Някъде в процеса на избистряне
legrandelf ме насочи към клипчетата, които уж трябва да промотират красотите на България пред света, но резултатът е по-зле и от реклама на долнопробна битова химия. И тъй като скоро бях на
Мадарските скали, наред беше следващото подобно място - Ивановските скални манастири. Трябваше да убедя себе си за пореден път, че истински стойностното и красивото е останало отново извън рекламата, но се пази, поддържа и показва с гордост. Да, ама не.
Трябваха ми точно 5 минути, за да се приготвя - справка в нета къде точно отивам и работно време, фотоапарат, дънки и
удобни затворени обувки (последното е задължително). Няма да ви преразказвам история, защото я има
тук,
тук или
тук, друго нямаше кой да ми разкаже или разясни дори на место. Ще споделя какво видях като един обикновен турист и то съвсем не беше онова, лъскавото, което представят в нета.
-------------------
Мястото може да се намери само по усет и с много фантазия.
След отбивките от главния път за Русе няма никакви табели и само по слънцето човек може да се ориентира и да разбере, че е хванал грешната посока в селата Щръклево или Красен. След кратки обърквания и връщания, следвайки гледката, стигаме до с. Иваново. Там - ново връщане, защото табелката към манастирите е в началото му, но в обратната на нашата посока. След посочените около 4 км явно сме близо:

Нищо не потвърждава обаче това, освен скрита в храсталаците табела "Природен резерват Русенски Лом". Заключен портал вляво, изоставено заведение, самотна кола и никакви хора. Продължаваме смело напред по пуст тесен път с лампи и напълно затревен тротоар, сякаш водещ към края на света и след около два - три км стигаме за втори път до ето такова табло:

Отново абсолютно нищо неинформиращо (освен за това как се пропиляват европейските пари - предвид резултатите от изпълнението на този ФАР-ски проект). Срещу него се мъдри химическа тоалетна (естествено без чешма отвън до нея) и дежурните сергийки за сувенирчета. Дочуват се гласове, дори многоезична реч. Само това подсказва, че сме на точното място. Нещо като вход или портал не се вижда, не е ясно как и кога се разбира, че работното им време е свършило. Обслужващ персонал - никакъв.
Поглеждам нагоре, откъдето идват гласовете и разбирам колко високо е обетованата чиновническа земя тук - чак при тераската с простряното по родному пране:
А пътят до там е страшен, но славен -
разкривени и изпочупени стъпала, с парапети, крепящи се на нищото или изобщо липсващи (това е от работата по проекта може би)

След леко покачване на адреналина достигаме първата скална пещера, очевидно сега действащ параклис. Табели с обяснение какво е, защо е - няма. Само стрелки - наляво Панорамната скала, вдясно - Скалната църква.

Надничаме в църквата (при тераската с прострените работи). Скучаещо чиче ни поглежда абсолютно равнодушно над кръглите очилца и едва след въпроса ни къде се плаща за вход, равнодушно издекламира: "4 лв тук, за пенсионери, деца и студенти - левче". Последното е излишно, защото видимо не спадаме към нито едната от трите групи. И пак млъква като експонат.
На въпросите ни, защо не си намерят малко спонсори и не укажат пътя малко по-добре (защото мястото плаче за пари и се намира много трудно), отговаря само с повдигане на рамене.

Няма обяснения, да не говорим за беседа на друг език за чужденците, които не спират да прииждат. И входна такса няма, ако не си будала като нас и не проявиш любопитство към
стенописите. А те си заслужават, доколкото са запазени по стените и тавана:
Има и
запазени надписи. Такива се срещат и из останалите пещери и параклиси по пътя към Панорамната скала, но се губят съвсем по нашенски между увековечените имена, инициали и градове на посетилите мястото преди нас, плюс навсякъде - пластмасови вилички, смачкани хартийки, носни кърпички, фасове, боклуци.

Дотолкова са оставили следи, че не съм сигурна дали видяното в едната пещера огнище е съвременно или отпреди векове.
Движим се сред
отчайващо безхаберие и запуснатост. Стенописите, пещерите, околните скали са напукани или грозно нацепени, сякаш при следващата ти стъпка ще се срутят с трясък. На Мадарските скали поне са си направили труда да извикат алпинисти и са ги укрепили. А тук изглежда колкото изоставено, толкова и страшно.
Стигаме до панорамната скала и гледката от там към гърба на Скалната църква, отсрещните скали с множество такива църкви (вероятно част от някогашния комплекс, кой да ти обясни?) компенсира всичко. Красиво, величествено и надолу - малко страшничко.


При поглеждане надолу може да ти се завие свят. Вятърът е издухал нечия сламена шапка и няма смелчага да слезе да я прибере.
Скалите са много интересни, някои приличат на мек пясъчник и следите по тях са като от дълбано с пръсти (вижда се на снимките на някои от пещерите). На други места са надупчени и приличат на различни сортове швейцарско сирене:
Цветът им също не е еднакъв - от пясъчножълто до скучносиво. Почти навсякъде има различни на цвят лишеи, от които камънаците приличат на мозайки или безразборно напръскани с боя:
Ако случайно сте имали търпението да стигнете дотук (което е малко вероятно), още малко мрън-мрън за финал.
По цялата почти 130 км отсечка, водеща през Русе до Румъния и Европа, няма нито една бензиностанция от голяма верига, нито прилично изглеждащо заведение, където човек да се подкрепи, освежи и да отиде до тоалетна. Само съмнителни такива, с вид на долнопробна селска кръчма. Е, понякога нуждата не прощава и не може да се стиска. Мъжете са лесни, спират до първата срещната нива и им олеква. Понеже недолюбвам химическите тоалетни, прескочих тази на манастирите и се наложи да спираме по пътя. След дълго колебание избрах някакви бараки в псевдобитов стил на голям паркинг. Реших да комбинирам с кафе и сладолед. Изборът беше между двайсетина в два фризера, а кафето ... по-гадно не съм пила никога през живота си. Тоалетната ме остави безмълвна - някъде отзад и отвън, почти без врати, миризлива, с жълто-покафенели метални клекала. Поне течаща вода и тоалетна хартия имаше.
Ако за яденето и пиенето недоволствам като лигла, то
тоалетната изобщо не е каприз. Защото и в двете посоки колоните автомобили не спираха. Сякаш цял Букурещ се прибираше от нашето море, още доста полски, чешки, словашки и немски коли. И ако ние можем да си стискаме до у дома, чужденците не могат. При предлаганата крайпътна мизерия ще изберат съседната нива.
Не искаме обаче другите държави освен преносно, също и буквално да препикават България, нали?