
Вероятно съм единствената, която не я намира за чак толкова изключителна и изящна, а за поносимо четиво, което има безспорните си плюсове и минуси. Като обикновен и случаен читател, на когото това не е първата дебела книга, съвсем не мога да бъда толкова възхитена и да се присъединя към всеобщото мнение, обявяващо я категорично за шедьовър, а Сафон - едва ли не за автора на столетието.
Чаках дълго настройката си за "Сянката на вятъра", именно защото е много коментирана и хвалена навсякъде. Не исках да я започвам, натоварена с прекалено големи очаквания. Книгата има своите много добри моменти, в началото я четях почти на един дъх, с удоволствие, което видимо се топеше, наближавайки последните страници.
Едно момче намира "Сянката на вятъра" в Гробището на забравените книги. Или тя го намира и пленява след прочита още същата нощ. То започва да се рови в заплетения и тайнствен живот на автора й Жулиан Каракс, издирвайки и останалите му книги. На лов за тях е и един изрод без лице и с пламтящи очи, взел името на дявола от "Сянката на вятъра" - Лаин Кубер, за да ги изгори и да заличи всяка следа от Жулиан. Замесени са и няколко красиви жени (едни фатални, други - безидейни и с робска психика) и естествено има и любов в различни варианти, и романтика, и мистерия, и смърт. Тягостната атмосфера на следвоенна Барселона е приютила още различни и много живи образи на хора от всички социални прослойки, обременени от миналото си, отчаяни, жестоки, добри, арогантни, естествени, тайнствени, мислещи, чувстващи, обичащи, убиващи, мразещи, със слепи очи или слепи души.
Това е книга за книгите и Сафон ме грабна с начина, по който пише за тях:
"Всяка книга, всеки том, който виждаш тук, има душа. Душата на онзи, който го е писал и душата на читателите, които са го изживели и сънували. Всеки път, щом дадена книга попадне в нечии ръце, всеки път, щом някой плъзне поглед по страниците й, неговият дух израства и укрепва. Всяка книга, която виждаш тук, е била най-добрият приятел на някого."
"Веднъж чух някой да обяснява на един редовен клиент на баща ми, че малко неща белязват така дълбоко читателя, както първата книга, която действително си проправи път до сърцето му. Тези първи образи, ехото на думите, които смятаме, че сме оставили зад гърба си, ни съпътстват цял живот и извайват в паметта ни един дворец, в който рано или късно - независимо колко книги сме прочели, колко светове сме открили, колко сме научили или забравили - ни предстои да се завърнем."
"Бих могла да се опитам да ти разкажа сюжета, ала то ще е все едно да опиша една катедрала като купчина камъни, които завършват със заострен връх"
"- Вярно ли е, че не си прочел нито една от тези книги?
- Книгите са скучни.
- Книгите са огледала; в тях човек вижда само онова, което носи в себе си."
В "Сянката на вятъра" (на Сафон, не на Жулиан Каракс) има обаче и много наивитет, от който на места интересът се губи и книгата напомня повече на писан набързо детско-юношески или розовичък роман. И това не е само заради възрастта на главния герой. Прилича на нещо като приказка за големи деца, но не най-сполучливата, която почти забравяш още след следващата по-интересна и увлекателна. Така и не открих "елегантните обрати и уловки", възхитили Стивън Кинг, нито особено драматично напрежение. Голяма част от случващото се е някак измъчено, като измислено насила и много, много предвидимо.
Магията на завладяващия му и иначе много изящен език ми се размиваше тотално в описанието на някои любовни сцени или душевни трепети и особено в диалозите с жени и на тема жени. Без никакъв заряд, абсурдни, блудкави, копирани сякаш от произволен епизод на случайна сапунка.
Точно като взети от споменатите подобия на филми се оказаха и връзките, в които героите са оплетени помежду си. Също и някои ненужно подсладени, разводнени или драматизирани моменти, които поднесени сдъвкани до консистенцията на рядка, безвкусна и досадно втръсваща боза, не оставят на читателя и минимална възможност за напрежение, съпреживяване или замисляне, само желание да пропусне няколко страници.
И една забележка към отпечатването на книгата: шрифтът е дребен и на немалкото страници, където е и блед или текстът е в курсив, четенето е много изморително.
Тази книга не само не ме спечели да харесам безрезервно Сафон, но и ме отказа да правя по-късни опити за това, посягайки и към други негови книги. Преди още да я започна, прелистих в "Хеликон" другия му многообещаващ шедьовър, "Марина", от който ме лъхна силно лепнеща романтика. Определено това не е авторът, пишещ моите книги.
--------------------
Това е личното ми впечатление от книгата, в пълен дисонанс с останалите мнения и ревюта, на които попаднах. То не обвързва никого, както и не агитира да я прочетете или не.
Добрата книга е като добрия секс (нещо твърде субективно) - ако никога не си опитвал друго и доставящо повече удоволствия на сетивата, си мислиш, че това, с което разполагаш, е върхът на сладоледа, черешката на тортата и то напълно те задоволява.
В тази връзка имам леки съмнения в искреността на всички, пеещи в хвалебствения хор - колко от тях са стигнали до последната страница, преди да излеят възторжените си слова и колко са ги написали само по прочетеното на корицата и казаното от други преди тях (нещо като информация от АЕЖК (Агенция "Една жена ми каза")? От което (и след още подобни разочарования) се замислям за мненията и за други книги.