Метър на два

Толкова е голям последният пристан, който рано или късно всеки от нас намира. И там вече ни е все едно едно дали е слънчев или сенчест, дали над нас лежат с месеци повалени дървета или е обрасъл с треви, по-високи от човешки ръст, дали прилича на джунгла, змиярник, бунище или на китна градинка, дали някой се сеща изобщо за нас. Обаче на живите, на повечето от тях, не им е все едно, независимо дали идват при нас или някъде наоколо. Понякога няма живи или желание, но резултатното безобразие от изоставените гробове понасят всички останали.

Снимките са от Бургас, но същият есктериор може да се види почти навсякъде извън парцелите на активните борци, борците по анцузи и прочие бивши заслужили граждани.

А може да бъде и по друг начин (произволна подборка от нета, от държави, където хората са по-бели от нас не само на този, но и на онзи свят):

Не е ясно колко точно са ромите у нас, неуловими са за всякакви преброявания и статистики. Ясно е обаче, че са недоволни от размерите на социалните си помощи и не им се отработват 14 дни по 4 часа обществено полезен труд за тях. Не е ясно също, колко от тях си правят труда да си търсят работа, но е ясно, че близо 60 % от регистрираните в бюрата безработни роми нямат нито образование, нито трудови навици. Ами ето един почтен и легален начин да си заработят помощите, а защо не и постоянните заплати. За косачката, мотиката, търмъка и останалите градински машинарии и инструменти не се изискват специални знания и умения.


П.П. извинявам се, ако в това безоблачно и лежерно време съм скършила нечие настроение. За мен Бургас обаче не е само половината ми живот, морето, купонът, близките и приятелите. Една от задължителните ми спирки там е на това невесело място.

Щадете Органите!

Имах лек сблъсък с един рудиментарен орган, който предимно смуче държавни заплати и не върши нищо особено. По презумпция би трябвало да помага в правилната ориентация на децата в обществото и да удря по едно рамо при възпитанието им, както и да измисля и провежда превантивни мерки против евентуалните им стъпки встрани. Този орган обаче се занимава предимно с четене на конско и измисляне на причини за наказания.

Група деца се чувстваха като най-опасните и закоравели престъпници заради хобито си. Рисуването на графити им пълни душите, понякога пълни и очите на другите - ако е на правилното място (в случай, че не е – само ако не ги хванат). Много рисуват и се тагват, малко го отнасят.

Лишаването от джобни за покриване на щетите (които се изчисляват така, че ако и у дома ти боядисват по същата разценка, ще можеш да си го позволиш само в случай на поне 5-цифрен месечен доход), от излизане, телевизия, компютър и прочие любими неща за известно време, са нищо в сравнение с разпъването на кръст под церберските погледи и тон на Органа. Нищо, че отдавна са осъзнали глупавата си постъпка, разкайвали са се и са решили да не я повтарят - пред себе си и пред кого ли още не. Нищо, че възпитателно и по собствено желание са положили бояджийски труд. Това изобщо не е достатъчно, канчетата им трябва да се набиват до последно, за да им държи влага със сигурност.

И накрая трябваше да обещаят, че ще се занимават с хобито си само на позволените за това места. Органът обаче НЕ знаеше (и остана дълбоко изненадан), че тези места всъщност са само едно място, на майната си на километри от квартала, че там всичко е изрисувано и á си пипнал да нарисуваш/изтриеш и една точка/чертичка, á са те пляснали много здраво през пръстите (и не само там). Органът изобщо НЕ беше запознат (та чак не повярва), че децата нямат къде и как да си оползотворяват смислено и безопасно свободното време, също никога НЕ е виждал дворовете и игрищата в училищата заключени или заети от ритащи и бягащи татковци. Органът освен това НЕ е забелязал, че няма дори и мизерна велоалейка или че подходящите за такива цели алеи в парка са заети 24/7 от граждани на всякаква възраст, употребяващи нерегламентирани субстанции.

Органът беше страхотно сюрпризиран и от новината, че около училищата (и дори вътре в дворовете им) се продават цигари на бройка, вкл. и от онези, след които се хилиш и сам или ти се привиждат розови слонове. И от тази, че децата пият (по пейки и градинки) бутилки водка с двулитрови бири за разредител (очевидно купени, не домашно производство). Но НЕ изяви желание да чуе кои магазини и училища имаме предвид, нито спомена нещо за проверка. Същото отношение показа и към новината, че има немалко заведения, където учениците си пият и си пушат, както са малолетни и непълнолетни и въпреки наредбата. Реагира адекватно и професионално с: „И какво правят по заведенията, защо не се събират на позволени за тях места и не се занимават с нещо подходящо и смислено за възрастта им?” Тъкмо плахо поехме въздух да повторим на Органа неизвестните му до днес факти, та сам да си отговори на въпроса, той ни секна. Наближаваше дългата му и заслужена обедна почивка, от която има животоспасяваща нужда, а ние се опитвахме най-нагло да му я съкратим и обсебим, занимавайки Го с глупости.

***

Преди около два месеца се опитах да обезпокоя един друг Орган, компетентен по подобни проблеми. Ще ви спестя дългото издирване на точния телефонен номер (незнайно защо липсващ в сайта) и последвалия диалог. На финала му си разменихме следните реплики:

- Ама сигурна ли сте, че децата са малолетни и непълнолетни?

- Сигурна съм, защото помня кога е раждан, а другите са му съученици.

- А сигурно ли е, че са били в непозволената за тях част от заведението?

- Сигурно е, на масата има пепелник със запалена цигара. И чаша с бира, както вече Ви казах.

- И кое казахте, че беше заведението? А, сетих се. Сега не знам обаче какво можем да направим.

- Ами направете проверка, глобете ги – при липса на пълнолетен придружител глобата се дължи от собственика.

- Ееее, `ма тя тая сервитьорка защо им е сервирала?

- Тя не е трябвало изобщо да ги пуска вътре, защото нямат още 18 години. Да не говорим, че е сервирала и бира.

- Да, да. Обаче ние не сме ги видели.

- Нищо, нали Ви сигнализирам. Глобата не е малка, като я платят няколко пъти, ще започнат да обръщат внимание на клиентите си. Също можете да проверите и еди-кои си заведения.

- Не е много сигурно, че ще си платят глобите.

- Моля?

- (въздишка)

- Знам, че нямате хора и сте много натоварени, но би било добре все пак да направите проверки.

- Ох, много е трудно, нямаме наистина хора, а ще трябва и след работно време да ходим, щом твърдите, че това се е случило към 18 ч. Освен това трябва да хванем деца там.

- В заведенията, които Ви изброих, непрекъснато има деца, пушещи и често пиещи бира.

- Трябва да разчитаме на късмет или някой да ни сигнализира.

- Нали Ви сигнализирам?

- Не, не, трябва в момента, докато са там учениците и ние ако можем, ще отидем.

- Мога да Ви предоставя снимки – виждат се децата, интериора на заведението, не може да се обърка с друго, както и запалената цигара в пепелника и чашата с бира.

- Не, не, няма нужда. Ще видим какво можем да направим, но нищо не е сигурно. А и да го направим, нали разбирате – може и да няма резултат. Трудно е ... (въздишка) Благодаря Ви все пак за будната позиция.

- И аз Ви благодаря за отзивчивостта. Би било добре да направите нещо, в интерес на децата е.

- Да де, ама както Ви казах ... (въздишка)

***

Когато от 9 сутринта до 4-5 следобед си отглеждаш сочното четирибуквие на стола (под шапката на някой Орган) и се чудиш как да запълниш часовете (докато дойде поредната почивка) - дали с вадене на топчета от назалните отверстия, дали с редене на пасианси или реейки се в нета, наистина няма нужда много да се напъваш. Заплатата си върви и без особено да се хабиш да вършиш нещо или да се информираш. Така де, иначе щеше да си на норма в някой цех или в офис с неопределени и разтегливи служебни задължения и работно време, не пред държавната хранилка.

Щадете Органите (независимо колко са отговорни и компетентни)! Не ги затормозявайте с дребните си и глупави проблеми, за да могат спокойно да мислят за себе си вас.

Нашите деца хубави

Спомняте ли си ноемврийските протести на децата и вълненията, които предизвикаха? Едва ли. Те си бяха предварително обречени заради безумно тъпата идея, която ги породи.

То не бяха шествия (по-многобройни или съвсем рехави), не бяха срещи с Б.Б., с кметове и с представители на регионални просветни инспекторати, заплахи и групи във Фейса със страшната закана: "Много сме, силни сме, на 3-ти януари няма да влезем в час". И на кого щяхте да накривите шапката с това?

Дискусиите по форумите се превърнаха в караници с доста обидни квалификации между децата и по-отворените родители и журналисти (от едната страна) и консервите с остаряло мислене (от другата). Вадиха се какви ли не аргументи, хвалеше се борбения им дух и и хъс, с който не се оставят машината да ги смачка. И като всяко чудо, и това се забрави. Защото те не се бореха за нещо разумно (промяна на условията в училище, учебната програма или изучавания материал), от което наистина има нужда, а за още един ден ваканция, в който да доизтрезнеят от коледно-новогодишните оливания.

Миналата седмица нито едно от тези борбени деца не излезе да протестира и да иска грипна ваканция - превантивно, преди болните в училище да стигнат заветните 30%. Не излезе и при първите студове, за да иска дървена такава поради неотоплените училища. Евентуалните протести биха получили пълното одобрение и подкрепа от родители и учители, но такива нямаше. Защото на децата не им пука за здравето им и за това, как и дали ще го опазят. При обявени дървени и грипни ваканции изобщо не си стоят у дома на топло, за да се пазят, а продължават да се събират на различни места и да обменят бацили, флуиди, вируси, информация и телесни течности. Заведенията са особено подходящи за целта. Дори и след новата наредба за тютюнопушенето, когато нямат право да влизат в такива, където се пуши, ако нямат навършени 18 години.


Вчера, на здрачаване. Втори ден от грипната ваканция. Неквартално, а съвсем централно кафе, едно от най-приятните като обстановка. Децата зад пепелника и цигарите са седмокласници, т.е. малолетни, които тази година започват да стават непълнолетни. На тях не им пука нито за наредбата, нито за грипа и съвсем активно и подходящо се здравеопазват с най-подходящите и атрактивни за възрастта им дейности. И според тях - съвсем невинни и само за майтап.


На родителите също не ни пука какво правят в свободното си време и извън дома. И на сервитьорката не й пука, че мястото им не е там. По-важен е оборотът, отколкото посочването на вратата. На собственика - също, въпреки че щом са там без придружител, санкцията трябва да бъде за него. Ако има кой да го санкционира, защото на инспекторите от РИОКОЗ точно в този студ не им се обикаля да гледат, нито пък са дали телефон за сигнали на сайта си.

Снимките си свалих съвсем спокойно от Фейса. Познавам децата. Едно време ние се снимахме за спомен, сега те се снимат за Фейсбук. В единия профил имаше и кадри от следновогодишното им биропиене в друго заведение (пак въпреки наредбата) и няколко, за които и три червени точки ще са малко. Изчезнаха, след като се обадих на майката.

Кога и на кого трябва да му запука за светлото ни бъдеще, за нашите деца хубави?

Хляб не щем. И работа не щем.

Коментарите при Ondine и постингът й ме подсетиха за една история около тазгодишните Сирни Заговезни и я вадя от архива.

Докато се раздвоявам вчера следобед между Робърт де Ниро и фурната с питата и пуйката, на вратата се звъни много настойчиво. Изненада - на стълбището има някаква осаждена гражданка с тумба чавета от различен калибър, вероятно нейни всичките, сополиви и полуголи. Навън вали гаден, мокрещ костите дъжд, а в ръцете й хленчи и бебе в някакво тънко прокъсано одеалце.

На такива им затварям вратата под носа, още преди да поемат въздух за обичайната тирада. Обаче ме е тръшнала някаква доброта, вероятно покрай прошките и я изпреварвам:

- Пари нямам, изчакай да ти донеса нещо за ядене.

- Ма каку, дай и някоя с`тинка, с ляп саму ни ставъ. Мляку на бебиту, риве гладну ...

На вид тя е каката, ама знам ли, може и аз да съм, те раничко започват да се възпроизвеждат. Прекъсвам я:

- И мляко ще ти дам, с`тинки нямам, щото моите деца вече минаха през портмонето ми, а аз не ги бера от джанката под терасата.

Затварям вратата, жал ми е за децата - как ги е повлякла в това време, че и бебето ... Трябва да си абсолютно безмозъчен, за да използваш невинно малко същество в студ и в пек, за да изкрънкаш нещо. На това разчитат - че ще попаднат на милозливи хорица. Сещам се за моята кошничарка, черно, прегърбено бабе, от години наобикаля квартала, когато времето е хубаво и продава на почти символични цени разни плетени неща от ракита. Има доста сполучливи, купувам и раздавам после. Черпя я с цигари, взима си понякога по 1-2 за после, не иска цялата кутия. Все ме моли да й събирам дрехите, които са малки на децата, защото "Многу унук имам чоджум, за ляп има саму кат плитем. Ма жувейм и ни просим". Вадя от задалените за нея дрешки, както са пакетирани, изпрани и изгладени. Все ще станат на някое от зъзнещите на стълбите чавета. Докато ровя в кухнята за хляб, макарони и сухи супи, виждам през прозореца как два броя мургави субекти пушат, чешат си мустака и подритват айсбергите кален лед пред входа. Предвид очаквания сняг, не знам дали ще се стопят и напролет. Във входа ни има дефицит на петимни за работа мъже, та пенсионерите си изриват сами пътечки до тротоара и на него, обаче комшията отдолу обича да си паркира мутро-автопарка точно пред пътечките за по-удобно и всеки тъпче, както намери за добре.

Веднага ме осенява идея и пробвам гражданката навън:
- Тоя долу мъжът ти ли е?
- Ъхъ, мойту е и братъ му.
- Ако изринат леда около входа и на тротоара, ще ти дам пари.
Тя ме фиксира, сякаш съм я тряснала с нещо по главата и мучи:
- Ма каку, той мойту кръстъ гу були, ни мой, затуй и у казанити ни рови за джилязу. То секи нимой работи ...
Като го гледам как здраво подритва леда и пуши, точно кръстът го боли, ама нейсе. Ако го боли, колкото го мързи, да е умрял вече. Подавам й торбите с надеждата да се разкара, а тя:
- Мъ ний ляп и дреи саму ни щем, дай някуй лев, колкуту тий на сърцету.

Така преди две-три години ни викаше и едно индианче пред офиса. Само "с`тинки и сигарки" приемаше. Ходеше чистичко, охраненичко и не пропускаше вечер да ни причака, особено на аванс и заплата, беше изучило графика. Хвалеше се, че в някои дни и по 40-50 лв си вади, но под 30 не пада. Не съм спряла да му завиждам благородно на надника.

Цялата ми заплата ми е на сърцето, ама като знам колко е и как си я изкарвам, хич не ми идва и една стотинка да им дам. Взимат торбите, пронизват ме злобно с поглед (може да ми се е сторило, да е било мръсотия, не индианска бойна окраска по лицата им) и мърморейки, цялата сюрия се замъква надолу по стълбите. След час и нещо прескачам до магазина и подминавам същите тези торби, видимо пълни, оставени до боклука. Тази сутрин ги нямаше, явно са послужили на някой по-гладен, по-премръзнал и с по-малко претенции.

Чудя се защо всичко върви наопаки. Сигурно гражданката вчера ме е прокълнала нещо, нали сърцето ми не изцеди и една стотинка. Да е жива и здрава, още толкова чавета да си наплоди. И като няма (или като не ще) хляб, да ядат пасти. Или да карат на фотосинтеза.
От глада по-голяма сила нямало. Да да!