събота, 30 юли 2011 г.

Ангелски п#шки и други вредители по консервите

(кулинарно четиво за повишаване на общата Ви култура)

Бяха плътно един до друг, леко изпотени, навирени, размечтаващо твърди при допир, а приятните им издутинки лъщяха под обедното слънце и галеха дланите ми. Внимателно поемах всеки, измивах го със старателно, но нежно търкане и още по-внимателно го обрязвах, за да бъде готов да се пъхне там, за където бе наедрявал.

Камарата от кУрнишони бавно намаляваше. Избърсвайки с ръка потно чело, видях върху какво беше изсипана - брой и половина стари "Труд"-ови отрочета. Стари, стари, колко да бяха стари ... не много, всичко под заглавията с тлъсти букви си е все още интересно и ценно. Очите ми залепнаха там и онемяла и овлажняла отвсякъде, задъхано попивах информацията.

Времето сякаш спря. Цялото ми същество бе отдадено и о-труд-ено и забравих света около мен. Джанките ферментираха още преди да влязат в бурканите за компот и затърсиха мезето за бъдещото си друго течно състояние. А мезето, горкото ... кУрнишоните се спаружиха, омекнаха и увиснаха, а в унеса и екстаза си аз забравих какво и колко напъхах още при тях. Така е то.

Пресата е вредна за психическото здраве и за процеса на консервиране. Хем си го знаех ... :(

Буквичката Ъ отдавна е излишна в българската азбука.


Мда ...

Една от основните причини за глада в световен мащаб.
И за простотията - в нашенски.

Луди-млади извършват първия известен в историята скок във времето,
който разкрива и тайната на (не)порочното зачатие.


понеделник, 25 юли 2011 г.

Две книги, които не трябваше да чета

На Лоти Уилкинс, млада, невзрачна и почти невидима жена, притеснителна, с тромав и нерешителен говор, но надарена с богато въображение, й се иска да избяга от петгодишната ежедневна въртележка дом - закуска - пазаруване - вечеря. Тя живее в непрекъснат ужас, че трябва да придружава идеалния си и пестелив съпруг на светски сбирки и дали му е сготвила добре морския език - единственото освен сьомгата, което обича и което не е разхищение на пари.

Роуз Арбътнот, хубавичка, блага и смирена, е щастлива по своему. Най-напред обича Бог и радостите, които това й носи; след което идват бедните, класифицирани от нея в групи и после обгрижвани с дрехи и храна; някъде на опашката е останал съпругът й, пишещ под псевдоним автобиографични романи за куртизанки. По-богоугодно й е да не харчи спечелените от това срамни пари и романите да се пишат далеч от дома й. Заета с молитвите си и с църковните дела, не забелязва, че двамата вече си имат отделни светове.

В един мокър, мрачен и студен февруарски следобед двете едновременно попадат на обява в "Таймс", която ги размечтава. Донякъде спонтанно, донякъде с много колебания, те решават да съблекат временно добротата от себе си и да избягат от ежедневието и вкисващото време, наемайки за месец слънчевия и потънал в глицинии Сан Салваторе. За да си намалят разноските по наема на замъка в близост до Портофино, търсят с обява други жени и приемат с леки резерви единствените две отговорили на нея.

Лейди Карълайн Дестър, богата и много красива, иска да се изолира някъде, където няма да вижда познатите скучни и боготворящи я лица и да бъде оставена сама и на спокойствие. Загубила през войната единствения мъж, към когото е изпитвала чувства и засипвана непрекъснато с обожание и любов, тя се страхува и бяга от тях.

Госпожа Фишър е вдовица, чийто свят са спомените за велики поети и писатели, покрай които е преминал животът й. Всичко извън тях е аморално, безмислено или налудничаво, включително и поведението на трите млади жени.

Около старинния Сан Салваторе и красивите му цветни градини има някаква магия. Четирите започват постепенно да се променят, разцъфтяват, отварят душите си и силната им взаимна им неприязън преминава в топли приятелски чувства. Това се случва на фона на много комични и неочаквани ситуации с прислугата и гостуващите им мъже, съживяват се стари любови и се раждат нови.

"Вълшебният април" е най-известното от двадесетте произведения на Мари Анет Бошан - фон Арним - Ръсел с псевдоним Елизабет фон Арним и е един от редките случаи, в които бих препоръчала филма, а не книгата. Вероятно авторката е помечтала, анализирайки чрез образите на тези четири жени своите лоши бракове и несполучливи връзки. Излишно подробните й обяснения обаче на моменти дотежават и оставят усещането за тромаво, скучно и безкрайно четиво. Същото се отнася и за вълненията и разсъжденията на герои(ните) й. В тях избледняват и се губят романтиката и красотата на Сан Салваторе, очарованието на случващото се там и английският хумор, предадени много добре във филма.


Утеших се, че удоволствието поне от филма ще ми остане траен спомен и със същия силен ентусиазъм започнах следващата книга ("Апартаментът" на Спасимир Тренчев) и той се стапяше също така бързо, страница след страница.


Чудесни корици, лек и завладяващ стил на писане, главите са номерирани не с цифри, а с букви от заглавието, наистина страховити моменти - това са плюсовете.

Младо семейство си сменя квартирата, за да е по-близо до новия офис на бащата. Чист, тих и отдалечен софийски квартал, уютно блокче с градинка и само с осем апартамента. Точно в техния започват да се случват необясними неща - предмети и мебели се местят и чупят сами, появяват се странни шумове и сънища, нещо невидимо пребива почти до смърт майката и бащата. Съседите са особени, но приятни хора, които странно мълчат за бившите наематели.

Хубава идея като цяло, обаче с претупано изпълнение.
* Мартин е нереално идеален. Толкова е кадърен и способен, че първо развива бизнеса на шефа си, после му го измъква под носа и човечецът от благодарност му позволява да запази името на фирмата. А тя не спира да просперира въпреки кризата. Новите договори валят ежедневно, рекламите им са най-евтини, бързи, успешни и креативни (само дето не пише къде ги излъчват тези гениални творения, вероятно не са по нашите ТВ канали). Мартин няма абсолютно никакви мъжки слабости, той съществува единствено и само за да обгрижва денонощно и до задушаване съпруга, син, служители и клиенти, а в свободното от това време да прави няколко вида запечени сандвичи или плодов кекс.
* Натрапчиво често се акцентира върху странно бледите лица на съседите по етаж. Така и не става ясно с каква цел, защото до последната страница те не показват нито нещо вампирско, нито диагноза анемия, хемофилия или нещо по-сериозно.
* Самоцелни уж странни явления без връзка с цялата история - един безсмислено дълъг и ненужен епизод за някакво изгубено-намерено елеченце в детския дом.
* Лошият (макар и косвено виновен за паранормалните явления) си е лош от първата до последна страница - никаква изненада.


Не знам за колко време е писан романът, но е недогледан; има и смехотворни пропуски. Авторът на моменти сякаш сам не познава героите си и губи връзка кой кой е и какво прави. Тони изведнъж става Иво, Мартин - Тони, а Ева - Сузана. Седемгодишният (на 5-та стр.) Боби след няколко дни (около 120-та стр.) вече е деветгодишен.
Още абсурдизми:
* Седемгодишно дете учи уроци по история и пише за домашно по литература есе на тема "Какъв е светът, в който искам да живея?"
* Вдовица-пенсионерка плаща само от пенсията си 900 лв. наем, след което преживява щастливо и спокойно месеца.
* Момиченце-привидение пише показания, които после ще се заверяват в съда и от тях ще се взима ДНК-проба ....
* Наплашени съседи, които мълчат за някакви минали ужаси и кротко продължават да си живеят там, плащайки безбожно висок наем.
* Ева е платила предварително за половинчасов сеанс при психолога и когато времето изтича, стават да си ходят, при което десет реда по-долу тя вади портмонето си да плаща.

И още (неслучайни, многократни грешки): напът се пише разделено, а вместо щях да не познавам може да се използва по-български звучащото нямаше да познавам. И т.н. и т.н.
А още на първата страница има телефИни за контакт. Лека мърлящина, какво толкова ...

Не можах да усетя нито възторг, нито да получа душевен оргазъм от толкова хваления и препоръчван роман. Така се случи с аналогично представяните ми навсякъде "Хванаха ме да крада" на Станислава Чуринскиене и "Unplugged" на Мая Вуковска. Което не означава непременно, че не са добри или че няма да допаднат на друг. Освен това в нета има достатъчно похвални думи и за трите книги, който иска, може да си намери.
Аз съм много капризна и с претенции към това, което чета, а досадните недоогледани дреболии ме дразнят. И тъй като усещанията ми след прочитането и на трите книги (в последните два месеца) са почти еднакви, спирам да си правя експерименти с непознати за мен, но солидно (пре)хвалени български автори. Ще заложа на познатите и харесваните, които доказано нямат пагубно влияние върху удоволствието от четенето и върху портмонето ми.

събота, 23 юли 2011 г.

R.I.P. Amy ...

Много съвпадащи случайности образуват закономерност.
Миналото лято писах за легендата, която се носи, че звездите имат фатална възраст и тя е 27 години.
А може би не е само легенда ... Пак на толкова днес си отиде и Ейми Уайнхаус.
R.I.P!

сряда, 20 юли 2011 г.

Преобърнатият свят


200 години след дългата Катастрофа, настъпила, когато изкопаемите горива на Земята били изчерпани и унищожила доминиращата и напреднала в техническо отношение цивилизация, един странен и уникален град със същото име се опитва да оцелее като неин микрокосмос. Никой не знае как точно е създаден, нито къде се намират в пространството и той, и планетата.
В града Земя, който Кристофър Прийст ни представя, животът е семпъл, подреден и стерилен. Хората са дисциплинирани, целеустремени, осъзнаващи своята идентичност и твърдо вярващи в най-важното нещо, без което биха загинали – непрекъснатото движение напред в догонване на оптимума. Дори времето и възрастта си измерват в разстояния – в мили; 1 миля = 10 дни, времето, за което градът я изминава по релси, мостове (при нужда) и чрез сложна система от кабели и лебедки.
Оптимумът е нещо, което всеки сам трябва да проумее. Всъщност той не се движи, а се движи повърхността и притеглянето ще отдалечи града от него, ако той спре. В оптимума условията на живот и притеглянето са най-близки до тези на планетата Земя и денят е почти 24 часа. Извън него местната храна разболява, а времето тече по друг начин. На север, напред, в бъдещето – по-бързо и ходещите често там остаряват много преди връстниците си в града. На юг, в миналото, времето тече по-бавно, но повърхността се движи като жива, а силното притегляне бързо превръща планините в равнини, а родените извън града хора – в сплескани, дископодобни същества.
Градът се ръководи от Съвета на навигаторите и Системата на Гилдиите чрез подчинение на прости правила и държане в неведение. Системата е създадена някога така, за да оцелее градът във външния свят и продължава да бъде фактор, защото никой не й се противопоставя и не предлага нещо по-добро. Всички деца се отглеждат в училище и учат предметите, съотнесени към живота на планетата Земя. Нито те, нито обикновените граждани знаят какво се случва извън града, какъв е светът там и първият досег с него е очароващ и изненадващ: ято гъски в полет, простор и много, много слънце. Но не сферично, а като плосък диск.
Чест за всеки навършил пълнолетие ученик е да бъде предложен (обикновено по наследство) и приет първо за чирак, а след дълго и нелеко обучение – и за член в някоя от шестте гилдии: на изследователите на бъдещето, на пазителите на реда, за релсите, за тракция, за мостове или за разменна търговия. Съпругите им се ползват с повече привилегии и право на работа. За останалите остават кухнята и задължението да раждат възможно най-често. Навън излизат и работят само чираците и членовете на гилдиите, но положената клетва им забранява под страх от смъртно наказание да споделят каквото и да е от видяното, чутото и направеното. Градът си живее и се движи кротко и неусетно за нормалните си жители напред. Отношенията са опростени: родителите избират съпруг/а на детето си и обяват това публично; бракът се сключва само с попълване на формуляр от двамата и предаване на копие от него на началниците им; с развода е аналогично и е едностранно възможен.

В началото тази роля на жените – единствено като кротки и мълчаливи добичета за разплод – ми изглеждаше малко странна предвид свободните им сексуални връзки още в училище и преди сватбата. Впоследствие обаче се появяват няколко мислещи женски образа, отворени за новото и развитието, негодуващи против слабостите на Системата и със значителен принос в случващото се на финала.
Вероятно поради приеманата синтетична храна в града се раждат само момчета. Затова от селищата, покрай които преминава, към него се пренасочват (доброволно или срещу заплащане) местни жени. Ако родят момиче, то остава в града; за момче имат право на избор дали да си тръгнат с него. Срещу същото заплащане (енергия, горива, торове, машини, технологии, синтетична храна) наемат и мъже от тези селища за тежката физическа работа по преместването на релсите.

Пътуването на града Земя е представено в пролог и пет части, три от които – като спомени на Хелуърд Ман от Гилдията на изследователите на бъдещето. В суровия мъжки свят навън няма място за чувства, а в града Системата не се интересува от тях. Затова и някак между другото се промъкват влюбването му във Виктория, сватбата им, дългите опити да погледнат в една посока, страданията му след развода и мъката му по невидяното загинало дете.
А къде се намира градът Земя всъщност, какви са обитателите му и защо живеят в един преобърнат свят и имат объркани възприятия, става ясно на финала, благодарение на случайността и любопитството на една друга жена.

Нямах търпение да се прибера и да си купя „Преобърнатият свят”, един от стоте най-добри научнофантастични романи на 20-ти век. Чакането си е струвало. 320-те му страници се четат почти на един дъх. Освен увличащата, непретрупана с излишни подробности и майсторски написана от Кристофър Прийст история, заслуга за това има и преводът на Татяна Иванова. Освен това искам да отбележа и две немаловажни дреболии – книгата не се разпадна (дори почти не личи, че е четена, въпреки меките корици) и освен две-три запетаи, което е пренебрижимо малко, няма никакви грешки. В сравнение с насипното състояние и абсурдните недоглеждания на техни колеги, това е направо 6+ за издателство „Август”. И още веднъж същото за това, че съвсем скоро (и както обещават – много бързо) ще преведат и издадат и „Престиж”.

Предната корица на „Преобърнатият свят” е гордостта на издателство „Август”. Да, хубава е – футуристична, малко страховита и ... доста далеч от града Земя. В книгата си пише на няколко места, че той се движи по много успоредни релси и върху металната му основа е вдигната ниска, 6-7-етажна груба дървена конструкция, без големи кули, приличаща на огромна стара административна сграда. Затова ми допада повече тази корица (на последното английско издадение).

И накрая едно малко старо, но много приятно интервю с Кристофър Прийст – от времето, когато по любимия му „Престиж” Нолан снима филм.

вторник, 19 юли 2011 г.

July

Юли е все още неразопакован в един голям сак, заедно с много емоции, яке, пуловери, джапанки, бански и останалите летни голотии, чакащи повторение на обиколката в идните седмици.

Бях там, където ми е повече у дома. Возих се в коли, микробуси, автобуси и в забравените и неползвани от години градски транспорт, влак, архивен руски джип и каруца. Докато пътувах, четях (дозата ми дойде малка и сега си наваксвам), а за филми се сетих точно два пъти. Веднъж, когато с Ел се снимахме в пясъчното кино, слънчасвайки обедно и през следващия непривично студен и мрачен ден, не устоявайки на комбинацията The Tree of Life + камерна зала.

Нощта преди първия юлски изгрев започна божествено и така и завърши. Благодаря ви, момичета! Първо ходихме по водата на езерцето на нашето детство, след това кръстосахме доста ремонтирани (и не съвсем) бургаски улици, докато групата се събере и открие по евристичен път идеалното място за биропиене. Малко музика на живо, много смях и бъбрене, включващи се за кратко по-малки и по-големи мъже – като цяло се получи една некултивирана, неорганизирана, спонтанна, напоителна, разкошна нощ по женски. Някои не дочакаха края й и отидоха да сънуват как яздят буен кон към изгрева, други - как Ковърдейл им опъва тирантите по залез. В ничиите часове, когато денят бавно изяжда звездите и здрача, озвучен от граченето на първите будни гларуси, изучаването на морската и хиленето продължиха в камерен състав, изчакващ пристигането на окъснели джулайци.

Въпреки идването им, изгревът (символ на ново начало и лято, носещ надежди, идеи за нов официален празник, финансови ползи от еднонощна колективизация, край на безидейната масовка с безпаметно напиване и т.н.) се бавеше. Тогава се появи Джийзъс, молейки се сърцераздирателно на колене за два пръста живителна влага. Получи един, съзерцава го кратко и благодарно, позамези с пясъка от чашката и посочи небето. Най-после, бавно и красиво, слънцето изгряваше за него, за нас, за всички неспали или ранобудни ентусиасти.

Последваха няколко дъждовни разходки, в които преоткривах Бургас и откраднати топли следобеди на все още неподдържания и за щастие – непренаселен плаж и смених въздуха с този на едно райско местенце, което все още успява да се опази такова, въпреки напъните на цивилизацията. Тя настъпва избирателно, идеите за презастрояване са до фаза плахи неуспешни опити - за късмет на живеещите там и на редовно почиващите големите хотелите виреят само в централните точки. Което не пречи в полунощните часове да напомнят за себе си. Очарователно е, когато след над 30-градусовите жеги денем се радваш на тихата 14-16-градусова нощ, дочувайки само шума на близката река и жабешкия хор и изведнъж мощна стрелба на километър-два (обикновено автоматична и най-често от комплекса на г-н Магърдич Халваджиян) взриви слуха и спокойствието ти, а ехото дълго препраща нежните звуци от урва на урва ... Романтика!

Романтиката там е навсякъде, както и адреналинът, красотата и тишината. Все повече прозорци ослепяват в празните къщи, но временно пребиваващите (особено редовните) не намаляват. Там можеш да срещнеш мечка с две малки или сръндак, докато береш гъбки или се любуваш на природата, а вечер да видиш глигани в съседния двор, засят с картофи. Можеш да си купиш двайсетина вида кисело мляко, вкусен сладолед или хляб (който не мухлясва и не лепне още на другия ден), но не можеш да намериш нормално сирене, различно от сюнгер на пипане. Не можеш и да си платиш мобилните нет и телефон с номера им или ЕГН-то си, а само с клиенските номера (които по една случайност са на фактурите, които неслучайно не носиш в гората). Системата им не го позволявала извън офисите. Чак пък и на два оператора ... Можеш да си намериш както капанче с евтини бира и цаца, така и дискотека, на чийто интериор би завидила всяка градска. На цените вътре - също. Можеш да си уловиш и мренки или пъстърви в реката зад къщата или да се поплацикаш във вировете й, докато на метри над теб прясно пристигнали субекти със завидно самочувствие, нахалство и идеи, че природата е общо благо, перат градското си пране. Не че по-надолу няма специални бари за това, просто така са си решили хорицата.

Наруших си пасторалната идилия, за да посетя нещо, което се чакаше дълго и трябваше да е събитието на годината, но ню-ню не му достигна да бъде такова. Вината за това не беше в групите. Божо е разказал много хубаво и подробно за изпълненията им. Харесвам ги и петте, без изключение и мнението ми се различава съвсем малко от неговото. Първо: подредбата не беше много удачна. Майк енд дъ Меканикс с по-мекото си и често почти поп звучене не трябваше да бъдат по средата, а първи или втори, след Слейд. Градусът преди Джудас би трябвало да вдигат Саксън. И второ: пет групи са много. Времетраенето, жегата, жаждата и компотът от звуци измориха народа и точно когато Джудас се раздаваха изцяло и дълго на сцената, реакцията на публиката беше малко неадекватна – една част се изнизваха навън, а овациите бяха някак кратки, слаби и вяли.

Организаторите (ако не ги е срам след тази изцепка да се наричат такива) търпят много критики, стадионът – също. С една дума – не стават за нищо! Поне не и за концерти. В тази си комбинация ми бяха за пръв и за последен път.

Според схемата на хиподрума и закупените преди месеци скъпи билети трябваше да съм на една ръка разстояние от сцената и с добра видимост. Там обаче се оказах някъде в средата на трибуните (кофти наклонени и конструирани за хора с детски крачета, нормални трудно се побираха, ако решиш да седнеш) и фиксирах само движещи се фигурки, не и физиономии. Видеостени нямаше, което си е почти престъпление. Със същия успех можеше да пия бира отвън, да ям кебапчета и да слушам джангъра. Или да си гледам снимани отблизо клипове у нас. Освен това имаше и поне дублирани, ако не и три пъти продадени места заради смяната на терена и почти до края се водеха епични битки и скандали (всеки е ръсил немалко пари за очакваното удоволствие и си го търсеше, но не всички бяха разбрани, кротки или слаботелесни). Момченцата, чиито задължения бяха да упътват и да отговарят за реда, само свиваха рамене, един вид – който превáри, свáри, оправяйте се сами.

Като споменах бира – по-жадна не съм била никога. Местата, където можеше да се купи нещо за пиене, áко и да бяха много, бяха скупчени в далечния край срещу сцената, а до тези във фен зоната незнайно защо нямаше достъп. Ако някой имаше търпение да чака в тълпата, можеше да си изслуша там цялото изпълнение на една група. На здрачаване машинките за бира взеха и да изпушват. Сигурно никой от организаторите не е бил на големите концерти на съседния стадион миналото лято или пък в Каварна, където винаги са били образцови в това отношение – по двете дълги страни на терена има равномерно разположени и достатъчно на брой места, на които дори и в почивката, когато е навалица, бързичко можеш да си вземеш нещо за пиене. Не ходя на концерти, само за да се наливам, но в тази жега и в тълпата течностите са просто задължителни. Какъвто беше проблемът с купуването им, такъв беше и с отделянето им. Затова хич не се чудех защо цялата градина наоколо вони на пикоч. След концерта поради липса на алтернатива видях масово (предимно) мъжко облекчаване по дърветата.


***

П.П. смяната на въздуха не се хареса единствено на лаптопа ми. След 30-на минути работа успешно може да служи за препичане на филийки или за пържене на яйца. Нуждае се от отваряне и почистване, но понеже е гаранционен – и от оторизиран сервиз. А сервизната база на НР се оказа екзотика. Тук няма, има само техен партньор, който ще ми го праща в София и ще чакам поне седмица – в зависимост от заетостта. Не знаех, че (про)дух(в)ането е толкова бавна, трудна и отговорна работа за тесни специалисти ... Та докато се прибера пак в Бургас следващия месец, където има сервиз и ще им отнеме само ден-два, ще продължавам както в последните седмици да го ползвам в щадящ режим, рядко и кратко. Малко ми е трудно да ви наваксвам с четенето така, но е повече от нищо.