Постоянство

Тези дни мозъчните ми клетки (колкото и малко да са) са впрегнати здраво в работа. Имам чувството, че 2/3 от живеещите в града и околните села са тръгнали да дирят щастието си в по-белите държави - кой се преселва и сменя местожителство, кой като студент, кой като черноработник ... Немците са измислили една културна думичка за последните - гастарбайтер и се опитват да бъдат любезни чрез нея, но до колко успяват и вътрешно как им прекипява от отворения пазар на труда при липса на граници, е съвсем, съвсем друга тема. Та юрнали са се от още неродени, под формата на плод у майките си (гонят детските добавки, които само у нас са абсолютен виц), през ученици, родители и така чак до третата и четвъртата възраст. Честно казано - на някои прав им път и щастлив живот там.
С някакво постоянство пощата ми непрекъснато се препълва с бланки, бланчици, формулярчета, удостоверения, бележки и всякакъв друг чиновнически shit за превод. Нищо като текст, но хиляди думички във всевъзможно дребни шрифтове, поръсени с огромна фантазия навсякъде. Не обичам дори да ги попълвам, а сега се налага понякога и да мисля по-човешки наименования на някои недоразумения, за да разберат хората в другите държави за какво става дума.

Толкова е досадно понякога, че за разнообразие и почивка се захващам с неща, на които точно сега изобщо не им е времето. По малките часове ме обзе желание да разчистя и подредя малко книгите, в резултат на което заформих хубава купчинка за препрочитане. След това дойде ред на едно шкафче в секцията, което с някакво постоянство съм пълнила години наред и вътре има прилежно подредени повече сантименти и спомени, отколкото полезни неща:

всякакви калибри албуми и кутии със снимки, ленти от старото ми апаратче (вкл. три още непромити), диапозитиви от Цвингера и съкровищата нa Grünes Gewölbe в Дрезден плюс джаджа за разглеждането им, нови рамки за снимки, аудиокасети с курс по френски (неразпечатани), кутия с нови мартеници, различни фирмени бележници, рекламни дреболийки от панаири, тетрадка с налепени стари плащания на различни сметки (не толкова стряскащи като сегашните), инструкции за употреба и документи на електроуреди (някои вече на боклука), десетина камиончета от игрите на "Кока Кола", джобове в един класьор, събрали впечатлили ме някога неща (изрезки от вестници и списания, ксерокопия и разпечатки), няколко писма и покани за сватби, картички - стари и нови (кой ли ги праща вече?), купчинка визитки на хора, срещани по проекти, панаири, семинари, клиенти и доставчици (нямам идея дали все още работят същото и дали някога пак ще имаме нещо общо) плюс няколко кутийки за визитки, нови ключодържатели, ароматни свещи (още в подаръчната опаковка), огромна чаша, вече поизпразнена - с нови химикали, кутийка с интересни и оригинални копчета (професионално изкривяване от първата ми работа), купчинка симпатични лепящи бележки тип "идиотки", комплект за виноманиаци в красиво дървено сандъче ...

Ако баба беше жива и беше видяла всичко това, изсипано върху масата, със сигурност щеше да ме кръсти Плюшкин. Поизхвърлих доста неща, с други ми е трудно да се разделя. Не знам как е при вас, но част от спомените ми не искам да изчезнат и кътам разни дреболии, напомнящи ми за скъпи моменти, места и хора.

На следващата почивка разчистих лаптопа. Първо разни приятелски листи от хора, с които нямам какво да си кажа и отдавна не общувам. След това поразредих малко филмите, музиката и снимките, защото горкият хард вече се задъхваше. При последната операция намерих една снимка, незнайно откъде свалена, която ме подсети, че Хераклит не е съвсем прав със своето "Панта рей, панта кинейтай", както и за началото на една любима детска песничка:

Тече, всичко тече -
времето няма бряг
и ни влече -
няма как ...

С годините у жената се променя почти всичко, но навиците й - никога. В някои от тях има забележително постоянство. :-)))

Хляб не щем. И работа не щем.

Коментарите при Ondine и постингът й ме подсетиха за една история около тазгодишните Сирни Заговезни и я вадя от архива.

Докато се раздвоявам вчера следобед между Робърт де Ниро и фурната с питата и пуйката, на вратата се звъни много настойчиво. Изненада - на стълбището има някаква осаждена гражданка с тумба чавета от различен калибър, вероятно нейни всичките, сополиви и полуголи. Навън вали гаден, мокрещ костите дъжд, а в ръцете й хленчи и бебе в някакво тънко прокъсано одеалце.

На такива им затварям вратата под носа, още преди да поемат въздух за обичайната тирада. Обаче ме е тръшнала някаква доброта, вероятно покрай прошките и я изпреварвам:

- Пари нямам, изчакай да ти донеса нещо за ядене.

- Ма каку, дай и някоя с`тинка, с ляп саму ни ставъ. Мляку на бебиту, риве гладну ...

На вид тя е каката, ама знам ли, може и аз да съм, те раничко започват да се възпроизвеждат. Прекъсвам я:

- И мляко ще ти дам, с`тинки нямам, щото моите деца вече минаха през портмонето ми, а аз не ги бера от джанката под терасата.

Затварям вратата, жал ми е за децата - как ги е повлякла в това време, че и бебето ... Трябва да си абсолютно безмозъчен, за да използваш невинно малко същество в студ и в пек, за да изкрънкаш нещо. На това разчитат - че ще попаднат на милозливи хорица. Сещам се за моята кошничарка, черно, прегърбено бабе, от години наобикаля квартала, когато времето е хубаво и продава на почти символични цени разни плетени неща от ракита. Има доста сполучливи, купувам и раздавам после. Черпя я с цигари, взима си понякога по 1-2 за после, не иска цялата кутия. Все ме моли да й събирам дрехите, които са малки на децата, защото "Многу унук имам чоджум, за ляп има саму кат плитем. Ма жувейм и ни просим". Вадя от задалените за нея дрешки, както са пакетирани, изпрани и изгладени. Все ще станат на някое от зъзнещите на стълбите чавета. Докато ровя в кухнята за хляб, макарони и сухи супи, виждам през прозореца как два броя мургави субекти пушат, чешат си мустака и подритват айсбергите кален лед пред входа. Предвид очаквания сняг, не знам дали ще се стопят и напролет. Във входа ни има дефицит на петимни за работа мъже, та пенсионерите си изриват сами пътечки до тротоара и на него, обаче комшията отдолу обича да си паркира мутро-автопарка точно пред пътечките за по-удобно и всеки тъпче, както намери за добре.

Веднага ме осенява идея и пробвам гражданката навън:
- Тоя долу мъжът ти ли е?
- Ъхъ, мойту е и братъ му.
- Ако изринат леда около входа и на тротоара, ще ти дам пари.
Тя ме фиксира, сякаш съм я тряснала с нещо по главата и мучи:
- Ма каку, той мойту кръстъ гу були, ни мой, затуй и у казанити ни рови за джилязу. То секи нимой работи ...
Като го гледам как здраво подритва леда и пуши, точно кръстът го боли, ама нейсе. Ако го боли, колкото го мързи, да е умрял вече. Подавам й торбите с надеждата да се разкара, а тя:
- Мъ ний ляп и дреи саму ни щем, дай някуй лев, колкуту тий на сърцету.

Така преди две-три години ни викаше и едно индианче пред офиса. Само "с`тинки и сигарки" приемаше. Ходеше чистичко, охраненичко и не пропускаше вечер да ни причака, особено на аванс и заплата, беше изучило графика. Хвалеше се, че в някои дни и по 40-50 лв си вади, но под 30 не пада. Не съм спряла да му завиждам благородно на надника.

Цялата ми заплата ми е на сърцето, ама като знам колко е и как си я изкарвам, хич не ми идва и една стотинка да им дам. Взимат торбите, пронизват ме злобно с поглед (може да ми се е сторило, да е било мръсотия, не индианска бойна окраска по лицата им) и мърморейки, цялата сюрия се замъква надолу по стълбите. След час и нещо прескачам до магазина и подминавам същите тези торби, видимо пълни, оставени до боклука. Тази сутрин ги нямаше, явно са послужили на някой по-гладен, по-премръзнал и с по-малко претенции.

Чудя се защо всичко върви наопаки. Сигурно гражданката вчера ме е прокълнала нещо, нали сърцето ми не изцеди и една стотинка. Да е жива и здрава, още толкова чавета да си наплоди. И като няма (или като не ще) хляб, да ядат пасти. Или да карат на фотосинтеза.
От глада по-голяма сила нямало. Да да!