петък, 24 юни 2011 г.

Princeps Botanicorum

Еньовден е - лятното слънцестоене и далечното начало на зимата. Смята се, че днес различните треви и билки имат най-голяма лечебна сила за хората, особено на изгрев слънце. България притежава безценна съкровищница от огромен брой билки - над 5000. По този показател сме на трето място в света. Ежегодно се събират над 300 вида, носещи здраве, сила, красота, мъжество и любов. По-познатите са: лайка, мащерка, риган, жълт и червен кантарион, босилек, бял равнец, глог, шипка, живовляк, маточина, градинска чубрица, радика (глухарче), коприва, подбел, черен бъз, синя жлъчка, липа, казанлъшка роза.


Билките и лечебните растения (както и обикновените такива) не винаги са имали ясни, красиви и поетични имена. Допреди три века много от тях, освен мъгляво, звучали и доста вулгарно. Нежното глухарче дълго време било известно като пикльо заради предполагаемите му диуретични качества, популярни в ежедневието били кобилешка пръдня, голи дами, увиснали мъде, кучешка пикня, разтворен задник, бърши-дупе и др. Тези, които вече били описани и класифицирани от учените, носели разточително описателни и също неясни латински наименования, които често водели до объркване. Един ботаник не можел да бъде сигурен дали Rosa sylvestris alba cum rubore folio glabro било същото растение, което другите наричали Rosa sylvestris inodora seu canina. Един човек с гениален инстинкт и решителност наложил в този хаос ред и яснота. От двете дълги имена на растението, което било познатата ни шипка, оставил само Rosa canina, а дългото Physalis amno ramosissime ramis angulosis glabris foliis dentoserratis окастрил до Physalis angulata, както и до днес е известна обикновената череша.



Това бил шведът Карл Линей, облагороден по-късно за заслуги с аристократичното фон преди фамилията си. Той претърпял метаморфоза от много мързелив ученик, през потенциален обущарски чирак и нереализиран лекар, до основател на научната класификация на организмите и баща на британските природоизследователи, благодарение единствено на своята страст - естествените науки. През 1730-та, когато бил все още на двайсетина години, започнал да прави каталози на растителните и животинските видове по света, използвайки своя система и постепенно славата му започнала да нараства.


Класификационните системи преди Линей често били доста причудливи. Животните можели да бъдат категоризирани според полезността им за човека или според това, дали били диви или домашни, сухоземни или водни, големи или малки и дори дали били смятани за красиви и знатни или маловажни. Анатомичните фактори почти не били взимани под внимание. Линей посветил професионалната си кариера в поправяне на този недостатък, като класифицирал живите форми според физическите им черти. Таксономията (т.е. науката за класификациите) вече никога не погледнала назад.


Много хора го смятали за странен. Нарекъл един род растения Clitoria. Вниманието му винаги (и понякога болезнено) било насочено към половете и секса. Бил особено впечатлен от приликите между мидите с две черупки и женските полови органи. Нарекъл частите на един вид миди vulva, labia, pubes, anus и hymen. Групирал растенията според репродуктивните им органи и им придавал привличаща вниманието антропоморфична сексуалност. Дълго време се смятало, че естествените науки щели да бъдат значително облагородени с доза класическо преименуване и затова наименованията му се посрещали с известна тревога. През годините много от тях, макар и не всички, тихомълком отпаднали (обикновената мида при официални случаи все още носи името Crepidula fornicate) и били въведени много други подобрения, тъй като нуждите на естествените науки станали по-специализирани. Определяли неговите описания на растенията и поведението им като пълни с „безразборни сексуални сношения“, „ялови конкубини“ и „брачното ложе“. Но в тях имало и много поезия:

„Любовта идва дори и при растенията. Мъжки и женски… извършват сватбения си обряд… показвайки с половите си органи кои са мъжки и кои женски. Листата на цветята служат за брачно ложе, което Създателят е подредил толкова божествено, украсил е с такива възхитителни спални пердета и парфюмирал с толкова много нежни ухания, така че младоженецът и неговата годеница да могат да честват сватбата си с още по-голяма тържественост. Когато леглото е било така подготвено, идва времето младоженецът да прегърне възлюбената си невеста и да й се отдаде.”

Въпреки тези му странности, класификацията му била необорима. Първото издание на великата му Systema Naturae през 1735 г. било само 14 страници, но той продължавал да работи върху нея и дванайстото издание (последното, което Линей видял приживе), било вече 2300 страници в 3 тома. Накрая наименувал или класифицирал 13 000 вида растения и животни. Съществували и други, по-пълни трудове - трите тома на Historia Generalis Plantarum, завършена около 30 години по-рано, обхващали не по-малко от 18 625 вида само от растенията. Но това, което Линей прилагал и никой друг не можел да достигне, било последователност, ред, простота или своевременност.

В началото Линей възнамерявал да даде на всяко растение само родово име и номер — Convolvulus 1, Convolvulus 2 и т.н. — но скоро осъзнал, че това не било задоволително и се спрял на биномно (двучленно) подреждане, което е останало в същината на системата и до днес. Постепенно тя получила подкрепа с въвеждането на допълнителни йерархии. Род и вид били използвани от природоизследователите сто години преди Линей, а разред, клас и семейство в биологическия им смисъл започнали да се употребяват през 1750-те и 1760-те. Но тип (phylum) бил създаден чак през 1876 г., а семейство и разред били третирани като взаимозаменяеми до началото на двайсети век. Известно време зоолозите използвали семейство, там където ботаниците слагали разред, и това обърквало почти всички.

Линей не бил безгрешен. Включвал митични зверове и „чудовищни човеци“, чиито описания доверчиво приемал от моряци и други пътешественици с богата фантазия. Сред въображаемите същества били един дивак Homo ferus, който ходел на четири крака и не бил още усвоил изкуството на говора, и Homo caudatus (човек с опашка). Времената тогава били романтични и като цяло - по-лековерни. И по-велики от него учени се интересували от серията съобщения, че в края на осемнайсети век били забелязани русалки недалече от шотландското крайбрежие. В повечето случаи обаче пропуските на Линей били компенсирани с добра и често гениална систематика. Наред с други постижения забелязал, че китовете принадлежали заедно с кравите, мишките и някои доста разпространени сухоземни животни към разред Quadropedia (по-късно променен на Mammalia), което никой не бил направил преди това.

Карл Линей осъзнавал заслугите си и се чувствал удобно в своето величие. Скромно предложил надгробната му плоча да бъде с надпис Princeps Botanicorum (т.е. Принц на ботаниците). На опиталите се да оспорят неизменно щедрата му самооценка кръщавал бурени.


(инспирирано от тук)

неделя, 19 юни 2011 г.

Poi

Ритмична музика взривява натежалото от очакване кратко затишие и на откритата сцена едно след друго започват да се извиват тела, рисуващи с танца си изящни фигури от огън. Въпреки почти пълната луна, тъмнината наоколо е странно плътна, усещането е за потапяне в мастило и единственото петно, приковало погледа, е феерията от светлина, която няколко момичета и момчета създават. Музиката се сменя, но до теб достига само ритъмът й и ти се иска това красиво безвремие да не свършва.












Първата ми среща с магията на поя беше случайна – на една сумрачна алея над плажа, след нея имаше още няколко такива. Първоначалната идея за очарованието, романтиката и волния дух, които това ъндърграунд изкуство носи, бавно преминава в някакво странно, неземно и много хубаво усещане. Макар музиката да идва също толкова отдалеч, както и тези огнени танци, всеки път изживявам същото, което и край нашите нестинари. Времето и пространството изчезват, изпадаш почти в транс от ритъма и движенията на телата и ръцете. Има нещо мистично и хипнотизиращо в огнените картини, които те рисуват. Трудно е да се опише с думи.


Радващо е, че това изкуство достига до все по-широка публика – на фирмени партита, сватби, концерти и други масови мероприятия. Последната ми среща с него (с която започнах), беше на финала на празничната петъчна вечер, част от Историческата седмица, посветена на 1330-годишнината от създаването на България. Макар на площада да липсваше интимността и непринудеността на тихата алея в морската градина, въздействието беше също толкова силно.






















Това, което ме подразни е, че както в предварителните програми за седмицата, така и в отразяването й от няколко медии, липсва информация за тези момичета и момчета, навсякъде само безличното и нищо неказващо „огнено шоу”. Иначе има много истории: как кметът ударил камбанката на портата историческото селище, къде се поспрели той или другите официални лица, къде пили кафе – все неща, които слабо ме интересуват и едва ли изобщо интересуват някого извън споменатите в материалите главни герои.

Ровейки се в нета и търсейки истината за това, на кого дължим преживяното удоволствие, попаднах на кратък запис. Нито той, нито снимките могат да покажат изцяло магията на поя. Тя трябва да се види, преживее и усети отблизо. И все пак:

Еnjoy!


четвъртък, 16 юни 2011 г.

10х!

Днес трябва да отбележа едно скромно лично постижение. Изненадващо и за мен самата, този блог успя да просъществува цяла година. През това време изпод пръстите ми излизаха такива неописуеми глупости, че чак е чудно как естественият отбор ме е допуснал до компютър (цитат от най-любимата ми и много подробна виртуална неанонимна диагноза).

Преди този блог по около десетина месеца (едновременно и поотделно) съществуваха два други, на някакви полуслучайни места в мрежата. Изтрих ги заради нездравословната атмосфера. Запазила съм част от написаното, но вече е някак самотно и осакатено – няма ги коментарите, хората, емоциите и усещанията. Останали са само случайно подредени думи, навързали мисли за някакви позабравени ситуации.

Преди година по същото време писах: „ А може би ще намеря точно тук моето местенце ...” Намерих го, намерих и вас. И именно заради вас блогът все още го има:

· * заради хората, които чета: интересни, забавни, свежи, разсмиващи, поучаващи, човъркащи мислите, разчувстващи, разтърсващи – един шарен свят, в който често намирам хапчето си за оптимизъм и настроение, много полезна информация или някого, с когото в даден момент гледаме в една посока.

· * заради хората, които се отбивате тук, мълчаливо или не, от време на време или редовно. (Някои спряха и никак не им се сърдя – не всеки има мазохизъм в излишък.)

Благодаря ви!

Днес трябваше да напиша нещо много умно, забавно или тържествено. Епизодичните ми и трудно управляеми мозъчни проблясъци обаче са в съвсем други измерения напоследък. Освен това поради заетост и още причини спазвам интернет-хигиена или поне се старая присъствието ми да е сведено до санитарния минимум. И в това време предпочитам да ви чета, да ви се радвам и да ви осмислям (по-често мълчаливо), вместо да затвърждавам горната диагноза, ръсейки глупости тук или в коментари.

Затова ще ви благодаря само с музика, този път не от обичайните ми джангъри, а от филми. Предварително се извинявам, ако разбиращите от кино и музика получат гърчове, но това е положението. Въпросните филми са от онези, нелъснатите и некоментираните, за човечността и малките неща, които правят света около нас смислен, шарен и слънчев. Случващото се в тях е неизнасилено и чувствата - неизсмукани от нечии пръсти, образите са реални, а хуморът и тъгата – истински. И въпреки смъртта в тях, след края не ми нагарча, а ми е светло. С такива филми си лекувам силното гадене – не сутрешното, а след консумация на много прехвалени нелепости. Не знам колко е дълъг черният списък, не искам да си причинявам съставянето му, но начело в него непоклатимо си виси The Fighter.

Много чувствено изсвиреният инструментал на една вечна песен е от филма Swing. (Да не се бърка със Swingers от същата 2002-ра година, който е силно препоръчителен единствено за кандидат-суингъри, за да вкусят от драмата, преди да им се случи реално.)

Изпълнението на много забавните Gogol Bordello е част от участието им в Everything Is Illuminated. (Това е официалният клип на песента, който няма нищо общо с филма, но е с най-добрия възможен звук.)



Установих, че независимо за какво пиша, гугъл продължава да праща тук хора с всякакви сърбежи и странни (понякога до безумие) желания и въпроси. Този път няма да им отделям повече внимание, освен с една картинка, на която има кратка представителна извадка (от последните три месеца) на мъдростите и мозъчните полюции с впечатляващ правопис .

неделя, 12 юни 2011 г.

Green Rock

Рокът е нещо велико. Това е аксиома. За пореден път я видях в действие.

Green Rock е световно неизвестно в музикалните среди събитие, което обаче успя да събуди един град, в който нищо не се случва и поне за кратко да покаже, че в него има живот. Успя да измие срама от миналото лято, когато безплатният (и единствен в България) концерт на звезда от южната ни съседка събра от къде ли не и докара до множествен оргазъм цял стадион притежатели на дълбоки гащи, а половината постоянно живеещи принуди да се изнесат още от ранния следобед възможно най-далеч. Успя, въпреки непрекъснатия проливен дъжд, да събере на ветровитото плато хората и да ги радва 7 часа с любимата музика.

Треперила съм мокра и на други концерти (както и повечето от публиката), но са били на големи имена в музиката. А снощното издание на Green Rock събра 10 местни банди, чиито имена извън региона вероятно са чували само някои техни колеги. И въпреки това, въпреки отвратителното време, им се наслаждавахме часове наред. Събраха се да посвирят в памет на трима от тях, с които никога вече няма да бъдат заедно на сцената. Направиха го за тях, за нас, от цялата си душа.

Имаше рок и метъл за всеки вкус, много и качествени. Имаше авторска музика, грамотно изпълнени кавъри и перфектни такива. Имаше жалби от млади групи, че читалищата им отказват подкрепа и нямат къде да репетират. А момчетата заслужават! Имаше и спонсори, направили за всеобща радост това събитие възможно. Имаше обещания, че ще е ежегодно, от следващото лято - 2 или 3 дни и с повече (и гостуващи) групи.

Организацията, озвучаването и сцената (макар подгизнала и хлъзгава) бяха на ниво, усещането - същото като по време на / след голям концерт, същите емоции. Ако не беше гадното време, заради което нито публиката, нито музикантите си усещаха ръцете и краката накрая, щяхме да посрещнем изгрева.

Едно много добро начало и дано наистина стане традиция.


Фестът имаше и още една добра страна – беше free, включително и всички интимни нужди. :D

петък, 10 юни 2011 г.

По мъжки

Говорим си тази вечер с единия ми син. По мъжки. Гледаме качените във ФБ снимки, които са си правили през последните дни в училище. Разпитвам за децата, стараейки се да приключа спора по горещата тема - отпразнуването на края на учебната година в дискотека. Не дневна, а както се ходи. В няколкото работещи се тъпчат предимно много незрели и неосъзнати индивиди и не съм убедена, че на 13-14-годишните точно там им е мястото нощем. Макар че, гледайки на снимките няколко от момичетата на първия ред около класната им, с чупките в кръста, устичките тип кокоше дупе и странното за училище облекло, ми е много трудно да определя възрастта им - може спокойно да бъде и 20, и 30.

Питам кой какво е направил на мини матурите, къде мисли да учи и разговорът се завърта около теоретично нежната половинка на класа. Има няколко, които много харесвам, обаче: едната била зубър; другата имала шини, но по-лошото било, че тате й е депутат; третата била пълничка малко; четвъртата - с по-големи от неговите мустаци и брада; петата - далечна братовчедка и т.н. Обяснявам, че преувеличава и външността не е най-важното и единствено нещо (това ще го разбере, когато някога евентуално узрее); момичетата са симпатични, приятни, освен това - умни и добри. От другата стая брат му се смее: "Умни?! Айде няма нужда, руси и отворени, ако може." Знам, че се лигави и до една възраст подобни разсъждения са донякъде допустими. При обичайното предлагане (линкът не се препоръчва на хора със слаби сърца и раними естетически възприятия) няма как момчетата да мислят различно.

Оказа се, че в класа все пак има едно хубаво момиче, дъщеря на моя приятелка. Останалите, които харесвам, били много готини, но само като дружки в щуротиите и нищо повече. Тъкмо леко се успокоих, че ориентацията му е редовна, добавя: "Ако тя не си маха двата пръста фон дьо тен, обаче." Замазвам неубедително положението, че едва ли е чак толкова, сигурно леко се разкрасява, а той: "Да ве, така си мислиш. И за к`во й е - на 20 лицето й ще е като задник. Някои от нашите не можеш да ги познаеш, ако дойдат ненарисувани." Принципно съгласна, помълчах малко, след което му обясних, че жените са различни, предпочитанията и вкусовете им - също и ако заводите за декоративна козметика работеха само за такива като мен, щеше да остане максимум един, кретащ с мъка.

От другата стая първо се чу смях, след което брат му тъжно въздъхна: "То тогава една хубава жена няма да остане ... Спукана ни е работата на мъжете ..." И разговорът ни по мъжки зацикли.
За пореден път си мечтая колко хубаво би било, ако можеше да ни се имплантира чип с инструкции как се възпитават деца, особено подробни за тийн периода.