Пешо

Стояха един срещу друг на парченцето припек между блоковете и магазина. Върху телата им неизброими катове дрехи се биеха стилово и цветово и разказваха за вкусовете на предишните си собственици в едни по-добри и отминали времена. Топлеха ги, криеха ги от вятъра и света, оставяйки за евентуалните любопитни погледи само две уморени лица без възраст и етнос. Обсебени един от друг и забравили за всичко наоколо, тихичко си говореха, подпрени на колелата си. Големите кошове над гумите на нейното и закрепената за неговото количка бяха пълни с грижливо нагънати кашони. Усмихваха се и асфалтът под краката им блестеше на слънцето, греещо сякаш от очите им.

Събраха рехавото съдържание на джобовете си и мъжът плахо пристъпи в магазина. Управителката, с все още апетитно тяло и позавяхваща хубост, тунингована със скъпи младежки дрешки, килограм златни дрънкулки и половин – грим, беше строила продавачките до касите и ги навикваше за някакви криво подредени кутийки и самотна хартийка на пода между стелажите. Обичаше да ги кара да треперят и да демонстрира властта си над тях – полагаше се й заслужено след няколкото часа ласки месечно, които отпускаше на куцичкия и гърбав собственик, давайки му измамното успокоение, че е нормален и желан мъж. Тъкмо се канеше да предупреди мърлите, че при следващия лошо подреден рафт ще бъдат изгонени моментално и видя мъжа.

-  Разкарай се, затворено е!

Мъжът смутено оглеждаше двете бабички, които старателно избираха торбички с картофи и ровеха за по-евтино мляко.

-   Аз ... ако може ... само ... за хляб и една голяма бира, набързичко ...

- А бе колко пъти трябва да ти повтарям, ти малоумен ли си или какво?! – изригна управителката. – Аман от дрипльовци и въшльовци, само влизат да цапат тука и да крадат. Измитай се веднага, да не отнесеш и друго, преди да дойде полицията!

Мъжът, забил поглед в обувките си, стискаше юмруци в джобовете си и със задавена гордост прошепна:

-  Не съм крал никога ... Само бира и хляб искам, повече обещавам да влизам тук. Ето ...

Докато вадеше шепата монети, управителката го изблъска грубо и с неподозирана сила навън, псувайки грозно. Мъжът залитна, монетите се разпиляха по плочките, а главата му издрънча в металната каса на вратата. Свлече се до стената. Жената, чакаща го с колелата, изпищя, пусна ги на тротоара и се затича към него. Управителката изтръска гнусливо ръцете си, погледна още по-гнусливо капките кръв до входа и се разкрещя истерично на момчето от охраната, че не си гледа работата и пуска такива, дето на хора не приличат, да й вмирисват, цапат и грабят магазина. Нейния магазин!

Привлечен от крясъците й, собственикът излезе от склада. Заситни с късите си крачета към мъжа навън, изслушвайки историята в движение. Замахна с лъсната си обувка да го изрита далеч от входа и се вцепени, загледан в лицето му.

-   Пешо, брат, ти ли си това? Какво е станало с теб? Аз сега ... ще викна линейка, ти само чакай тука. – Вадеше смачкани банкноти от джобовете си и пелтечейки, ги тъпчеше в ръцете му.

Влезе в магазина и минавайки покрай управителката, процеди през зъби:

- Кучка! Грабвай си чантичката веднага и да те няма! И да не забравиш да ми оставиш ключовете за нас и за колата върху бюрото!

Докато викаше линейка по телефона, пълнеше безразборно една торба от рафтовете. Отнесе я при мъжа отвън.

- Вземи, Пеше, да си хапнеш. Боже, как си стигнал до тук? Най-умният в класа беше, колко пъти си ми помагал ... И само ти ме имаше за човек и ме защитаваше от другите момчета, дето ми викаха, че съм урод и ме биеха ... Ти само се дръж сега, да те види докторът ... после аз ще те взема тука, в магазина, да го чистиш и да броиш, като носят стоката отзад в склада, заплата някаква ще ти давам и ще те храня ... ще се оправиш пак ... Пеше, слушаш ли ме?

Но Пешо не го чуваше, отпуснат в ласкавите ръце на жената и потъващ в очите й.