Потребности

Ако потребностите от по-ниско ниво не са удовлетворени,

човек не може да премине на потребностите от по-високо ниво.
Ейбрахам Маслоу

Илюстрации към неговата "Теория на човешката мотивация", инспирирани от случайни (реални и виртуални) срещи и диалози:

Пирамида на мъжките потребности

Пирамида на женските потребности

За щастие все още има хора, които не живеят, не мислят и не чувстват в една плоскост. Които знаят какво искат, какво търсят и какво ги удовлетворява. Които избират, обичат и уважават половинките си не само заради първичните и вторичните им полови белези или телесните им и материални положителни черти. И го правят без условности, уговорки и дати в календара.

Което ме подсеща, че вече е 8-ми март - поредният повод за протоколно отчитане на нечие присъствие в нечий живот. Един празник, от чийто соц-привкус са останали тук-там банкетите с колежките, истерията с цените на букетите и вечните мъжки дилеми - какъв точно да купят, на любимата или на съпругата (мама, колежката, шефката и т.н.) да бъде по-скъп и по-голям, как да се размножат, за да уважат всички маси в този ден ...

Преди още да бъда замерена с грамада камъни: "Жената има нужда от един неин ден в годината, в който да е хубава и уважавана", "Нека има повече празници, какво толкова" и други в този дух, искам да уточня следното:
* Празниците могат да бъдат и независимо от календара, спонтанни, почти ежедневни и незадължителни и по измислени поводи.
* Жената има нужда всеки ден да бъде обичана, уважавана, хубава, единствена, желана. Мъжът има нужда от същото. Имат нужда и от ваимност. Няма смисъл това да се случва само на няколко дати и само заради тях.

За мен днес е празникът на мама. Ден, който да ни напомни за простичките неща, които забравяме или не забелязваме в натовареното си ежедневие: онази усмивка, с която рано или късно ни прощават всичко; онази обич, която не трае 3, 5 или 7 години и не избледнява дори и когато отдавна вече не сме деца.

Кога за последен път: се обадихте на майките си, поговорихте с тях дълго и задушевно (извън протоколното и набързо телефонно "Как си? / Пиеш ли си лекарствата? / Пази се и не излизай много в този студ и лед.") или ги прегърнахте? Те имат нужда това. Повече, отколкото от сериалите си.

Усещането да казваш "мамо" (възможно най-дълго време) е несравнимо. Както и това, да чуваш "мамо" и да побелееш с проблемите, грижите, радостите, успехите, болките и усмивките на децата си.

(Никога няма да мога да разбера личния избор на жените, които съзнателно се лишават от щастието да бъдат майки или го вместват в някакви далечни и практически неслучващи се планове. Както и тези, които са жени избирателно, само когато им е изгодно, удобно и имат настроение или желание за това.)

Честит празник!

(около)празнично

Love isn't finding a perfect person.

It's seeing an imperfect person perfectly!

Любовта не може да се изобрази, както дървото... или морето, или като друга загадка. Тя е очите, с които гледаме. Тя е грешникът в светеца. Тя е светлината вътре в боята на художника.

Изи Голдкис, „The Million Dollar Hotel”

Тя е в усмивката сутрин, защото някой съществува или в болката и празнотата от всяка минута без него, в споделената цигара след секс или в гушването насън, в още хиляди дребни жестове и моменти. Тя е състояние и усещане, неподлежащи на дефиниране, поне не ясно и кратко такова. Просто съществува в нас и около нас – първа, поредна, последна, неосъзната, разтърсваща, зряла, непозволена, бурна, тиха, споделена, несподелена ...

Аналите мълчат за това, кога хората са започнали да я осъзнават. Но откакто има писменост, се опитват да я облекат в думи, пестиливо или разточително и с различен успех. Едно сполучливо, кратко и нелепнещо от сладост попадение има тук:

Най-важното на този свят

е допирът на твоята и моята ръка,

по-важно е от покрива, от хляба, от виното

и винаги ще е така —

защото покривът ненужен е след края на нощта

и хлябът ни добър е само ден,

но твоето докосване и твоят глас

завинаги ще пеят в мен.

Любовта или я има, или я няма. Не е по часови график и по календар, нито само в интимната вечеря, плюшените играчки, червените сърчица и специалното бельо един ден в годината. Идващият Св. Валентин за едни е хубав повод за по-специални моменти с човека до тях, за други е ден, в който протоколно и по задължение отчитат присъствие и внимание.

На същия ден се почита и виното. Аз не го обичам, годишно ми се събират няколко чаши по специални поводи, но уважавам ценителите му, както и повода за веселие.

---------------------

Поздравът е малко предварителен, но няма да мога да ви го изпратя точно на 14.02. Тези дни ми се налага да зачезна за неопределено време. Отказах се малко мазохистично от първоначалната си идея да взема лаптопа. С нета напоследък не се разбираме особено и малко диета без него ще ми се отрази добре. Освен това хардът почти изнемогва от опашката от филми. Последния нов, който гледах, беше „The Fighter” и оттогава, повече от десет дни – нито един. Това си е личен рекорд. Уморих се да чакам излизането на много хвалени, одумвани, номинирани заглавия, след това да чакам финалните им надписи и след тях почти да съжалявам за изгубеното време, защото не са ми дали нищо.

Гони ме някакъв необяснимо засилен глад за книги. Напоследък искам само да чета и да мълча – до степен пълен интроверт (т.е. темерут, казано на чист български език). Не съм си приготвила още никакъв багаж, освен купчина книги, подлежаща на ъпгрейдване. Нета и филмите ще оставя, за да не ме изкушават и да не ми разсейват темерутстването. Ще ми липсва музиката, без която оглушавам.

Като споменах музика – два поздрава за идващия празник.

Първата песен е част от нещо, почти сравнимо с чудо, т.е. от хубав нов български филм, за който съжалявам, че мина малко незабелязано у нас, а навън не успя да се пребори за номинации за най-добър чуждоезичен филм.

Вместо следващата песен, на която всеки поне веднъж в живота си е танцувал, тъгувал или се е разчувствал, трябва да дам линк към всички албуми на един малко недооценен и винаги в сянка талант. Неговите глас и китара изплакваха много пъти красиво и чувствено любовта. Поредният голям, който ни напусна само преди два дни.

R.I.P, Gary!

Пожелавам ви наситен с хубави емоции двоен празник, кой каквото предпочита и едно перманентно и споделено състояние, в което като тази малка вечна жена да казвате и чувате: I'm in love with you,You are all I need...

Kill the Pain

"Искаш ли да промениш начина, по който другите се отнасят към теб, първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателен за всеки бодил, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози."

"Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самият ти бъди течение."

Шамс от Тебриз


Чувствам се много добре, дори чудесно и се обичам. Започнах да се радвам на все повече малки неща около мен. Смея се, без да се замислям с колко пласта грим ще крия после бръчките. Ям шоколад и сладолед, без да смятам коя калория точно къде ще ми се лепне.

Установих, че съм ампутирала от себе си големи парчета от различни вчера. Не ми липсват и не проявявам мазохизъм да се връщам там. Не ми пука дали точно на някого му пука за мен, дали ме понася(т) или съм му(им) безразлична. Изведнъж открих, че много неща и хора вече не ме интересуват, не ги забелязвам и не ме изнервят. Не ми е празно. Не очаквам нищо. Много повече и по-често се усмихвам, отколкото плача. Не ме боли.

Синът ми каза, че в последните дни съм неузнаваемо добра. Не, не съм добра, същата проклетия съм си, съвсем малко по-бодлива, много по-цинична и непривично спокойна. Като преродена съм, вероятно така се чувства човек след катарзис. Нямам идея за причината, може би е защото жегите намаляха. Или защото спрях да се замислям. Или може би е от ударната доза филми и книги.
(Едно замисляне-изключение: защо вече произвеждат етажерки и секции не за подреждане на книги, а според различните големини на плазмите и с място само за джунджурийки? За да не ги трупам в кашони, мога да мина на този спасителен и практичен вариант.)

А, да - преди десетина часа, съвсем случайно и съвсем неочаквано, на рамото ми кацна едно птиченце. Ще споделя съвсем малко засега, за да не се подплаши и да отлети. Оказа се, че и в затънтения прованс е възможно да се случи желаното дълги години чудо. Да се появи човек с размах, желание и възможности да развива бизнес с бъдеще тук, без намерение да изцежда хората за една минимална заплата. Шансът да срещне точно теб с този човек и да успееш да го впечатлиш, без да имаш връзки, вуйчовци, братовчеди и прочие рода на подходящите места - само с познанията си в неговата област и с това, че чудесно си говорите на един и същ език, на неговия.
Възможно е, защото човекът е чужденец, не нашенски гащник. Докато всичко потръгне, ще се изсипе много работа, още от понеделник - тичане по инстанции и преводи. Това не ме плаши, по-притеснително е да не го побългари системата през това време и накрая плодовете от труда ми да ги бере някой със стабилен гръб (или с по-голямо деколте и по-дълги крака).
Шансът идва веднъж. Ако ми избяга поради гореописаната причина, дебилно-спокойно и с минимум съжаление ще му помахам за довиждане, защото това не е болка за умиране. Има и по-важни неща.

П.П. От една седмица целият Blood Of The Nations тръгва сутрин още преди кафемашината, много тонизиращо и зареждащо ми действа. А Kill the Pain (само тя е с различно звучене от този албум) ми е станала направо краста, слушам я поне по десетина пъти на ден.

No Communication

Жена обяснява на мъжа си какъв подарък иска за рожденния си ден:
- Скъпи, искам нещо малко, заоблено и да вдига 100 за 3 сек. Чу ли ме?
Мъжът кима в знак на съгласие и доволен й поднася ...

Това е само виц, но с много истина в него.

Не говорим (поради липса на време или желание) с колеги, приятели, деца, любими, близки ... Ако говорим, не се слушаме. Ако се слушаме, не се чуваме. Или чуваме, както във вица, избирателно - само това, което ни е удобно. На малките деца им е присъщо и простено, но нас, възрастните - не. Изгуби ли се комуникацията, всичко отива по дяволите - връзки, приятелства, отношения ...



Някои неща могат да се изразят и без думи. Но не всички, само със жестове и гадаенето им не се получава. Остават недоразбрани или криворазбрани мисли и голямата вероятност да направиш грешка, да надцениш ситуацията или да пропуснеш да изживееш нещо. Мълчанието е сила и говори повече, но само понякога. Когато ти се крещи ... А истината остава някъде в неказаните думи.

Днес се замислих, че има дни, в които пиша повече думи (напоследък само тук), отколкото казвам на глас. Това ме плаши, но вината не е в мен. Комуникацията е двустранен процес.

П.П. Знам, че ви се четат весели и забавни неща. Понякога обаче има нужда и от малко мрън-мрън. Не е от възрастта и не е ПМС.

Постоянство

Тези дни мозъчните ми клетки (колкото и малко да са) са впрегнати здраво в работа. Имам чувството, че 2/3 от живеещите в града и околните села са тръгнали да дирят щастието си в по-белите държави - кой се преселва и сменя местожителство, кой като студент, кой като черноработник ... Немците са измислили една културна думичка за последните - гастарбайтер и се опитват да бъдат любезни чрез нея, но до колко успяват и вътрешно как им прекипява от отворения пазар на труда при липса на граници, е съвсем, съвсем друга тема. Та юрнали са се от още неродени, под формата на плод у майките си (гонят детските добавки, които само у нас са абсолютен виц), през ученици, родители и така чак до третата и четвъртата възраст. Честно казано - на някои прав им път и щастлив живот там.
С някакво постоянство пощата ми непрекъснато се препълва с бланки, бланчици, формулярчета, удостоверения, бележки и всякакъв друг чиновнически shit за превод. Нищо като текст, но хиляди думички във всевъзможно дребни шрифтове, поръсени с огромна фантазия навсякъде. Не обичам дори да ги попълвам, а сега се налага понякога и да мисля по-човешки наименования на някои недоразумения, за да разберат хората в другите държави за какво става дума.

Толкова е досадно понякога, че за разнообразие и почивка се захващам с неща, на които точно сега изобщо не им е времето. По малките часове ме обзе желание да разчистя и подредя малко книгите, в резултат на което заформих хубава купчинка за препрочитане. След това дойде ред на едно шкафче в секцията, което с някакво постоянство съм пълнила години наред и вътре има прилежно подредени повече сантименти и спомени, отколкото полезни неща:

всякакви калибри албуми и кутии със снимки, ленти от старото ми апаратче (вкл. три още непромити), диапозитиви от Цвингера и съкровищата нa Grünes Gewölbe в Дрезден плюс джаджа за разглеждането им, нови рамки за снимки, аудиокасети с курс по френски (неразпечатани), кутия с нови мартеници, различни фирмени бележници, рекламни дреболийки от панаири, тетрадка с налепени стари плащания на различни сметки (не толкова стряскащи като сегашните), инструкции за употреба и документи на електроуреди (някои вече на боклука), десетина камиончета от игрите на "Кока Кола", джобове в един класьор, събрали впечатлили ме някога неща (изрезки от вестници и списания, ксерокопия и разпечатки), няколко писма и покани за сватби, картички - стари и нови (кой ли ги праща вече?), купчинка визитки на хора, срещани по проекти, панаири, семинари, клиенти и доставчици (нямам идея дали все още работят същото и дали някога пак ще имаме нещо общо) плюс няколко кутийки за визитки, нови ключодържатели, ароматни свещи (още в подаръчната опаковка), огромна чаша, вече поизпразнена - с нови химикали, кутийка с интересни и оригинални копчета (професионално изкривяване от първата ми работа), купчинка симпатични лепящи бележки тип "идиотки", комплект за виноманиаци в красиво дървено сандъче ...

Ако баба беше жива и беше видяла всичко това, изсипано върху масата, със сигурност щеше да ме кръсти Плюшкин. Поизхвърлих доста неща, с други ми е трудно да се разделя. Не знам как е при вас, но част от спомените ми не искам да изчезнат и кътам разни дреболии, напомнящи ми за скъпи моменти, места и хора.

На следващата почивка разчистих лаптопа. Първо разни приятелски листи от хора, с които нямам какво да си кажа и отдавна не общувам. След това поразредих малко филмите, музиката и снимките, защото горкият хард вече се задъхваше. При последната операция намерих една снимка, незнайно откъде свалена, която ме подсети, че Хераклит не е съвсем прав със своето "Панта рей, панта кинейтай", както и за началото на една любима детска песничка:

Тече, всичко тече -
времето няма бряг
и ни влече -
няма как ...

С годините у жената се променя почти всичко, но навиците й - никога. В някои от тях има забележително постоянство. :-)))

Късметлийската ми седмица

Обичам, когато ми се заредят такива дни - пълни с малки, хубави и неочаквани случки и жестове. Толкова малки, че не си заслужава да се споменават, но пък носещи много хубаво настроение и приятни емоции.
Късметът рядко ме навестява и затова не правя опити да спонсорирам тотото или подобните, собственост на г-н Божков. Повечето неща се случват след много труд и усилия, подаръците са рядкост. Тази седмица може и да съм му помогнала малко на късмета, поработвайки за него, но в повечето случаи сам се натискаше да ми се усмихне.

В понеделник ме намери една приятелка, с която от 3-годишна възраст до първите ми студенстски години бяхме неразделни. После тя се затри някъде из Италия и разбирахме какво се случва една с друга от разговори между майките ни или брат ми и сестра й. Намери ме във ФБ, тъкмо когато бях на път да си деактивирам отново акаунта. Спираше ме само това, че е единственото място, където се събираме компанията от гимназията, пръсната из всички европейски държави.
Сега всяка свободна минута сме там и не можем да се наприказваме - половин живот, при това - по-съзнателната му част, не се побира в няколко думи. Координираме си и едновременното скорошно прибиране в Бургас.

Във вторник ми се обадиха с оферта за работа. Не съм я търсила, намерили ме от познати. Звучеше доста примамливо и като нещо, което ще ми хареса, а и предлагаше доста свободно време и възможност да я комбинирам с работа на още едно място, за което чакам потвърждение.

Та тръгнах днес за интервю и да си поговорим. Идва таксито, правоуправлявано от опушен субект от малцинствата, налапал цигара. Първата ми мисъл беше, че е крайно време късметът да ме е напуснал. Зачудих се дали да звънна и да предупредя, че чакам следващо такси и поради това закъснявам за срещата или да изтърпя неизвестно количество време (поради разкопките из града и неустановените маршрути) облъчването с ухания и върла чалга. В този момент човекът хвърли цигарата и се извини. Качих се и изненада - колата чиста, ухае приятно. Той - видимо често посещаващ банята, с приятен парфюм, говори на много правилен български и (радост за ушите ми) - слуша Радио 1 Рок.
За работата ми дадоха достатъчно дълъг срок да помисля. Ако все така ми върви, може да се появи отнякъде и нещо по-добро.

Вчера най-накрая събрах сили да отида до бившата си работа, която напуснах съвсем импулсивно за 15 мин. Поканиха ме с писмо да си получа документите и заплатата. Подозирах, че последното е само примамка, за да ги посетя и да се наслушам каква съм ... (ще спестя милите думички). Била съм свидетел няколко пъти на подобни сцени. За късмет улучих в офиса само подходящите хора, приключих за десетина минути, през които водихме много приятен разговор. И ми платиха изненадващо всичко. (Благодаря за което!) Това означава първо едно: че утре вечер ще слушам в Каварна ето това:

А ако късметът ми продължава да работи и до края на седмицата и се уредя с транспорт, в неделя ще мога пак там да се насладя и на това:

Стискам си палци. :-)

Седмицата на малките неща

Точно една седмица съм без работа и успях да я запълня с много от онези малки неща, за които нямах време, желание или възможност.

Тотално и бързо промених ритъма си на живот. Не знам кога спя или ям. Дори не знам коя дата е и какъв ден е. Знам само, че скоро трябва да съм в София на рок феста, но не знам дали още ми се ходи. Преди евентуалното заминаване има кой да ми напомни да събера малко багаж.

Първите два дни изключих телефоните, насладих се на тишината без тях след почти денонощното им звънене, наплаках се, след което натрупах една камара книги и започнах да чета, да чета ... Телефоните включих, но не отговарям на никого.

Успях най-накрая да си скапя лаптопа и едновременно с това - и едно приятелство, на което много държа(х). Мисля, че беше последният човек, на когото имах доверие.

Предвид импулсивното си напускане на работа, отново без да имам някаква резервна и това, че за пореден път изгубих приятел, зададох във фейса въпрос "Как се нарича човек, който непрекъснато повтаря едни и същи грешки, въпреки ясното съзнание, че ще съжалява след това?" Отговорите варираха между "идиот" и "просто човек". Някъде там, между, съм и аз.
След това си деактивирах профила, спрях да се показвам онлайн и да излизам от нас. Почивам си от света и той - от мен.

Докато събирах тен на терасата, набързо направих две преводчета, пратени ми с мейл. Върнах ги по същия начин и ги отписах като останалите, неплатени вече с месеци. Поне тренировката на езика върви ...

Между другото свърших и няколко дреболии у нас. Сетих се също, че имам цветя, които някога много обичах и че същите се нуждаят спешно от поливане, торене и разсаждане. Забелязах, че спатифилумът и юката ми дори са цъфнали.
Спатифилумът всъщност си цъфти целогодишно, извън правилата. За първи път обаче, откакто го имам от около петнадесет години, има няколко цвята. А юката е особен случай. Имам я също толкова време, подари ми я една германка и беше първото ми скъпо и екзотично цвете. На втората година цъфна. И от двете й стъбла излизаха клонки с бели топки цветове, които се разтваряха постепенно няколко дни. Нещо средно между лилия и кръгъл зюмбюл, с много приятна, но силна миризма. По листата капеше лепкав сок, като смола. Цъфтеше вечер, което е нормално, предвид произхода й от другото полукълбо. Макар и хубава, миризмата беше омайно силна и я изнасяхме да нощува на терасата.
Тръгнах с една снимка да обикалям цветарите и да разпитвам - да не би случайно да е отровна, какво се прави растението по време на цъфтежа, самите цветове и други такива простички въпроси. До един разглеждаха изумени снимката, никой не беше виждал на живо цъфнала юка и ми препоръчваха книжки (по които по-късно се ориентирах), от тях разбрах само, че цъфти много рядко, веднъж на десет години. При мен цъфна отново още на следващата година и отново - и двете стъбла.
След това продължи да расте само на листна маса, точно като огромна царевица. Стигна тавана и преди две години смело нарязах едното стъбло с ножовка на парчета, които заедно с върха засадих. Отрязаните места намазах с овощарска вакса. Всичко се хвана, от старото растение също покараха листенца. Подарявах наред на приятели, а миналата година повторих операцията с другото стъбло - също толкова успешно.

Това е част от първото стъбло, последната, която остана у нас. Цветът е малко по-дребен от онези, които помня от първите цъфтежи. Почти го бях изтървала, премина много бързо и на снимката се виждат поувяхнали цветчета.

По няколко пъти на ден ходя да го помириша и да му се порадвам. Малко нещо е, незначително, но за мен си е събитие. :-)