Трудно ми е да напиша нещо смислено, но без емоции и суперлативи, за човека с един от най-добрите гласове, бивш вокал на две от любимите ми групи. Той изпя няколко от най-хубавите песни на Rainbow и най-нежната и любовна на Deep Purple, макар и да записа само един албум с тях.
60-те години на Джо Лин Търнър, днес вече факт, не му личат изобщо, дори и от няколко метра разстояние. А когато запее или се усмихне, е повече от очарователен и завладяващ. Той е човек, който живее за музиката и с музиката и се раздава изцяло пред публиката си.
Преди почти две години на площада в Каварна, слушайки го с Over the Rainbow и песента, на която е кръстен този блог, изживях и физически невероятното удоволствие. Беше като "малката смърт". С Брейзън Абът (въпреки трите им участия тук миналата година) за съжаление го пропуснах.
Пожелавам на всеки фен на тази музика щастието да бъде на негов концерт, а на Джо - най-вече здраве. Останалото си го може.
П.П. Утре рожден ден има един друг сладур, когото също много обичам, но него ще го оставя на Фроги - понеже й е особено голяма тръпка. :D
Фроги, тъкмо подходящ повод да направиш и ревю на една специална книга. :Р
Много съвпадащи случайности образуват закономерност.
Миналото лято писах за легендата, която се носи, че звездите имат фатална възраст и тя е 27 години. А може би не е само легенда ... Пак на толкова днес си отиде и Ейми Уайнхаус. R.I.P!
Рокът е нещо велико. Това е аксиома. За пореден път я видях в действие.
GreenRockе световно неизвестно в музикалните среди събитие, което обаче успя да събуди един град, в който нищо не се случва и поне за кратко да покаже, че в него има живот. Успя да измие срама от миналото лято, когато безплатният (и единствен в България) концерт на звезда от южната ни съседка събра от къде ли не и докара до множествен оргазъм цял стадион притежатели на дълбоки гащи, а половината постоянно живеещи принуди да се изнесат още от ранния следобед възможно най-далеч. Успя, въпреки непрекъснатия проливен дъжд, да събере на ветровитото плато хората и да ги радва 7 часа с любимата музика.
Треперила съм мокра и на други концерти (както и повечето от публиката), но са били на големи имена в музиката.А снощното издание на GreenRock събра 10 местни банди, чиито имена извън региона вероятно са чували само някои техни колеги. И въпреки това, въпреки отвратителното време, им се наслаждавахме часове наред. Събраха се да посвирят в памет на трима от тях, с които никога вече няма да бъдат заедно на сцената. Направиха го за тях, за нас, от цялата си душа.
Имаше рок и метъл за всеки вкус, много и качествени. Имаше авторска музика, грамотно изпълнени кавъри и перфектни такива. Имаше жалби от млади групи, че читалищата им отказват подкрепа и нямат къде да репетират. А момчетата заслужават! Имаше и спонсори, направили за всеобща радост това събитие възможно. Имаше обещания, че ще е ежегодно, от следващото лято- 2 или 3 дни и с повече (и гостуващи) групи.
Организацията, озвучаването и сцената (макар подгизнала и хлъзгава) бяха на ниво, усещането - същото като по време на / след голям концерт, същите емоции. Ако не беше гадното време, заради което нито публиката, нито музикантите си усещаха ръцете и краката накрая, щяхме да посрещнем изгрева.
Едно много добро начало и дано наистина стане традиция.
Фестът имаше и още една добра страна – беше free, включително и всички интимни нужди. :D
Мечтая си да се спъна в билет за 16-ти ноември. И 99,9% ще ми се случи, но не на улицата, а пред някоя каса на "Евентим". (Edit: спънах се успешно. :D) Това обаче е най-лесната и безболезнена част.
Мечтая си по-силно хубавите концерти да започват да се случват и другаде, освен единствено в София. Всяко удоволствие си има цена, знам. Само че така, географски нецентрирано, удоволствието се обезмисля. Защото трябва и гориво за 400-500 км и обратно, евентуално и хотел. Бирите изобщо не ги включвам в сметката, нито хапването. Получава се нещо като: 1 концерт = минимум 1 провинциална заплата (мразя думичката провинция). И това не е само веднъж в годината. Не познавам още хора, които работят единствено за удоволствията си. Познавам обаче доста, на които също им е писнало от дискриминацията и в знак на протест спряха да си купуват билети и да пътуват дори за любимите си групи. С хотел или без, трябват и 2 дни отпуска, която повечето работодатели дават не особено охотно. На работа веднага след концерт и цяла нощ пътуване не е най-удачният за никого вариант, пробвано е няколко пъти.
И изобщо си мечтая интересните и хубави неща да започнат да се случват и в провинцията - там също живеят хора, ако някой случайно е забравил. Не можем всички да станем столичани. И по-важното - не искаме да го правим.
Денят е почти летен, чуруликат птиченца, които не чувам, защото се радвам с подходящите за целта децибели на няколко нови албума. На съседите може и да са им омръзнали в последите дни, но на мен още не и няма никакъв шанс това да се случи скоро.
Удо си е Удо - пак в стихията си в Rev-Raptor и изобщо не дава заявки за пенсия.
Каквото и да пишат за "инфектирания" албум на Hammerfall, аз си го харесвам - обложката, рифовете, вокалите. След всяко слушане влиза все повече под кожата.
и нещо много нежно:
Овациите ми обаче обра Dreamtale - една група, която по незнайни причини открих едва сега. Съществуват още от 1999 г. и с музиката им се наваксва бързо - имат издадени само 4 албума освен този. Изглежда, предположението ми, че финландците заедно (или вместо) с мляко, ги закърмят и с метъл, е вярно. Ако ми понасяше студът, бих емигрирала с удоволствие. Тамошната чалга е далеч по-приятна и радваща слуха от нашенската. :-)
Timo Tollki е от хората, чийто живот е музиката. Независимо как и с кого го живее, го прави добре. Той беше причината да стана почти болен фен на Stratovarius. След като ги напусна (и те започнаха бавно да се превръщат в някаква съвсем друга и неслушаема с новата си музика група), създаде един проект, включващ вокали, които слушам с голямо удоволствие (Michael Kiske и Tobias Sammet) и музиканти от също любими групи. За съжаление (и въпреки тях) Revolution Renaissance не просъществува дълго (4 албума за почти 2 години) - поради липса на покани за концерти и лични проблеми на Тимо (както беше обяснено) и може би най-вече поради лош (или липсващ) PR.
Това вече съм го писала тук по различни поводи и с различни чувства. Днес е, за да споделя с радост, че Тимо отново не си е губил времето и резултатът (за късмет на безпаричните меломани като мен) вече е в торент тракерите. Два дни не мога да му се наситя. Много хубаво ревю на "In Paradisum" има в Today`s metal. Нямам какво повече да добавя. Не ми допада в известна степен само едноименната песен. Иначе е пауър метъл на макс - много познат като звучене и все пак нов и завладяващ.
Едва ли някой знае как би се развила кариерата му, ако през 1994 г. беше успял да пребори Блейз Бейли и да замести Брус Дикинсън в Мейдън. По всяка вероятност би се справил много добре, съдейки по този трибют:
Съдбата обаче е решила да сложи пръста си другаде и още същата година Дъги Уайт е поканен от Ричи Блекмор при второто събиране на Рейнбоу и остава в историята като техния последен вокал. През следващата година излиза и последният албум на групата - Stranger in Us All, на голяма част от който двамата са съавтори. Първоначално албумът е приет много лошо, критикуван и недооценен, въпреки че съдържа едни от най-добрите и емблематични песни на Рейнбоу. По-късно получава своето признание. Личен фаворит ми е.
Звученето на Рейбоу се усеща във всички следващи участия на Дъги Уайт, по-значимите от които са:
с Cornerstone (5 албума / 2000 - 2007):
с Yngwie Malmsteen (Attack!! /2002):
в световното турне на Jon Lord:
(тук звучи по-добре и от Ковърдейл)
и в последният албум на аржентинците Rata Blanca (The Forgotten Kingdom / 2009), който прилича на реюниън на Рейнбоу:
Да е жив и здрав и още дълго да ни радва с гласа си.
Исках да ви разкажа за концерта с главно "к", но не мога да го направя. За пръв път болката в ушите ми не е сладка болка и съм с толкова противоречиви впечатления за всяка от групите.
Писала съм няколко пъти тук, че Хелуин и Стратовариус са ми голяма и стара тръпка. Пристрастията ми не клонят към болестната фаза, при която например новоизлезлият слаб албум означава ако не световен катаклизъм, то поне край на групата/ерата/стила; не означават също и отричане или принизяване на всички останали и обожествяване на тези като единствените, можещи да правят музика и величаене на всичко, което създават. Те са две от многото ми любими групи (нямам най-най-, не мога да избирам пръв между равни) и това беше съвсем достатъчно да си купя билет още в първите минути след пускането им в продажба и да очаквам половин година този концерт да се случи.
По различни сериозни причини пропусках Хелуин при предишните им идвания и изглеждах пълните записи, които ми носеха. Не е същото като пред сцената, знам, но е повече от нищо. Стратовариус бяха тук точно преди година и въпреки големите имена и грандиозни прояви след тях, все още твърдя, че това е най-хубавия концерт, на който съм била. Евър. Голямото очакване на датата 23.01.2011 беше обяснимо и след като вече е минало (и защото съм здравомислещ фен с нормален слух), не мога изобщо да се присъединя към всеобщото възторжено цвилене, което видях снощи и прочетох днес. Най-реалните и близки до моите впечатления са в Катехизиса.
Подгряващите (със солиден опит в това) Avatar слушах за първи път. Свирят мелодичен и сравнително приятен дет метъл, без шанс да ми станат любими. След сета си, до излизането на Стратовариус, бяха в тълпата и се снимаха с всеки желаещ.
Малко преди началото на турнето в края на миналата година се оказа, че титулярният барабанист на Стратовариус - Йорг Михаел - трябва да лекува рак и те стартираха със заместник; Йорг се присъедини отново към тях преди десетина дни. По Коледа солистът Тимо Котипелто се натровил в Чехия (инфо от нета), а във Франция отмениха и двете си излизания, защото гласът му падна заради настинка.
Снощи бяха в пълен състав и почти във форма. Започнаха взривоопасно с една от песните, заради които ми влязоха под кожата преди години - "Hunting High and Low". Имаше малко фалшиви нотки при Тимо, но още на следващата се разпя. Личеше си обаче, че не е в стихията си от миналата година. Имаше повече солови изпълнения на останалите от групата, по време на които си почиваше; пропуснаха част от изпълняваното досега в турнето, не представиха нищо от новия си албум "Elysium" (много слаб според мен, с 1-2 запомнящи се песни), но ме изненадаха много приятно с любимата ми балада "Forever". На "Black Diamond" неочаквано и без бис дойде краят. След "Утре (т.е. тази вечер) пак сме тук" просто се изнизаха от сцената.
Сетлистът на Стратовариус от снощи сигурно ще се окаже най-късият и най-слабият от цялото турне. Разочарована съм доста след миналогодишния концерт. Дано умората на Тимо Котипелто и фалшивите му на моменти тонове да се дължат единствено на непълното му все още възстановяване. Очаквах да чуя още поне "Eagleheart", "Distant Skies", "Destiny" ... и поне един бис.
По неизвестни причини не мога да кача никакви клипове от снощи нито в тубата, нито във вибокс. Трите линка, които съм дала за Стратовариус, са от миналогодишния им концерт. Те и без това заслужават повече да бъдат чути и видени. Шансът някой да заобича тази група след част от снощните изпълнения клони към минус безкрайност. А могат много, много повече!Ще продължавам опитите с качването - заради сравнението и заради Хелуин.
Слушайки снощи Хелуин, мнението ми се люшкаше между двата полюса. И днес - също. Ако бяхме на стадион, не в зала, звукът щеше да се размие във въздуха и от какафонията да остане само едно единствено убийствено еднообразно думкане. На поне 2/3 от песните силата на звука от микрофона на Анди Дерис не беше съобразена изобщо с тази от инструментите и той буквално се бореше до фалцет да ги надвика, те го заглушаваха и изобщо не се разбираше (и чуваше) какво пее - като думи и като мелодия или се чуваше само някакво викане и пищене. Нищо общо с многото им страшно добри студийно записани изпълнения. Това не беше само в началото, когато почти само по интуиция разбрахме, че ни задава с песен въпроса "Are You Metal?" (тъй като турнето представя новия им албум "7 Sinners", с нея започват навсякъде; декорът на сцената имитираше обложката на албума и се завъртя при излизането им.) Части от "I Want Out" или чудесната "Future World" звучаха отчайващо, а "Ride the Sky" от биса беше (меко казано) трагична. Но с други се справи чудесно и удоволствието беше пълно: тежката и мрачна "Where the Sinners Go" и ритмичната и жива "World of Fantasy" (от "7 Sinners)", компилацията "The Keeper's Medley" (части от "Keeper of the Seven Keys", "The King for a 1000 Years" и "Halloween") и страхотното акустично изпълнение на "Forever and One (Neverland)". Ако беше спестил и малко приказки, както музика в "The Keeper's Medley", сигурно щеше да му остане време и за "Power", "If I Could Fly", "Steel Tormentor" или "A Tale that Wasn`t Right" (все много обичани от публиката хитове и изпълнявани почти навсякъде на това турне). Беше доста забавен в някои моменти, в други малко се увличаше и преиграваше. Втория бис с "Dr. Stein" и неговите двойници на сцената бяха чудесен финал.
Следващия път - повече. Дано е било случайна лоша вечер (само да не им стане навик и на двете групи).
Подреждах си музиките, изтупвайки прах от стари и не толкова стари албуми и стигнах до Royal Hunt. Преди две години не можах да отида на концерта им в София и силно се надявам, че скоро ще повторят визитата си. Слушам често една избрана част от песните им с голямо удоволствие. Пропуснала съм покрай тази китка десетия им студиен албум, издаден в началото на годината и кръстен семпло Х. Но никога не е късно да се навакса, особено с музика.
Датската прогресив метъл група е създадена през 1989 г. от кийбордиста Андре Андерсен и басиста Стийн Могинсен (вече бивш) с идеята да събере общите им интереси: класическа музика и звучене, подобно на това Deep Purple, Queen, Saga, Yes, Rush и Rainbow. Тези групи имат силно влияние върху мелодичната музика на Royal Hunt - тя е завладяващ, характерен микс от великолепни вокални партии (освен сегашният вокал Марк Боалс се включват и гост-изпълнители), галещи ухото китарни рифове и симфонични елементи.
Асортиментът от тяхна музика в нета е много оредял, а качеството на наличната търпи много критики. Успях да изровя тези като по-прилични, но доста от хубавите им песни липсват. Ще завърша с една балада, която сигурно и насън си припявам.
Честит ви петък и хубав, емоционален и релаксиращ уикенд.
Слушам тези дни два нови албума и не мога да им се нарадвам. Зареждащи са понеделнично (и не само).
Единият е дуетен на Майкъл Киске и американската певица и вокален педагог Аманда Съмървил. Киске ми е голяма тръпка, имаше време, в което си мислех, че Хелуин без него няма да са Хелуин. Сега ми е трудно да реша него ли харесвам повече или Анди Дерис. Следих и изявите му солово, и с различни групи. Особено ме радваше в Avantasia: The Metal Opera (2001) +pt. II (2002) и в проекта, в който продължи с част от участващите там, въпреки заричанията си след леките скандали около операта, че заменя метъла с поп музика. (за проекта - малко по-долу)
Втория албум слушам малко със смесени чувства, защото предварително беше обявен като последен, след който проектът Revolution Renaissance спира да съществува - поради лични проблеми на Тимо Толки, липса на участия и интерес от промоутърите. Учудващо - предвид музиката, която правеха и небезизвестните музиканти, които беше събрал и които допринесоха за много приятното звучене на проекта, често напомнящо за бившите им групи.
Тимо Толки е един от онези, които Господ е целунал по пръстите (цък и цък). Заради него прослушах и заобичах Стратовариус. След като ги напусна през 2008 г., с част от участвалите в метъл операта (вкл. М. Киске и Тобиас Самет) записва първия албумNew Era.
През същата година пускат и демо албум, в който вече има промени в състава. Вокалите (както и в следващите два албума са на Gus Monsanto)
През 2009 г излизаAge of Aquarius.
И последният тази година - Trinity. Жалко, че това е краят.
Пожелавам ви хубава и наситена само с приятни емоции седмица. И честито на многото именници днес.
Няма да ви припомням онези американци от Северна Каролина с обикновено дългите песни, чийто хардкор пънк напомняше понякога за апокалипсис. Те бяха това.
Има и един друг Catharsis, чиято музика може спокойно да доведе до това душевно състояние - една от водещите руски метъл банди. Преди да правите физиономии и да захвърляте в коша музиката им само заради произхода й, първо ги чуйте. Аз не харесвам френското кино например, тенденциозно го отбягвам, защото ми се гади от театралниченето и изкуственото декламиране. Също не мога да проумея кой болен мозък е нарекъл този език "езикът на любовта", филмите им оставят точно обратното впечатление и понякога ми трябват дни, за да догледам някой. Което не означава, че киното като цяло е лошо - някои негови плодове изгълтвам наведнъж и с голямо удоволствие. Изключения винаги има.
Групата е основана в Москва през 1996 г от китариста Игор Поляков и вокалиста Сергей Бендриков. След втория си студиен албум Febris Erotica (1999)се преориентират към така приятния пауър метъл със симфонични залитания. Съставът им търпи много промени поради вътрешни различия до четвъртия албум Imago (излязъл през 2002 на английски и през 2003 - на руски). Тогава към групата се присъединява Олег Мишин, китарист и флейтист, който композира много от песните им. Голяма част от текстовете им са дело на Маргарита Пушкина, която пише също за Ария и Кипелов. Освен многото си самостоятелни концерти, те излизат и като съпорт на известни групи като NIGHTWISH, BLIND GUARDIAN, AMORPHIS, EDGUY.
През март тази година пуснаха миниалбума "Иной" с три нови песни и кавър на песента им "Криля", изпълнен заедно с Felix и Matthias от CREMATORY. Лично на мен ми харесва повече чисто руското изпълнение отпреди няколко години, но и това се е получило доста приятно. В момента подготвят нов албум, но не е ясно кога ще бъде чут.
С голямо удоволствие слушам и тези:
С последната утре ще поздравя по телефона или във ФБ големия си син. Знам, че я харесва много. Мразя такива честитки, кухи са ми, но няма друг начин. За първи път, откакто се е родил, не е тук на този ден и няма да мога да го събудя с целувка и да му пожелая хубави (и сигурно скучни за него) неща. Все някога идва моментът, когато децата започват да се радват и да чакат повече други целувки, не мамините. Да ми е жив и здрав.
След всички скорошни гадости съм в почти истерично очакване на концерта, който ще ме излекува и зареди. Силно се надявам на две неща: повече да не бъде отлаган и подгряващите Ахат да излязат за "Черната овца", непридружавани от баби с мания да приличат на петокласнички.
Зарових се в музикалните сайтове да търся актуален сетлист, подборът е почти ясен, песните варират от 18 до 22. Ако Клаус Майне е напълно възстановен, редно е да ни зарадва с по-голям брой - като компенсация за чакането.
И така ровейки, попаднах на една новина от началото на месеца. Не знам защо ми е убягнала, поради голяма заетост или поради бурната ми любов с Виваком, изолирала ме почти изцяло от виртуалния свят. Подейства ми като шамар. Краят на още една мечта - да отида на концерт на Gotthard. През 2007-ма в Каварна не успях и си прощавах този пропуск с надеждата, че съвсем скоро ще се върнат пак за участие във фест или за самостоятелен концерт. Уви, няма. Един много любим глас е замлъкнал завинаги, убит при тежка катастрофа. Два месеца преди това Стив Лий оцеля след друга жестока катастрофа в Италия, отново не по негова вина и успокои феновете си: "Despite the accident I want you all to know that I am OK, I guess I must have a "Rock loving" Guardian Angel". Този път за съжаление ангелът е бил далеч или прекалено захласнат в рока.
Преди 30 години на този ден Джон Бонъм от Led Zeppelin поема по стълбата към небето.
Бонъм не обича нито да бъде далеч от дома и семейството си, нито летенето. Това води до честа употреба на алкохол и кокаин. На 24 септември 1980 г. късно вечерта умира от задушаване след целодневно пиянство в къщата си (която е закупил от писателя на " Мечо Пух" Алън Александър Милн). Задушава се в собственото си повръщано, грозен край след толкова красива музика, достойна за учебник.
Скоро след това останалите членове на Led Zeppelin обявяват, че групата прекратява дейността си, тъй като не могат да продължат без него. Той е на барабаните от създаването й и влиянието му върху стила им е уникално. Смъртта му се оказва единствената причина за това, групата никога да не се събере отново успешно. През годините издават албуми и правят концерти (на сцената го замества синът му Джейсън), но не могат да повторят славата и нивото си от времето с Бонъм.
Той е оказал влияние и върху почти всички хард рок и хеви метъл барабанисти от тогава до днес. Тежкият, атакуващ и техничен стил става негова запазена марка, популярна сред феновете и мярка за сравнение и школа за останалите музиканти. Бонъм заслужено се нарежда сред най-великите барабанисти от всички стилове.
Нямам време днес от задачки да се похваля. Вече съм горд притежател на тази хартийка. Не успях да съм първа, някакви си двайсетина ентусиасти са успели да ме изпреварят. :-)
Опитът ме научи, че не си ли купя билет в първите един-два дни след като ги пуснат в продажба, особено ако оставя това за преди концерта, нещо се прецаква. Затова залагам отрано на сигурното.
Това е потвърдената вече новина, която вчера ме зарадва много: Helloween пристигат у нас заедно със Stratovarius - 23.01.2011 г. Обичам такива вести, очаквам потвърждение и за други групи, стигащи в близките месеци до съседни държави. Доказахме вече, че сме публика, която заслужава големите да се отбиват често тук.
Точно година преди тази дата беше първият концерт на Стратовариус в България. Страхотен, един от най-хубавите, на които съм била. Сега удоволствието ще е двойно. Двете групи са ми голяма тръпка от доста време. Имат много сходно звучене, обичам ги във всичките им формации.
За Хелуин няма нужда да се пише, слушането е достатъчно.
И изобщо не са сгрешили в избора си на съпорт - финландците от Стратовариус си заслужават.
Много ми беше труден подборът на песни. И двете групи имат толкова хубави, че изборът на пръв между равни е невъзможен. :-)
Пуснаха ми това недоразумение преди време, подейства ми шоково и побързах да го забравя. Дойде ми някак в повече в комбинация с несекващите Веско Маринови химни.
Вчера из блоговете пак се разшумя по темата и аз съвсем неблагоразумно го пуснах във фейса, в резултат на което неопределен брой хора вече отказват да говорят с мен. На едни им се догадило, на други съм накърнила естетическите възприятия, а според трети съм обидила жестоко любимата им певица.
За мен тази личност, Ако и да има глас и талант, отдавна е по-студена и от ледена висулка, абсолютно изпразнена откъм съдържание и емоции. Постоянния й стремеж да прилича на ученичка в основното училище и комичния резултат от това ще оставя без коментар. Както и факта, че непрекъснато демонстрира колко трудно говори на родния си език.
Преценете сами дали е успяла да скочи толкова високо, за колкото се е засилила. Не намирам изобщо за нормално един човек, който излиза на сцената и пее абсолютно едно и също десетилетия наред, да не си знае текстовете и да се излага пред хората, като ги чете. И точно такъв човек да открива тепърва тази музика, опитвайки се да е на гребена на вълната.
Ахат й отстъпили песента с удоволствие и били много горди от признанието. Мога да кажа само едно: жалко за тях, жалко и за хубавата песен, която до това изпълнение беше емблематична за българския рок.
Останалите рок-групи да бъдат колегиални и да не се стискат, ами да започнат да подаряват песни на Веско Маринов и на пайнерските кифли.
Още един плюс за ФБ - музиката. Ако гледам на правилното място и правилните хора, откривам интересни нови неща. И при най-добро желание човек не може да е слушал всичко.
Последната находка еAltaria - поредните финландци, които слушам с огромно удоволствие. Явно пауър метълът е моята музика напоследък и тази група сериозно започна да оспорва дългогодишните ми пристрастия към Stratovarius.
Освен на нещо ново, попадам и на хубави и позабравени групи. Не помня от колко време не бях слушалаRata Blanca. Изненадаха ме приятно с миналогодишния си албум The Forgotten Kingdom. Защо ли ми попада чак сега? Поканили са Doogi White за записите на английската му версия и резултатът е впечатляващ. Успял е да предаде звучене, много подобно на песните на Rainbow (въпреки кратката си кариера там).
Първо искам да споделя две неща, които ми направиха впечатление преди музиката на този фест. Едното е, че Каварна ми се видя много тиха, почти безлюдна - в сравнение с предни години. Нямаше ги групичките фенове, заели изцяло заведенията в центъра, нито потоците черни тениски, изнасящи се към стадиона, по които (и отчасти - по звука) можеш да намериш вярната посока, отивайки за пръв път на концерт там. И пред самия стадион беше някак кротко, без обичайните тълпи колоритни фенове, с полупразни бири-скари, тук-там малко по-шумни компании. Дори местата за хапване и пийване са по-малко тази година, не са превзели цялата поляна отпред. Дано съм с грешни впечатления и това не е началото на края.
Вътре всичко си е по старому, пълни се бавно, но сигурно. Има и новост - кран за скокове с бънджи - от 50 м, удоволствието струва 40 лв. Предпочитам да ги материализирам в билет за Accept утре. Желаещи да си вдигнат адреналина не липсваха през цялата вечер.
И тук забелязвам второто впечатляващо нещо, което много ме зарадва: най-накрая някой се е сетил да предложи истинска бира на феновете, не оцветена леко газирана и вгорчена течност.
Това е бирата! Голата мАришка вода и подобната от Янтра могат вече спокойно да останат в историята на концертите.
За изпълнителите - изслушах и изгледах само няколко, прекалено много бяха предвидили за една вечер. Липсваха видеостени, което е сериозен минус. За стоящите по-назад остават само светлините и звука.
Епика - не са най-големите ми любимци, слушам няколко песни, но ми харесаха много - въпреки гадния на моменти звук и микрофония. Абсолютно раздаване направиха.
Малките фенове по концертите ми пълнят окото. Отново имаше много такива, като момченцето с червената кърпа на горната снимка.
А това момиченце, на не повече от 4-5 годинки, не спря да пее и да се усмихва. Забелязах го на Cry For The Moon, едно чудесно изпълнение снощи.
Доро - за нея всички думи ще са слаби. Голяма е! За пореден път доказа, че не напразно дълги години е наричана метъл кралица. И ще си остане такава. Този миньон, чийто глас не е нищо особено всъщност, знае как и какво да изпее и как да взриви публиката. Не пропусна да почете и Дио. Невероятна е, аплодисменти и поклон!
Таря - перфектен звук и уникален глас. Гласище.
И до там. През цялото време се опитвах да преборя убеждението си, че откакто Таря е I Walk Alone, нито тя, нито Найтуиш са това, което бяха. Не успях. Новите й песни не са нищо впечатляващо като музика (извън вокалите й), дори са ми трудни за слушане. Доброто снощи бяха тези от съвместния им период и няколко кавъра. Лично мое мнение, не ангажирам никого.
Изгуби време поне за една песен, за да се преоблече. Не беше необходимо - нито сме на модно ревю, нито на турне на Пайнер. Отишли сме да я послушаме как пее. През това време музикантите й се чудеха какво да правят на сцената.
Дълго преди да дойде, а и няколко пъти снощи повтаряше колко обичала нашата публика, как нямала търпение да пее отново пред нея и колко много чакала този фест. Като доказателство за това си изпя песничките, врътна се и си отиде. Нямаше бис, нямаше логичното и очакавано от много хора съвместно изпълнение с Доро. А поне половината стадион беше пълен заради нея.
Публика се печели и се задържа и с отношение и раздаване по концертите. Единият гол ореол на звезда не стига.
Лично мен след снощната си изява Таря окончателно ме изгуби като слушател.
Снощи бях на концерт на Епизод. Имах нужда да попея точно с тях след усещанията ми на петъчната опашка. Искам да пиша за тази група от известно време, откакто с Катрин водихме дълга дискусия, по-точно се въртяхме в кръг, защото и двете имахме свое мнение по въпроса и нито едната не искаше да приеме доводите на другата.
Но преди това една друга история.
В края на учебната година госпожата ни събра, за да прочетем и подпишем характеристиките на децата си - едно нововъдение, за което също мисля да отделя специално време. По-интересният момент на срещата обаче бяха тестовете за външно оценяване. На този по български език едната от задачите е да се направи сбит преразказ на "Серафим" от Йовков, като пряката реч се трансформира в непряка. Към края на разказа Еню и Серафим водят кратък диалог за спането на течение, който е преразказан много любопитно от децата. Дали защото се изучава в началото на учебната година, дали защото не им е обяснена остарялата падежна форма на Еню - Еня (а ако им е обяснена, не са запомнили, защото е отдавна неизползваема в езика ни), дали защото са били стресирани от писмения изпит или главите им са били пълни не с каквото трябва, дали защото подобни текстове са безинтересни, не ги вълнуват и не предизвикват мислене у тях , но децата масово се объркват колко са героите, кой на кого духа и защо. Еня на Еню, Еня на Серафим или пък Павлина на някого от двамата, защото й трябват пари. В преразказите се намират всякакви чифтосвания и то - "в бара" или "в онова заведение", само не и в кафенето. Размисли буди въпросът: защо момичета и момчета в 6-ти клас асоциират думичката не с вятъра, а с друго? Впрочем търсачката на гугъл прави същото - показва 252 000 резултата, от които едва на третата страница има една препратка към Български тълковен речник и още някой духа свещички. В челните резултати духат и поемат друго. Госпожата се изчервява, разказвайки това. И моли много настоятелно да си прочетат книгите за 7-ми клас. И предвид идващата догодина много важна за тях матура, падналият се тази година световно неизвестен разказ "Вида" и резултатите от преразказа на Серафим - да намерим време и да им разясним бита, речника и терминологията от онези години, ще изучават възрожденска литература. Пожелателно и почти неизпълнимо. Защото те не четат книги, най-малкото такива - далечно и чуждо им е (следователно - и безинтересно), първо като начин на живот и второ - утежнено от много неразбираеми, остарели думи. Спъват се в текста и отказват да четат. Понякога изчитат само главите или епизодите, които ще се учат в клас. Така "Под игото" се съкращава до десетина-петнадесет странички.Обясненията у дома не помагат особено. Децата живеят в друг свят и друго време. Точно тази литература обаче (чужда, скучна или безинтересна) трябва да стигне до тях. Не само защото е класика, а и за да им помогне да доразберат и научат историята ни. Имам впечатления върху два учебника по история за 6-ти клас - на "Просвета" и "Булвест". Периодът, обхванат в тях, е много важен, но е написан за ниво студенти, с неразбираеми и зле обяснени за тяхната възраст термини. Необходими са много обяснения, много книги, за да стигнат до съзнанието им. Отделно събитията са пренаписани. А историята трябва да се знае и помни такава, каквато е била. Големият ми син случи на учител, който наричаше нещата с истинските им имена. При малкия госпожата беше прекалено тактична и се придържаше стриктно към споменатото на едно единствено място в учебника османско присъствие. Във всички други уроци за този немаловажен период от историята ни се разказва за освободителни движения, въстания, Освобождението на България, но без да се упоменава срещу кого и от какво. Много удобно ... Тук вече искам да обясня защо обичам Епизод. Има други български групи, чиято музика харесвам и слушам повече. Има и такива, слушането и излъчването на които трябва да бъде забранено със закон (на прима виста - икебани, съчки, Любовите цветя до леглото), защото увреждат слуха и психиката. Обичам Епизод заради това, което правят. По стечение на обстоятелствата живея в относително голям град, някога носител на гордия българския дух. Сега българска реч по улиците се чува толкова, колкото и чуждата (дори и по-малко). Понякога в магазините е трудно да се разбереш с продавачките. Може би затова години наред не мога да свикна и да го усетя като моя град. Тук, като в онази хубава стара песен на Тангра, просто няма какво да се случи. От време на време може да се отиде на театър или изложба. Другите малки събития, много радващи музикалните ми пристрастия, са гостуванията всяка събота на различни групи (по-малко или повече известни) в рок клуба. За някои съм като абонирана.
Епизод са едни от тях. Не съм броила колко пъти съм ги слушала на живо, в различни клубове и винаги са събирали много хора. Думите не стигат, за да се предадат атмосферата и усещанията. Има хора на всякаква възраст и което е радващо - много младежи. И точно те знаят от-до текстовете на всички песни. Епизод правят нещо велико, което нито един учител по литература не е успял - поднасят написаното от българските класици и историята ни по много приятен начин на публиката, които с музиката стигат до душите на хората. И те ги разбират, научават ги. Това е начин, различен от сухото поднасяне в училище и му е само в помощ. Реакциите на публиката, пееща за Паисий, Кочо, Батак, Левски, Ботев и опълченците на Шипка, е разтърсваща. За съжаление всички автори не могат да бъдат изпяти, дори и само изучаваните в училище. Обвиняват ги в показен патриотизъм и търсене на евтина популярност, с което категорично не съм съгласна. Виждала съм в клуба възрастни и деца да плачат на "Батак" и "Кочо". Същите деца, които в училище се назорваха да ги учат почти с отвращение и не ги разбраха. Епизод заслужават само адмирации и подкрепа за уроците по българска история и литература, които изнасят.
И още една песен, която изпълниха снощи. Днес трябва да уважим един велик и достоен българин.
Поредица от смъртни случаи на известни музиканти през последните десетилетия провокира легендата, че звездите имат фатална възраст. Кърт Кобейн, Джими Хендрикс, Джим Морисън, Дженис Джоплин, Брайън Джоунс, Робърт Джонсън и други музикални легенди си отидоха нелепо от живота на 27 години.
Губят ми се датите напоследък и с леко закъснение ще отбележа две големи загуби за музиката на вчерашната дата - Браян Джоунс и Джим Морисън, и двамата на фаталните 27 и с неизяснени обстоятелства около смъртта им.
R.I.P!
На 03.07.1969 г. Rolling Stones губят Браян Джоунс, един от основателите на групата, китарист и мулти инструменталист
Официално се е удавил в басейн, но има и много правдоподобна версия, че са му помогнали да го направи.
Без Брайън нямаше да има Rolling Stones и славата, която ги застига.
снимката е от http://paper.standartnews.com
На 03.07.1971 г в Париж умира Джим Морисън - вокалистът и основен текстописец на The Doors. Според официалната версия смъртта на Морисън е настъпила вследствие на сърдечен удар, докато бил във ваната - последица от дългогодишната злоупотреба с алкохол и наркотици.
Но Сам Бърнет, автор на наскоро излязлата книга “Краят: Джим Морисън”, твърди, че вокалистът на “Дорс” е починал от свръхдоза в неговия нощен клуб, след което е пренесен във ваната.
Ако за първия ден имах почти пълна представа какво ще чуем и видим, то за втория бяха само идеи и очаквания.
Въпреки ужасния студ, заехме места съвсем навреме, за да изслушаме всичко от самото начало.Стадионът се пълнеше с обичайното темпо, имаше както винаги и колоритни фенове, и полуголи и отрано разгорещени.
Бира също имаше в изобилие и някои бяха побързали с консумацията й за настроение. На седалките пред нас групичката унищожаваше промишлени количества в допълнение с онези цигарки и към 20.00 часа клепачите на единия така натежаха, че никаква сила, дори и децибелите на свирещите преди и след това, не можеха да му ги отворят. Гвоздеите на програмата ги изкара, подпиран като чувал от останалите.
Разни хора, разни идио... опс, идеали за концерт.
Stone Sour ми бяха почти непознати,
а Alice In Chains слушах в добрите стари времена.
И двете групи бяха много приятни за слушане, имаше доста неща, които ми харесаха. Пяха с настроение, свежо, търсеха контакт с публиката, надъхваха я, показаха присъствие, няколко думи на български и обещаха пак да дойдат. Видимо доволни. Не знам дали са били вътрешно разочаровани, очаквайки друго посрещане и пълен стадион и знаейки, че всъщност почти всички са дошли за Manowar и Rammstein. И да е било така, не го показаха. И двете групи се раздадоха с най-доброто от себе си.
.................
А през това време се събираха все повече и повече хора, напрежението и очакването растяха. Някакви младежи след дълго обикаляне около нас най-накрая се паркираха някъде отзад и ни разсмиваха в досадните паузи. Достатъчно високо, сякаш трябваше да ги чуе половината стадион, коментирайки какво върви на видеостените, ръсеха невероятни бисери: "нЕк`ва си Металика, нищо тЕхно не съм слушАл", "къде е т`ва Каварна, братле, в България ли е?", "метАлско яке" и още от сорта. На това вече се смях с глас:
- Кой е тоА, ве братле? - Ми еб@м ли го, май е Ози. - Кой е па тоА Ози? - Ми кой, Ози Озбърн, един от старите музиканти, олд скуул нЕкъф. - А, олд скуул - пенсионер начи ...
Весело беше с тези младежи, не се усещаше толкова напрежението от чакането. И пияно-надрусаната групичка отпред допълваше настроението, и един господин до тях, който пристигна с две торби със сандвичи и бавно и методично си ги преживяше, на излизане нямаше ни един останал.Странни птици има в публиката понякога, дошли за всичко друго, само не и заради музиката ...
В 19.20 на фона на симфоничното интро най-накрая Manowar се появиха!
Въпреки много гадния на моменти звук, публиката се наелектризира достатъчно от познатите парчета. Според мен (не съм специалист, само фен, просто слушател и ценител), въпреки пристрастията ми към Metallica, ако Manowar бяха продължили със същото темпо, щяха да направят по-добрия концерт.
Нямам идея защо им беше определено толкова малко време, което разочарова до болка много от феновете им. Преди концерта се говореше много, че са обидени заради това и че не са хедлайнери. С право, мисля - не са случайна, а голяма група, обичат си публиката и знаят как да я зарадват и какво да й дадат.Времето е пред нас, обещаха да се върнат.
Това, което ме разтърси, беше нещо, което не чух нито първия ден (поне откъдето слушах), нито втория - до тяхното излизане. Един голям жест - речта на Джоуи ДеМайо (на чист български език, с дори съвсем правилно произнасяно Ъ) в памет на един от Най-големите, който заслужава поне това уважение от колегите си. Говорейки за Дио, ДеМайо не пропусна и да ни напомни, че България е велика държава. Между вълните от аплаузи всички слушаха настръхнали това:
"Здравей, България! Горди сме пак да бъдем тук. Колко от вас са тук заради Manowar? Искам да отдам чест на двама наши братя, които скоро си отидоха от този свят - Георги Панайотов, един истински воин и Рони Джеймс Дио, приятел на Manowar и България. Дио обичаше България. Той обичаше всички вас. Ние искаме да посветим една песен в памет на Рони Джеймс Дио. Почивай в мир, братко! А вие не забравяйте, че България е велика държава! Hail to Bulgaria from Manowar!"
След което последва Heaven And Hell, кавър на Black Sabbath, една вечна класика.
Веднага след нея се изнизаха набързо и безмълвно, докато по уредбите звучеше The Crown And The Ring. Много хора останаха разочаровани заради краткото им явяване.
Но заради думите на Джоуи ДеМайо и този трибют - поклон!
...............
И се започна голямото чакане ... Покриха сцената с черно платно и остана така почти час, чоплейки любопитството на всички. Студ и пронизващ вятър бяха забравени в нетърпеливото очакване. И великият миг дойде - платното падна, под него очаквано беше немското знаме и машината Rammstein се развихри. (шоуто започва 10 секунди преди края на втората минута от клипа)
Независимо от това, кой какво е чувал и очаквал, доколко харесва или не харесва Rammstein, за да бъдат разбрани и усетени, трябва да се видят и чуят на живо - хилядите огньове и светлини, ексцентричните костюми (особено на Лоренц - шаренки и лъскави), светещата уста на Тил Линдеман, цялото им сценично поведение, провокативните двусмислени текстове, гарнирани с мощни децибели и още, и още ... Трудно е да се предаде това, което се случи. Не знам колко хора разбираха текстовете, но ги знаеха наизуст и целият стадион пееше на немски, подгряван не само от пиротехниката.
Огньове излизаха отвсякъде, дори от устите им.
Имаше много ефектни моменти и извън пожарите.
На Haifisch Лоренц поплува с лодка в морето от хора,
а на Pussy Тил Линдеман обстрелваше публиката, яхнал оръдие с многозначителна форма.
Поклон за публиката и шоуто свърши.
Разтресе ни здраво и ще ни държи още дълго, поне до следващото събитие - защото тези два дни са нещо, което не се забравя.
Трудно ми е да напиша нещо смислено, но без емоции и суперлативи, за човека с един от най-добрите гласове, бивш вокал на две от любимите ми групи. Той изпя няколко от най-хубавите песни на Rainbow и най-нежната и любовна на Deep Purple, макар и да записа само един албум с тях.
