Коментарите при Ondine и постингът й ме подсетиха за една история около тазгодишните Сирни Заговезни и я вадя от архива.
Докато се раздвоявам вчера следобед между Робърт де Ниро и фурната с питата и пуйката, на вратата се звъни много настойчиво. Изненада - на стълбището има някаква осаждена гражданка с тумба чавета от различен калибър, вероятно нейни всичките, сополиви и полуголи. Навън вали гаден, мокрещ костите дъжд, а в ръцете й хленчи и бебе в някакво тънко прокъсано одеалце.
На такива им затварям вратата под носа, още преди да поемат въздух за обичайната тирада. Обаче ме е тръшнала някаква доброта, вероятно покрай прошките и я изпреварвам:
- Пари нямам, изчакай да ти донеса нещо за ядене.
- Ма каку, дай и някоя с`тинка, с ляп саму ни ставъ. Мляку на бебиту, риве гладну ...
На вид тя е каката, ама знам ли, може и аз да съм, те раничко започват да се възпроизвеждат. Прекъсвам я:
- И мляко ще ти дам, с`тинки нямам, щото моите деца вече минаха през портмонето ми, а аз не ги бера от джанката под терасата.
Затварям вратата, жал ми е за децата - как ги е повлякла в това време, че и бебето ... Трябва да си абсолютно безмозъчен, за да използваш невинно малко същество в студ и в пек, за да изкрънкаш нещо. На това разчитат - че ще попаднат на милозливи хорица. Сещам се за моята кошничарка, черно, прегърбено бабе, от години наобикаля квартала, когато времето е хубаво и продава на почти символични цени разни плетени неща от ракита. Има доста сполучливи, купувам и раздавам после. Черпя я с цигари, взима си понякога по 1-2 за после, не иска цялата кутия. Все ме моли да й събирам дрехите, които са малки на децата, защото "Многу унук имам чоджум, за ляп има саму кат плитем. Ма жувейм и ни просим". Вадя от задалените за нея дрешки, както са пакетирани, изпрани и изгладени. Все ще станат на някое от зъзнещите на стълбите чавета. Докато ровя в кухнята за хляб, макарони и сухи супи, виждам през прозореца как два броя мургави субекти пушат, чешат си мустака и подритват айсбергите кален лед пред входа. Предвид очаквания сняг, не знам дали ще се стопят и напролет. Във входа ни има дефицит на петимни за работа мъже, та пенсионерите си изриват сами пътечки до тротоара и на него, обаче комшията отдолу обича да си паркира мутро-автопарка точно пред пътечките за по-удобно и всеки тъпче, както намери за добре.
Веднага ме осенява идея и пробвам гражданката навън:
- Тоя долу мъжът ти ли е?
- Ъхъ, мойту е и братъ му.
- Ако изринат леда около входа и на тротоара, ще ти дам пари.
Тя ме фиксира, сякаш съм я тряснала с нещо по главата и мучи:
- Ма каку, той мойту кръстъ гу були, ни мой, затуй и у казанити ни рови за джилязу. То секи нимой работи ...
Като го гледам как здраво подритва леда и пуши, точно кръстът го боли, ама нейсе. Ако го боли, колкото го мързи, да е умрял вече. Подавам й торбите с надеждата да се разкара, а тя:
- Мъ ний ляп и дреи саму ни щем, дай някуй лев, колкуту тий на сърцету.
Така преди две-три години ни викаше и едно индианче пред офиса. Само "с`тинки и сигарки" приемаше. Ходеше чистичко, охраненичко и не пропускаше вечер да ни причака, особено на аванс и заплата, беше изучило графика. Хвалеше се, че в някои дни и по 40-50 лв си вади, но под 30 не пада. Не съм спряла да му завиждам благородно на надника.
Цялата ми заплата ми е на сърцето, ама като знам колко е и как си я изкарвам, хич не ми идва и една стотинка да им дам. Взимат торбите, пронизват ме злобно с поглед (може да ми се е сторило, да е било мръсотия, не индианска бойна окраска по лицата им) и мърморейки, цялата сюрия се замъква надолу по стълбите. След час и нещо прескачам до магазина и подминавам същите тези торби, видимо пълни, оставени до боклука. Тази сутрин ги нямаше, явно са послужили на някой по-гладен, по-премръзнал и с по-малко претенции.
Чудя се защо всичко върви наопаки. Сигурно гражданката вчера ме е прокълнала нещо, нали сърцето ми не изцеди и една стотинка. Да е жива и здрава, още толкова чавета да си наплоди. И като няма (или като не ще) хляб, да ядат пасти. Или да карат на фотосинтеза.
От глада по-голяма сила нямало. Да да!
В процес на обсъждане е и дали ще им бъде удобно да танцуват с такива чехлички. Изпратих им ги в знак на добра воля, като идея - подарък и дори ще потърся откъде точно съм ги намерила преди години, ако тържествено обещаят, че това ще е последното им безумно съвместно творение.