събота, 7 април 2012 г.

Пешо


Стояха един срещу друг на парченцето припек между блоковете и магазина. Върху телата им неизброими катове дрехи се биеха стилово и цветово и разказваха за вкусовете на предишните си собственици в едни по-добри и отминали времена. Топлеха ги, криеха ги от вятъра и света, оставяйки за евентуалните любопитни погледи само две уморени лица без възраст и етнос. Обсебени един от друг и забравили за всичко наоколо, тихичко си говореха, подпрени на колелата си. Големите кошове над гумите на нейното и закрепената за неговото количка бяха пълни с грижливо нагънати кашони. Усмихваха се и асфалтът под краката им блестеше на слънцето, греещо сякаш от очите им.
Събраха рехавото съдържание на джобовете си и мъжът плахо пристъпи в магазина. Управителката, с все още апетитно тяло и позавяхваща хубост, тунингована със скъпи младежки дрешки, килограм златни дрънкулки и половин – грим, беше строила продавачките до касите и ги навикваше за някакви криво подредени кутийки и самотна хартийка на пода между стелажите. Обичаше да ги кара да треперят и да демонстрира властта си над тях – полагаше се й заслужено след няколкото часа ласки месечно, които отпускаше на куцичкия и гърбав собственик, давайки му измамното успокоение, че е нормален и желан мъж. Тъкмо се канеше да предупреди мърлите, че при следващия лошо подреден рафт ще бъдат изгонени моментално и видя мъжа.
-  Разкарай се, затворено е!
Мъжът смутено оглеждаше двете бабички, които старателно избираха торбички с картофи и ровеха за по-евтино мляко.
-   Аз ... ако може ... само ... за хляб и една голяма бира, набързичко ...
- А бе колко пъти трябва да ти повтарям, ти малоумен ли си или какво?! – изригна управителката. – Аман от дрипльовци и въшльовци, само влизат да цапат тука и да крадат. Измитай се веднага, да не отнесеш и друго, преди да дойде полицията!
Мъжът, забил поглед в обувките си, стискаше юмруци в джобовете си и със задавена гордост прошепна:
-  Не съм крал никога ... Само бира и хляб искам, повече обещавам да влизам тук. Ето ...
Докато вадеше шепата монети, управителката го изблъска грубо и с неподозирана сила навън, псувайки грозно. Мъжът залитна, монетите се разпиляха по плочките, а главата му издрънча в металната каса на вратата. Свлече се до стената. Жената, чакаща го с колелата, изпищя, пусна ги на тротоара и се затича към него. Управителката изтръска гнусливо ръцете си, погледна още по-гнусливо капките кръв до входа и се разкрещя истерично на момчето от охраната, че не си гледа работата и пуска такива, дето на хора не приличат, да й вмирисват, цапат и грабят магазина. Нейния магазин!
Привлечен от крясъците й, собственикът излезе от склада. Заситни с късите си крачета към мъжа навън, изслушвайки историята в движение. Замахна с лъсната си обувка да го изрита далеч от входа и се вцепени, загледан в лицето му.
-   Пешо, брат, ти ли си това? Какво е станало с теб? Аз сега ... ще викна линейка, ти само чакай тука. – Вадеше смачкани банкноти от джобовете си и пелтечейки, ги тъпчеше в ръцете му.
Влезе в магазина и минавайки покрай управителката, процеди през зъби:
- Кучка! Грабвай си чантичката веднага и да те няма! И да не забравиш да ми оставиш ключовете за нас и за колата върху бюрото!
Докато викаше линейка по телефона, пълнеше безразборно една торба от рафтовете. Отнесе я при мъжа отвън.
- Вземи, Пеше, да си хапнеш. Боже, как си стигнал до тук? Най-умният в класа беше, колко пъти си ми помагал ... И само ти ме имаше за човек и ме защитаваше от другите момчета, дето ми викаха, че съм урод и ме биеха ... Ти само се дръж сега, да те види докторът ... после аз ще те взема тука, в магазина, да го чистиш и да броиш, като носят стоката отзад в склада, заплата някаква ще ти давам и ще те храня ... ще се оправиш пак ... Пеше, слушаш ли ме?
Но Пешо не го чуваше, отпуснат в ласкавите ръце на жената и потъващ в очите й.

неделя, 1 април 2012 г.

The Fruits of War


Майкъл Уайт е британец, живеещ от десет години в Сидни. Преди да се захване сериозно с писане през 1991-ва, е лектор в Оксфорд, колумнист в "Съндей експрес" и член на поп групата Thompson Twin. Автор е на 35 книги, преведени на 40 езика, някои в съавторство или под псевдонима Сам Фишер. У нас е известен повече с трилърите си, но подчертана слабост са му биографиите на известни личности, оставили трайна следа в човешката история – Нютон (спечелила Bookman Prize), Галилео, Леонардо, Азимов, Дарвин, Хокинг, Айнщайн и др.



Официален сайт на Майкъл Уайт
Майкъл Уайт в „Бард”

Изобретено от войната” (повече ми допада оригиналното заглавие The Fruits of War) е публикувана през 2005-та и през следващата година получава Aventis prize. Същата награда през 2004-та печели „Кратка история на почти всичко” и ако Бил Брайсън вече не беше заел заглавието, Майкъл Уайт можеше да го добави съвсем спокойно, защото „Изобретено от войната” наистина е точно това – кратка история на медицината, здравеопазването, войните, науката, технологиите, индустрията, корабоплаването и на много от това, което ни заобикаля днес и без което трудно бихме си представили живота си. 


Книгата е от типа, който чета с голямо удоволствие - малка енциклопедия. С голям разказвачески усет Майкъл Уайт сменя континенти и епохи и макар че е предимно фактология, ни я представена много стегнато, увлекателно и без доскучаващи подробности.

Войната има грозно и ужасяващо лице. Пожелавам си да не я изживеем нито ние, нито децата ни. Удивително е обаче колко много от нещата, с които днес сме свикнали като неотменим придатък на ежедневието ни, са продукт (случаен или търсен) на подготовката, провеждането или пораженията на различни войни. Учените се възползват от военния патронаж и стремежа на управляващите за превъзходство над съперника още от времето на Архимед, Галилео и Леонардо – поради възможностите за закрила, почти неограничена свобода на действията, материална и най-вече финансова подкрепа. Нерядко чужди правителства или военните при назряващ конфликт финансират първоначално отхвърлени проекти и с това осигуряват и много ползи в цивилния живот (радиото на Маркони; създаването на радара от Робърт Уотсън-Уат през 1939-та при първоначално пренебрегвания дълги години труд на Хюлсмайер, Херц, Брейт и Туве; много от постиженията в медицината и др.)

Плодовете на войната убиват много хора, но същевременно носят ползи на милиони. Когато през 1916-та запасите от амониева селитра се изчерпали, правителството в Германия проявило изненадваща прозорливост и подкрепило най-известния по това време химик Фриц Хабер. Той успял да открие технология за индустриално синтезиране на големи количества газообразен амоняк. В края на войната Германия произвеждала всичките си експлозиви по тази технология. Твърди се, че това е удължило ІСВ с цяла година. Днес обаче амонякът се използва не само за убийства и разрушения, а и за почистващи препарати, охлаждащи системи и като съставка на торове, които помагат за получаване на реколти, изхранващи милиарди хора по света.
Проектът „Манхатът” погуби много невинни цивилни, но ни остави освен бомбите, още атомната енергия, лазерите, оптични кабели и миникомпютрите. От космическата надпревара сме получили комуникационните спътници, глобалните далекосъобщителни мрежи, придобивки в метеорологията, медицината и търсенето на природни ресурси, нови материали, цифровата технология. Списъкът е впечатляващ. Човек е най-градивен, когато руши. Историята е доказала, че в най-тъмните кътчета на душата може да се роди както зло, така и добро.

От тази книга научих, че някога и депутатите са вършели и истинска, полезна работа - когато през ІХ в. така са се наричали хората от армията на Лъв VІ, изнасящи на носилки ранените от бойното поле. Има и други забавно звучащи днес моменти - като този:



Или като рекламата, която Рансъм Е. Олдс прави на своя Олдсмобил.  В статия, публикувана в „Сайънтифик Американ” той изтъква предимствата на колата пред скромния кон:
„Тя никога не рита и не хапе, никога не се уморява от дългия пробег. И никога не се поти в жегите. Тя не изисква грижи в конюшните и яде само когато е на път.”

Но като цяло Майкъл Уайт  се е придържал към стегнато предаване на историята на откритията в различни области:

Медицина и здравеопазване

В началото на ХІV-ти век Анри дьо Мондевил основава първия хирургичен колеж, в който преподава на цивилни лекари опита и знанията си, придобити в походите във Фландрия и Арагон (обработка на рани, хирургични шевове, хигиенни изисквания). През ХVІ-ти век, Амброаз Паре, ужасен от обгарянето на рани с врящо масло или нажежен ръжен и от зарязването на ранените войници като ненужни да умрат в адски мъки, създава дезинфециращи мехлем и превръзка, както и хирургичния шев с извита игла, с който се затварят рани и кръвоносни съдове чак до изобретяването на лазерния скалпел. Благодарение на него смърността вследствие на кръвозагуба или шок от обгарянето (особено след ампутации) спада драстично. Морел, един от неговите поддръжници, изобретява през 1689 г. турникета, спасил много животи не само на бойното поле. Джойс Джеймс Гътри започва да спасява крайници, като вместо тях отстранява само повредената става. През 1831 г. трима лекари независимо един от друг откриват хлороформа като упойка, което слага край на ада на операциите без анестезия. Той обаче имал и тъмна страна – предизвиквал инфаркти в много от случаите. В средата на 40-те години на ХІХ в. започват вместо него да използват етер, а малко по-късно и етилхлорид. Най-голямата полза от Американската гражданска война е популяризирането на упойките и повсеместното им използване, както и създаването на медицинската логистика (изнасяне на ранените с коли и носилки, разпределение между полевите болници) и изобретяването на форцепса – първо като сонда за вадене на куршуми и след това широко прилаган и в гражданските болници.

През ІІСВ Хари Кувър създава прозрачно лепило за ремонт на мерниците на оръжията. С него във Виетнам започват да запечатват и потенциално смъртоносни рани. След това се използва почти навсякъде под името „Суперглу”. Уникалната хитозинова превръзка, спираща силно артериално кръвотечение за 2 до 4 минути и спасяваща живота и на мирни хора, освен на поразените от осколки на мини и бомби, също е изобретена от МО на САЩ. Опитите за кръвопреливане започват, за да се спасят ранените на бойното поле и дълги години са безуспешни – докато Карл Ландщайнер не открива, че кръвта е различна и смесването на антигените от два вида води до слепване на червените кръвни телца, което убива пациента. Благодарение на откритите от него 4 кръвни групи става възможно и създаването на кръвни банки. Невъзможно е да се изчисли броят на спасените в мирно време или през войните с преливане на кръв и плазма.

През ХІХ в. лекарите започнали за осъзнават връзката между болестите, хигиената и храната. Порочната практика да се изражда и оперира директно след аутопсия, без да се почистват ръцете и многократно използваните превръзки постепенно били забранени. Появили се санитарни комисии, търсещи причините за дадена болест. Част от основанията за създаването им били сифилисът (който взимал два пъти повече жертви от тези на бойното поле) и сепсисът (30% смъртност по време на раждане и 80% след ампутация). Джоузеф Листър осъзнал убийствената мощ на бактериите и не само създал специални превръзки, а и въвел дезинфекцирането на инструментите и ръцете на хирурзите. Методите му обаче се възприемали бавно и трудно, през Френско-пруската война (1870 г.) смърността от гангрена, сепсис и други инфекции след ампутация била потресаващите 76%. По това време и Пастьор популяризира бацилната си теория, но е необходимо още поне едно десетилетие, за да бъдат масово убедени лекарите и хирургията да се преобрази напълно, както и дълги години до откриването, производството и прилагането на антибиотиците и антисептиците.

 Майкъл Уайт оспорва и лъвските заслуги на някои много известни откриватели. В медицината един от тях е д-р Александър Флеминг. След наблюденията си през ІСВ и над грипната пандемия, убила над 22 млн. души през 1918-1919 г., Флеминг започва да търси вещество, убиващо бактериите. След 6 години работа със стафилококи, отговорни за циреите, абцесите, сепсиса и пневмонията, случайно открива през 1928 г. плесен, която ги убива, както и стрептококите, менингококите, гонококите и пневмококите и публикува предизвикваща слаб интерес статия. Следващите му стъпки са неуспешни – успял да извлече съвсем минимално и химически нестабилно лечебно вещество от плесента. 

Десетилетие по-късно оскфордският екип на Хауърд Флори, Норман Хийтли и емигриралия немски биохимик Ернст Чейн откриват статията на Флеминг и неуспели с неговия щам плесен, упорито продължават работа с други. През 1940 г. откриват правилния щам, спасяват човешки живот при изпитването на лекарството, но все още са далеч от получаването на големи количества. През 1942 г. с правителствена помощ и много разширен екип откриват още по-подходящ щам и започват да облъчват плесента с радиация, което давало хиляди пъти по-големи количества. Едва в началото на 1944 г. започва масовото производство на първия антибиотик - пеницилин.

Доротея Дикс организира кампания за институционализиране на медицинските сестри през Гражданската война в Америка. Клара Бартън, една от най-отдадените й помощнички, създава Американския червен кръст и през 1882 г. почти сама успява да прокара прочутата „Американска поправка” в мандата на Женевската конвенция от 1864 г.,  която позволява на Червения кръст да действа както по време на война, така и в мирни условия. Кримската война не само променила отношението на лекарите към новите методи на лечение и превенцията на сифилиса във Великобритания, но и еманципирила жените в медицината. Почти легендарната Флорънс Найтингейл успяла да преобърне обществената нагласа към професионалните медицински сестри и да положи здравите основи на тази професия (както самата тя твърди – след Божествено видение, че е призвана да бъде не миловидна майка и грижовна домакиня, а да помата на болните и страдащите). По време на Кримската война й се налага да чака, докато циничните лекари мъже се видят принудени да се доверят на нея и обучените й 30 медсестри, след което, целеустремена и обсебена от хигиената, успява да стопи смъртността от инфекции в поверената й част от 40 на 2% (макар да била яростен противник на бактериалната теория и да вярвала, че инфекциите се пораждат спонтанно в мръсния въздух). Световната си слава след войната използва, за да набира средства за строеж на съвременни болници и училища за медицински сестри, в чиято професия извършва революция.

Пластичната и реконструктивна хирургия също е здраво свързана с войната. Първоначално са използвани видените в Индия методи, предавани на поколения грънчари – частите на тялото (носове и уши) били заменяни с глинени. Гийом Дюпюитрен, известен френски хирург, кърпел обезобразени лица през ХVІІ-ХІХ в. чрез присаждане на кожа, но бил като бяла лястовица. Немските и френските лекари не се интересували от реконструкцията, кърпели набързо ранените войници и ги връщали на фронта, ако оцелеят – криворазбран мачизъм, че не трябва да бъдат красиви, а смели и издръжливи. В мирно време затваряли обезобразените нещастници в изолатор. Двете СВ дала тласък на развитието на реконструктивните техники. Британският лекар Харолд Джилис и асистентът му, новозенландецът Арчибалд Макиндоу, започнали през 1916 г. с 2000 войници, върнати почти на парчета след битката за Сома, възмутени от нехуманното отношение към тях и за 8 години, по 18 часа на ден, успели да направят всичките отново хора, в движение и с експериментиране на различни методи. През ІІСВ вече били стигнали до изработването на пластмасови кости и брадички и правели почти чудеса за възстановяването на обезобразените моряци, пилоти и войници, някои от които претърпявали по около 30 или 50 операции. Днес пластичните хирурзи използват компютърни програми и „умни” и дишащи материали (някои от които са открити за области, далеч от медицината) и нови технологии (клетъчен спрей, подпомагащ тялото в създаването на нов епидермален слой върху раните). Жалко е, че всички тези методи, връщащи към нормален живот пострадали във военни конфликти, злополуки или са с родилни дефекти, имат толкова непрестижна и лоша слава поради истерията за непрестанно разхубавяване, тресящата богатите и известните.

Съвременната сгъваема носилка води началото си от Френско-пруската война, когато е била само обикновено платнище за по-лесно пренасяне на ранените. Пак тогава е започнало категоризирането им на спешни, леки и неспешни случаи. Първите моторизирани линейки се използват през ІСВ, а през ІІСВ вече се появяват освен специализираните болници и центровете за възстановяване и почивните станции. Тогава се осъзнава и важността на „златния час” – първите 60 мин., даващи най-голям шанс за спасяването на пострадалите. Създават се мобилни екипи от обучени специалисти, които да оказват първа помощ на място. Те са се запазили и в мирно време и макар вече да не им се налага да скачат с парашути, терминът „парамедици” е останал. 

----------
За останалите "плодове" ще пиша друг път (евентуално), защото днес вече изчерпах лимита си от време и място. Освен това не съм убедена до колко темата интересува и друг, освен мен.