Постоянство

Тези дни мозъчните ми клетки (колкото и малко да са) са впрегнати здраво в работа. Имам чувството, че 2/3 от живеещите в града и околните села са тръгнали да дирят щастието си в по-белите държави - кой се преселва и сменя местожителство, кой като студент, кой като черноработник ... Немците са измислили една културна думичка за последните - гастарбайтер и се опитват да бъдат любезни чрез нея, но до колко успяват и вътрешно как им прекипява от отворения пазар на труда при липса на граници, е съвсем, съвсем друга тема. Та юрнали са се от още неродени, под формата на плод у майките си (гонят детските добавки, които само у нас са абсолютен виц), през ученици, родители и така чак до третата и четвъртата възраст. Честно казано - на някои прав им път и щастлив живот там.
С някакво постоянство пощата ми непрекъснато се препълва с бланки, бланчици, формулярчета, удостоверения, бележки и всякакъв друг чиновнически shit за превод. Нищо като текст, но хиляди думички във всевъзможно дребни шрифтове, поръсени с огромна фантазия навсякъде. Не обичам дори да ги попълвам, а сега се налага понякога и да мисля по-човешки наименования на някои недоразумения, за да разберат хората в другите държави за какво става дума.

Толкова е досадно понякога, че за разнообразие и почивка се захващам с неща, на които точно сега изобщо не им е времето. По малките часове ме обзе желание да разчистя и подредя малко книгите, в резултат на което заформих хубава купчинка за препрочитане. След това дойде ред на едно шкафче в секцията, което с някакво постоянство съм пълнила години наред и вътре има прилежно подредени повече сантименти и спомени, отколкото полезни неща:

всякакви калибри албуми и кутии със снимки, ленти от старото ми апаратче (вкл. три още непромити), диапозитиви от Цвингера и съкровищата нa Grünes Gewölbe в Дрезден плюс джаджа за разглеждането им, нови рамки за снимки, аудиокасети с курс по френски (неразпечатани), кутия с нови мартеници, различни фирмени бележници, рекламни дреболийки от панаири, тетрадка с налепени стари плащания на различни сметки (не толкова стряскащи като сегашните), инструкции за употреба и документи на електроуреди (някои вече на боклука), десетина камиончета от игрите на "Кока Кола", джобове в един класьор, събрали впечатлили ме някога неща (изрезки от вестници и списания, ксерокопия и разпечатки), няколко писма и покани за сватби, картички - стари и нови (кой ли ги праща вече?), купчинка визитки на хора, срещани по проекти, панаири, семинари, клиенти и доставчици (нямам идея дали все още работят същото и дали някога пак ще имаме нещо общо) плюс няколко кутийки за визитки, нови ключодържатели, ароматни свещи (още в подаръчната опаковка), огромна чаша, вече поизпразнена - с нови химикали, кутийка с интересни и оригинални копчета (професионално изкривяване от първата ми работа), купчинка симпатични лепящи бележки тип "идиотки", комплект за виноманиаци в красиво дървено сандъче ...

Ако баба беше жива и беше видяла всичко това, изсипано върху масата, със сигурност щеше да ме кръсти Плюшкин. Поизхвърлих доста неща, с други ми е трудно да се разделя. Не знам как е при вас, но част от спомените ми не искам да изчезнат и кътам разни дреболии, напомнящи ми за скъпи моменти, места и хора.

На следващата почивка разчистих лаптопа. Първо разни приятелски листи от хора, с които нямам какво да си кажа и отдавна не общувам. След това поразредих малко филмите, музиката и снимките, защото горкият хард вече се задъхваше. При последната операция намерих една снимка, незнайно откъде свалена, която ме подсети, че Хераклит не е съвсем прав със своето "Панта рей, панта кинейтай", както и за началото на една любима детска песничка:

Тече, всичко тече -
времето няма бряг
и ни влече -
няма как ...

С годините у жената се променя почти всичко, но навиците й - никога. В някои от тях има забележително постоянство. :-)))

Лятно (с носталгия)

Лято е, отпускарски месец. Някои вече се върнаха от почивка, други заминават сега. Кой къде ще (няма) да ходи (или е бил) е много дискутирана тема в блогове и форуми. Чета ги мълчаливо. Ако нещо съм пропуснала в живота си, то е традиционното натъпкване през отпуската в хотел, почивна станция или къмпинг за 7, 10 или 14 дни. Не знам дали ми липсва точно това, имало е моменти, когато съм се размечтавала. Не знам дали е по-добрия вариант от това, което приемам за истинска почивка.

Апартаментът в Бургас е на 300 м от плажа, морето се вижда от терасата. В годините, когато бях дете и идваше лятото, почти не се задържах там - започваше чергарският период. Тогава имаше някакво увлечение да се дават стаи под наем на "Балкантурист". Особено се тачеха чехите и поляците, но и други са се завъртали из нас, веднъж дори и някакви родни звезди, дошли за Орфея. Това носеше и своите малки неудобства като пясък из целия апартамент, непрекъснат шум, вечно свършващата топла вода в бойлера, всякакви капризи на гостите ... Но какво бяха те в сравнение с парите, които се получаваха, дребните подаръчета и възможността да си купиш Нивеа, Бич Може или някой парцал от един друг соцсвят? Още в онези невинни детски години не можех да измисля нито една разумна причина, която кара толкова народ да утроява и учетворява морските градове и села и да харчи куп пари, за да се пържи, лежейки на пясъка. Още повече не можех да разбера предимствата на навалицата у нас, заради която се тъпчехме в две стаи. Кой ли се съобразяваше с мен ... и по-добре - имаше толкова по-приятни местенца.

Още през юни тръгвах с майка ми на лагер-школа в Равда, а когато ни осъзнаха масово идейно, започнаха да ме изпращат там и от училище. Изобщо не си спомням какво са ни обучавали, помня какъв купон беше - плаж, забави, танци, нови и стари приятели, трепети разни ... След това понякога се включвах за малко в екскурзионно летуване или лагер на планина и следваше най-хубавата част.

Тръгвахме с колата за дълго, без планове, посоката беше обикновено Стара планина, Средна гора, Рила, Пирин и Родопите. Маршрутът беше произволен, спирахме където ни хареса, разглеждахме и продължавахме или оставахме, колкото си решим. Ако имаше условия и подходящо място, спяхме понякога и съвсем усамотени в палатка, ако не - в някое симпатично хотелче из малките градчета. Палатката беше огромна или поне така ми се е струвала тогава, а татко (лека му пръст) се беше погрижил за всички удобства - походно легло за капризните, масичка и столчета, хамак, голям чадър, петромаксов фенер, чешма от огромна туба, телевизорче, касетофон. Не съм скучала изобщо, нищо не ми е липсвало. Дори с брат ми в по-късните години се разбирахме чудесно, без да се бием. Това бяха най-хубавите ми дни. Накрая се заседявахме повече в Юндола - докато задължително не ни ужилеше някоя пчела (мен най-често, бях алергична) и не се наложеше да се прибираме по най-бързия начин.

Обожавах Клептуза и водните колела.
На снимката съм там, 4-5 годишна, обяздила някакъв препариран мечок.
Спомням си, че водих дълги полемики защо е необходимо специално да ме кипрят с разни роклички, след като панталонките са много по-удобни. Освен това на мечока му е абсолютно все едно с какво съм облечена.

След като отоците спаднеха, остатъка от лятото прекарвах там, където и другите ваканции - на едно много красиво, тихо и спокойно местенце, близо до вр. Ботев. Това се вижда от двора на къщата:

















Хората са друга порода, честни, топли и гостоприемни. Нищо не се заключва, дори казаните за ракия.

Въздухът е много чист, понякога се чуват само жабите от двете реки, птичките и щурците, гората е на 50 м. Нощем мечките и дивите прасета слизат понякога до къщите. Звездите са огромни. Несвикналите могат да оглушеят или да се изнервят от тишината.

Това е перфектното място за релакс, яде се и се спи чудесно и сутрин не боли глава след тежка вечер. Цивилизацията е съвсем наблизо, на 1-2 км. Сега има разкошни заведения за всеки вкус, хотели от всякакъв калибър с басейни, магазини, нет-кафета ...

Тогава не съм и мислела за такива удобства. Бяхме огромна компания, събрани отвсякъде на гости на бабите и дядовците. Вършехме много щуротии наред с плацикането в реката, катеренето по баирите и любимите за онова време криеница и народна топка. Заедно с лудориите успявахме и да четем книги, и да помагаме съвсем съвестно в брането на малини и дренки или в събирането на сено. От ваканциите там ми е останал вкусът на истинското и пълно с усещания детство, което сега е почти непознато. Опитвам се да ходим максимално често, за да го усетят и моите деца. Профилактично сме с лаптопа и мобилния нет, но там не ги влекат много. Усещат сладостта на игрите, простора и липсата на ограничения. Животът и хората са все така кротки и спокойни и компаниите пак се събират, но вече от умалените ни копия.

Отидох да уча във Варна и там, като изключа сесиите и многото часове над чертежите, си беше една непрекъсната ваканция, която разнообразявах при всяка възможност и с ходене до балкана. Море и плаж имах достатъчно, обаче онези дълги обиколки с колата и палатката вече ги нямаше.
После почивките съвсем се скъсиха. Българският работодател така и не се научи да дава отпуск колкото и когато имаш нужда, предпочита да го прави по собствена преценка. Десетина години поради затишие в производството напролет и наесен, морските дни бяха в началото на септември. За няколко дни през лятото водех люти битки, намирах си болнични или открадвах по ден-два + уикендите. Един единствен път, вече в друга фирма, когато по навик се бях приготвила само за седмица през юли, ме попитаха кой успява да си почине за толкова. И ми дадоха две. После нещата си продължиха по стария начин. Години наред тази безценна седмица е за релакс на онова местенце в планината, заедно с няколко съботи и недели годишно. А морето ... морето остава от време на време в края на седмицата (при мама) или ако успея да се откъсна за няколко дни за феста в Каварна.

Решила съм се в най-скоро време да си осигуря друга почивка, въпреки носталгията и привързаността ми към старите места, въпреки истинската почивка там. Пътува ми се, не само у нас. Но понеже никой няма да се навие да тръгне с мен на къмпинг или обиколка с палатка, ще е вероятно някъде All inclusive. Може и да ми хареса - това е основателна причина за нормална отпуска, а и ще си спестя малко битовизми и слугинаж. Дано и да успея да релаксирам в навалицата.

Добро утро!

Юли е, роден от първите слънчеви лъчи. Посрещнах го и тази година, както много пъти преди това. Било е на различни места, край морето и в планината и отдавна няма нищо общо с идеята за Джулай.

Някъде назад остана времето, в което дори и да не бяхме абсолютни или никакви хипари, тази нощ и посрещането на слънцето бяха някакъв наш си, неосъзнат протест - със забранените вицове и забранената музика, да си там и да си поне за малко свободен и различен. Носехме надежда, мечтаехме и бяхме оптимисти и амбицирани. После всичко се разми и отдавна не е нито празник, нито протест. Повод е да се събереш с приятели, да си припомниш ученическите и студентските години, да попееш с нечия китара, да разчупиш ежедневието с няколко различни, топли и хубави часа и с първите лъчи на слънцето да се почувстваш пречистен и да си пожелаеш с надежда светли дни занапред.
Това остана от Джулая - носталгията, купонът, надеждата и пречистването. Моето начало на лятото. И надеждата за едно ново начало, от което имам нужда. Не го усещам само като една песен. Някаква толкова размита традиция е сега, че все по-малко хора знаят откъде е тръгнала и каква е. Иначе знаят, че сутринта много народ накуп пее July Morning.
Изгреви има всеки ден и всяка сутрин можем да си правим Джулай. Стига в душите ни да е светло, иначе никога няма да съмне.

Тази година морето се оказа непосилно далече, а купоните - мираж. Навих децата и в оня мистичен час, когато мастиленото синьо бавно започва да преминава в розово-оранжево, се качихме на баирите над града. Очаквано беше пълно, почти като на манифестация преди години. Завити с одеала, насядали край огньове, подскачащи или кротко чакащи, поне 90% младежи и ученици. Няма китари, няма ги духът и онази обединяваща атмосфера. Слънцето изгря, без да се чуе и куплет от July Morning. Започнаха да се разотиват, мърморейки недоволно: "Е, затова ли мръзнахме цяла вечер, това ли чакахме - едно оранжево кълбо, дето се скри след 5 мин. в облаците ... И к`во му е по-различното на изгрева тая сутрин?"
Това е техният Джулай, неразбран и криво изпразнуван - просто напиване и студуване до съмнало. Няма как и да е другояче, цялата идея им е прекалено далечна и чужда, никога няма да се докоснат и да усетят нито нея, нито атмосферата. Няма и по какво да ги мъчи носталгия, нямат спомени и живот сякаш в два различни свята.

Добро утро, слънце! И добре дошло, лято!