четвъртък, 28 април 2011 г.

Вампири, мистерии и хипопотами

Това беше коктейлът ми по време на Голямото празнично лежане.


Преди години покрай филма "Интервю с вампир" прочетох старото издание на книгата и заедно с "Дракула" си останаха първата ми (и може би - и последна) любов към този жанр.

Харесвам произведенията за "добрите" стари вампири, в които има смислен и увличащ сюжет, история от векове, старомодна романтика (дори любов) и палитра от мисли и чувства, които придават на тези опасни и харизматични литературни герои почти човешки, пълнокръвни образи.
Не ми допадат произволно и безцелно съшитите епизоди, в които действието се развива някак изнасилено, с предозирана червена боя и самоцелната жестокост, толкова блудкави и досадни, че не пораждат дори и минимален интерес или усещане за страх. По тази причина рядко посягам към жанра (и то предимно към някой филм), само след сериозни препоръки от хора, на чийто вкус мога да се доверя. "Здрач"-ната сага и подобните почти ме бяха отказали от вампирската тематика. Освен това имам алергия към сериали и поредици от книги (засега изключение правят май само "Патрулите" на Лукяненко). Дано и следващите от цикъла „Вампирски хроники” са на нивото на тази първа книга.

Ел не само има необмислени желания понякога, но и изпълнява непомислени и неизказани такива. :-) Благодарение на нея се радвам на новото издание на книгата. Прочетох го със същите интерес и удоволствие, както и първото - неповлияни от добре познатата вече история.

"Интервю с вампир" е замислен като разказ за трагедията и триумфа на Луи - млад, мрачен, с изгубена душа, вечно търсещ и критикуващ се. След като дъщеричката й Мишел умира от левкемия през 1972 г., Ан Райс изпада в едногодишно алкохолно опиянение, след което се съвзема и в нейна памет за месец превръща разказа в роман. Първоначално ръкописът му е бил отхвърлян от всички издателства, на които е бил предлаган. През 1974 г. тя го поверява на литературния агент Филис Сейдъл и издателство Knoph го издава с голям успех, след това "Парамаунт" купува и правата за екранизирането му. Освен многото финансови приходи, "Интервю с вампир" носи на авторката си и нещо много по-ценно - желанието за живот. През 1978 г. ражда сина си Кристофър, който също като родителите си става писател.


Ан Райс покорява със своя стил и с плавния си и увлекателен разказ на тази история за любов и страст, отчаяние и гордост, самота и търсене, предателства и бягства, за доброто и злото. Няма нищо излишно, всичко е точно дозирано, дори смъртта, кръвта и еротиката.
Въпреки многото зловещи моменти и образи в романа, той не оставя мрачни спомени или усещане за страх. Прилича на приказка за любовта и добротата в смъртта и за тяхната обреченост.
"Аз исках обич и доброта в нещо, което е жива смърт. Беше невъзможно от самото начало, защото не можеш да имаш любов и доброта, вършейки нещо, което знеш, че е зло и грешно. Можеш да имаш само отчаяно объркване и копнеж, както и преследването на призрачното добро в неговата човешка форма."
Случайно попаднах на информация (не знам до колко е достоверна), че "Интервю с вампир" заема 6-то място в класацията "Най-еротичните романи за всички времена", направена от електронното издание на Playboy.



А Фроги ме изненада със "Сиви души" на Филип Клодел - много приятно написана, макар и мрачна книга за мистериите във френско село по време на Първата световна война. Хората в него не са променили навиците си, живеят си живота, какъвто е бил и преди, охолен или беден и всичко върви по допирателната на войната. Само я чуват зад хълмовете, четат за нея, но тя не е от техния свят, опитват се да я надлъгват и да се нагодят към нея, "както се прави с лошите сънища и горчивите спомени". Дори живеят от войната - всички мъже работят в завода, "спасявайки се от гърмящия ад и тъмносинята униформа". Смъртта идва рядко, с ранените от фронта, но не подминава и различните от "сивите души".

Млада и красива учителка, оживила селцето и няколко мъжки сърца, се самоубива. Десетгодишно момиченце е намерено удушено във водите на канала. След пенсионирането си полицаят, водил разследването на Аферата, разказва какво се е случило. Връщането назад е болезнено: "Войната не само уби милиони хора, но и разполови света на спомените ни, сякаш всичко преди нея беше като рай, забравен в дъното на стар джоб, където никога повече не смеехме да бръкнем".

Разказът му се лута напред и назад във времето, изследвайки водещите фигури в близкия град (съдия, прокурор) и хората от селото и показвайки доколко и как убийството ги е засегнало социално, професионално и емоционално. Разнищва и собствения му живот, възходите, паденията, самообвиненията за личната загуба и големите усилия да я превъзмогне. И не спира да търси истини и отговори. Правосъдие ли е, когато случаен дезертирал войник е побъркан от мъчения, след които признава за престъплението и е разстрелян? Дали истинският виновник е той или е самотният прокурор, останал неразпитан и ненаказан, защото е от определено класово съсловие? Дали, удушавайки детето, прокурорът не си е мислил, че души призраците на отишли си от този свят любови, приличащи визуално на него, "за да се отърве от тях, да не ги вижда повече, да не ги чува, да не се доближава до тях в съня си, без никога да успее да ги докосне, за да не ги обича напразно. Толкова е трудно да убиеш мъртвите. Да ги накараш да изчезнат."

Книгата провокира размисли и разплита странната смесица от добро и зло, криещи се във всеки човек, превръщайки го в "сива душа". Тежка като съдържание (без да е депресираща), красиво и увлекателно написана и дори малко ужасяващият й край не оставя горчив вкус.
"Странно нещо е животът. Знае ли човек защо идваме на този свят и защо оставаме? Моето разследване на Аферата несъмнено беше начин да не си задам истинския въпрос, онзи, който всички не желаем да се появи на устните и в мозъците ни, в душите ни, които не са, вярно е, нито бели, нито черни, а сиви, приятно сиви."

Има и кратка неточна препратка към България - нашенски емигрант (говорещ лошо френски, но цитиращ Волтер и Ламартин с два литра вино в корема) с твърде небългарското име Янеш Хирадек.



„А хипопотамите се сварили в басейна си” ми подейства като магнит в книжарницата не само заради странното си и шантаво заглавие, а и заради авторския тандем.
За тази легендарна и "изгубена" книга на битниците, непубликувана 60 години, е трудно да се пише и може би най-точните и кратки думи биха били: "Жалко, че свърши. Благородно завиждам на тези, които ще я четат за първи път."


„А хипопотамите се сварили в басейна си” в голямата си част е автобиографичен роман, родил се след убийството, дало началото на бийт епохата. Прототип на Рамзи Алън е Дейвид Камърър, приятел на Бъроуз от ученическите години, убит през 1944 г. от Лусиен Кар (в романа - Филип Туриян), състудент на Алън Гинсбърг в Колумбийския университет. Кар е от богато семейство, красив, "от типа младежи, за които литературните педерасти пишат сонети, започващи с: "О, чернокъдри гръцки момко ...". Камърър е сляпо и болезнено увлечен по него - до вманиачаване и заплаща за това с живота си.

След убийството, преди да се предаде, Кар търси помощ първо от Бъроуз, после от Керуак (с когото крият уликите). Единственото, което получава, е бира с утешителни думи и мълчанието им пред полицията. Недокладваният инцидент ги превръща в съучастници, попадат също в затвора и са освободени под гаранция, платена от богатите родители на Бъроуз и от приятелката на Керуак, за която той се жени набързо (и за кратко) с условието, че ще плати сумата, която баща му отказва.

По-късно написват в тандем книгата за престъплението, която Гинсбърг замисля и започва, но се отказва. „А хипопотамите се сварили в басейна си” е кодиран „роман с ключ”, в който всъщност няма хипопотами. Историята е разказана последователно от двама от героите, чиито образи в голяма степен копират авторите си - Уил Денисън (Бъроуз в периода на пристрастяването му към морфина и преди кошмарните наркомански видения) и Майк Райко (Керуак, препитаващ се тогава като моряк). Останалите герои са събирателни от бохемските компании в Манхатън в края на войната - млади хора, още не знаещи, че са от бийт поколението, страдащи от скука и безпаричие, някои работещи от време на време; живеещи като едно голямо семейстно по купони и квартири и винаги намиращи от някъде и някого средства за ядене, дрога и много, много и почти денонощно пиене.

„А хипопотамите се сварили в басейна си” е увлекателна, завладяваща книга. В по-голямата си част е като писана от един автор и е доста различна от по-късните им творби. Създадена е още когато двамата са напълно неизвестни, много преди „Голият обяд” и „По пътя” и представлява първите им уверени стъпки към голямата литература.

*****

За голяма моя радост и трите книги са с чудесен превод, без спъващи изречения и волно съчинени думички, пунктуацията им е съвсем наред и няма правописни грешки. Значи можело да се издават и книги, които не са обидно недоглеждане към читателя.
(За някого тази моя радост може да е смешна или учудваща, но в последните два-три месеца често ме спохождаше идеята да накарам някои издатели и преводачи да си изгризат книжките пред мен. С една такава още се мъча. И това е най-малкото и най-невинното, което им мисля.)



вторник, 26 април 2011 г.

Най-най

Наруших лежащата си стачка по празниците само два пъти с лечебна цел. Напълно забравих за острата си и упорита кашлица след няколкочасово караоке, а за глабоволието – след кратко следобедно потапяне в пасторална идилия. Обичам такива бягства от панелите и шума, на слънце и чист въздух, особено в шарените сезони, дори да са за час – два. Цветята, дърветата, птичките, пчеличките и всички останали живинки, аромати и гледки проветряват ума и душата и зареждат невероятно. Седейки под клони с красиви бледи цветове, през изпразнената ми от мистерии, вампири, убийци, пияни, дрогирани, луди (и всякакви други, които не са сами със себе си) глава се появи моментно една тема, по която наскоро писахме много и пак си остана недовършена. (както казва Ламот, липсват още гледни точки)







Аз съм красива, най-красивата. Когато съм млада, разцъфтяла и в мен се наливат сокове. И когато съм зряла, апетитна и изкушаваща. Будя емоции и страсти, предизвикващи бедствия.

Аз съм най-голямото бедствие. Без мен онези двама наивни лакомници никога нямаше да бъдат изгонени от Рая и заедно с потомците си да започнат да унищожават с тъпо постоянство Земята.

Аз съм хубава, най-хубавата. По-хубава и от Хубавата Елена. Не заради нея избухна Троянската война, а заради мен. Аз внесох раздор между богините и съвсем очаквано беше какво ще измисли една ядосана и отмъстителна жена, разполагаща с власт - научи хората що е то война.

Аз съм най-важният герой в приказките. Без мен много от тях нямаше да ги има, царете нямаше как да разбират кой е най-умният им и силен син, обикновените момци нямаше да скиторят из чудни светове и да си намират неродени моми или другоземни царски дъщери след як тупаник с многоглави лами. Без мен и Снежанка никога нямаше да попадне в полезрението на своя принц и щеше или да се пенсионира като домашна прислужница на джуджетата, или да ги изпокара до смърт кое да я приюти в леглото си (ако не са склонни на по-хард версия 18+).

Аз съм най-удобното и изчерпателно обяснение и утешение за околните при несполучлива или неподходяща според тях връзка. Хубавите ябълки прасетата ги ядяли.

Аз съм най-голямата заблуда на хората. Жените вярват, че като се тъпчат с мен, ще живеят вечно и ще приличат на Пенелопе Крус или друга филмова фиданка. Мъжете вярват, че като ме лъскат и препродават, ще станат поне милионери. И все още масово вярват, че заради мен Нютон се бил подсетил нещо си за гравитацията. Нека си вярват и да се радват, прощавам им.

Едно не мога само да им простя. Като съм най-най, не означава, че точно мен трябваше да напъхат в любимото си здрачно недоразумение. Много съм обидена. Това ли заслужавам след целия си принос към човечеството?














сряда, 20 април 2011 г.

Щадете Органите!

Имах лек сблъсък с един рудиментарен орган, който предимно смуче държавни заплати и не върши нищо особено. По презумпция би трябвало да помага в правилната ориентация на децата в обществото и да удря по едно рамо при възпитанието им, както и да измисля и провежда превантивни мерки против евентуалните им стъпки встрани. Този орган обаче се занимава предимно с четене на конско и измисляне на причини за наказания.

Група деца се чувстваха като най-опасните и закоравели престъпници заради хобито си. Рисуването на графити им пълни душите, понякога пълни и очите на другите - ако е на правилното място (в случай, че не е – само ако не ги хванат). Много рисуват и се тагват, малко го отнасят.

Лишаването от джобни за покриване на щетите (които се изчисляват така, че ако и у дома ти боядисват по същата разценка, ще можеш да си го позволиш само в случай на поне 5-цифрен месечен доход), от излизане, телевизия, компютър и прочие любими неща за известно време, са нищо в сравнение с разпъването на кръст под церберските погледи и тон на Органа. Нищо, че отдавна са осъзнали глупавата си постъпка, разкайвали са се и са решили да не я повтарят - пред себе си и пред кого ли още не. Нищо, че възпитателно и по собствено желание са положили бояджийски труд. Това изобщо не е достатъчно, канчетата им трябва да се набиват до последно, за да им държи влага със сигурност.

И накрая трябваше да обещаят, че ще се занимават с хобито си само на позволените за това места. Органът обаче НЕ знаеше (и остана дълбоко изненадан), че тези места всъщност са само едно място, на майната си на километри от квартала, че там всичко е изрисувано и á си пипнал да нарисуваш/изтриеш и една точка/чертичка, á са те пляснали много здраво през пръстите (и не само там). Органът изобщо НЕ беше запознат (та чак не повярва), че децата нямат къде и как да си оползотворяват смислено и безопасно свободното време, също никога НЕ е виждал дворовете и игрищата в училищата заключени или заети от ритащи и бягащи татковци. Органът освен това НЕ е забелязал, че няма дори и мизерна велоалейка или че подходящите за такива цели алеи в парка са заети 24/7 от граждани на всякаква възраст, употребяващи нерегламентирани субстанции.

Органът беше страхотно сюрпризиран и от новината, че около училищата (и дори вътре в дворовете им) се продават цигари на бройка, вкл. и от онези, след които се хилиш и сам или ти се привиждат розови слонове. И от тази, че децата пият (по пейки и градинки) бутилки водка с двулитрови бири за разредител (очевидно купени, не домашно производство). Но НЕ изяви желание да чуе кои магазини и училища имаме предвид, нито спомена нещо за проверка. Същото отношение показа и към новината, че има немалко заведения, където учениците си пият и си пушат, както са малолетни и непълнолетни и въпреки наредбата. Реагира адекватно и професионално с: „И какво правят по заведенията, защо не се събират на позволени за тях места и не се занимават с нещо подходящо и смислено за възрастта им?” Тъкмо плахо поехме въздух да повторим на Органа неизвестните му до днес факти, та сам да си отговори на въпроса, той ни секна. Наближаваше дългата му и заслужена обедна почивка, от която има животоспасяваща нужда, а ние се опитвахме най-нагло да му я съкратим и обсебим, занимавайки Го с глупости.


***

Преди около два месеца се опитах да обезпокоя един друг Орган, компетентен по подобни проблеми. Ще ви спестя дългото издирване на точния телефонен номер (незнайно защо липсващ в сайта) и последвалия диалог. На финала му си разменихме следните реплики:

- Ама сигурна ли сте, че децата са малолетни и непълнолетни?

- Сигурна съм, защото помня кога е раждан, а другите са му съученици.

- А сигурно ли е, че са били в непозволената за тях част от заведението?

- Сигурно е, на масата има пепелник със запалена цигара. И чаша с бира, както вече Ви казах.

- И кое казахте, че беше заведението? А, сетих се. Сега не знам обаче какво можем да направим.

- Ами направете проверка, глобете ги – при липса на пълнолетен придружител глобата се дължи от собственика.

- Ееее, `ма тя тая сервитьорка защо им е сервирала?

- Тя не е трябвало изобщо да ги пуска вътре, защото нямат още 18 години. Да не говорим, че е сервирала и бира.

- Да, да. Обаче ние не сме ги видели.

- Нищо, нали Ви сигнализирам. Глобата не е малка, като я платят няколко пъти, ще започнат да обръщат внимание на клиентите си. Също можете да проверите и еди-кои си заведения.

- Не е много сигурно, че ще си платят глобите.

- Моля?

- (въздишка)

- Знам, че нямате хора и сте много натоварени, но би било добре все пак да направите проверки.

- Ох, много е трудно, нямаме наистина хора, а ще трябва и след работно време да ходим, щом твърдите, че това се е случило към 18 ч. Освен това трябва да хванем деца там.

- В заведенията, които Ви изброих, непрекъснато има деца, пушещи и често пиещи бира.

- Трябва да разчитаме на късмет или някой да ни сигнализира.

- Нали Ви сигнализирам?

- Не, не, трябва в момента, докато са там учениците и ние ако можем, ще отидем.

- Мога да Ви предоставя снимки – виждат се децата, интериора на заведението, не може да се обърка с друго, както и запалената цигара в пепелника и чашата с бира.

- Не, не, няма нужда. Ще видим какво можем да направим, но нищо не е сигурно. А и да го направим, нали разбирате – може и да няма резултат. Трудно е ... (въздишка) Благодаря Ви все пак за будната позиция.

- И аз Ви благодаря за отзивчивостта. Би било добре да направите нещо, в интерес на децата е.

- Да де, ама както Ви казах ... (въздишка)


***

Когато от 9 сутринта до 4-5 следобед си отглеждаш сочното четирибуквие на стола (под шапката на някой Орган) и се чудиш как да запълниш часовете (докато дойде поредната почивка) - дали с вадене на топчета от назалните отверстия, дали с редене на пасианси или реейки се в нета, наистина няма нужда много да се напъваш. Заплатата си върви и без особено да се хабиш да вършиш нещо или да се информираш. Така де, иначе щеше да си на норма в някой цех или в офис с неопределени и разтегливи служебни задължения и работно време, не пред държавната хранилка.


Щадете Органите (независимо колко са отговорни и компетентни)! Не ги затормозявайте с дребните си и глупави проблеми, за да могат спокойно да мислят за себе си вас.