Показват се публикациите с етикет любов. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет любов. Показване на всички публикации

неделя, 29 юни 2014 г.

„Моята орис” - Паринуш Сании

Новото книжно бижу на „Жанет 45” е пътуване през граници, континенти и отвъд това, което цивилизованите хора биха могли да асимилират и понесат. „Моята орис” на Паринуш Сании е суров, неизлъскан разказ от първо лице за жената в ислямските държави – бита, унижавана, третирана като унтерменш и вещ, лишена от елементарни права (на собствено мнение и избор, на образование, на обич и приятели), възпитавана от малка за слугиня и разплодно животно, което трябва да внимава дори и с неволна дума или жест да не опетни семейната чест.
 
Този свят не спира да ме шокира след толкова филми и книги. Свят, който живее векове назад, подчинен на лозунги „Я русари я ту сари” („Или кърпа, или бой по главата”) и „Разбулването пропагандира проституцията”. Русарито и обезличаващият тялото чадор обаче са най-малкият проблем, много по-страшни са оковите на мисълта, емоциите, избора.
Музиката по радиото, пеенето, танците, споменаването на името на жената в обществото, смехът, при който се виждат зъбите, заглеждането по витрините или през прозореца, целувка от дъщерята по бащината буза – всичко е харам, грешно и недопустимо от традициите. Пак според традициите жената няма нужда от образование, а от мъж, деца, бой и молитви. След ограмотяване жените ще започнат да пишат любовни писма и ще подкопаят семейната репутация и съществуващият обществен ред. Девическите училища са храмове на порока и нарушават ислямския закон.

Ако за зравомислещия човек грехът изобщо съществува като понятие и има някакво съдържание, то няма по-голям грях от това, да поставяш религиозните си идеали и сляпото подчинение на отживелици над доброто, щастието и живота на децата си.
„Няма да предам религията и блаженството в задгробния живот заради твоя син. И мой син да беше, пак щях да постъпя така.”

Книгата увлича и се чете леко, въпреки многото жестоки сцени и някои сладникави моменти, напомнящи за сериал от Индия или южната ни съседка. Проследява живота на Масуме и непрекъсната й борба за щастие и оцеляване в продължение на пет десетилетия – от годините преди революцията (1979), през ислямската република до наши дни. Умно, тихо и красиво момиче, чието единствено желание при преместването им от затънтената провинция в Техеран, е да учи, вместо да се омъжва. С подкрепата на баща си и учителките си успява известно време, мечтае дори да следва. Необичана от от майка си и братята си, тя е излишна, грешна, бреме.
„От дъщеря полза никаква, ползата е за другите. Само се бъхтиш и пръскаш грешни пари на вятъра”
„Замълчи! Чумата да те тръшне дано! Ти си момиче! Дано бог те накаже, момиче, на парчета да те разкъса дано!”


Невинното й влюбване опетнява семейната чест и след жестоки побои, боледуване и строга изолация от света се оказва с напълно непознат съпруг. Тази част от живота й много напомня на „Източен вятър, западен вятър” на Пърл Бък – възпитано в строги патриархални и религиозни традиции момиче изживява шока от сблъсъка с друга култура и манталитет – човешко отношение към жената и непоносимост към затоморзяващите аксесоари и облекло, светски живот, страх от партньора, който преминава през възхищение от неговата начетеност до привързаност и топли чувства, подкрепяно от него желание за образование.

Масуме кротко вярва в своя бог, понякога в тежки моменти му се сърди, чете намаз и спазва приличие. Не се увлича от безбожието и прогресивните идеи на съпруга си, не залита и в плашещите религиозни крайности на братята си. Старае се да опази и децата си от тях, защото са всичко, което има. Те носят на невинното и депресирано момиче надежда и я превръщат в борбена и разумна жена. Отглежда и трите сама. Приживе симпатичният й и добър съпруг с малки изключения е или по революционните си дела, открито отказвайки й подкрепа, или в затвора. След екзекуцията му и смъртта на баща си остава почти без опора. Продължава образованието си, работи, спасява единия си син в чужбина, преживява връщането на другия от плен. Годините минават в лишения, тримата са семейни, тя е вече пенсионерка и баба с много свободно време и среща отново първата, голяма и единствена любов. Чувствата им са все така силни и взаимни, животът вече си е само неин и вместо да си го живее, отново се съобразява с традициите, семейната чест, неопетненото име на децата си. Не си позволява и за секунда да бъде егоист и остава сама.

„Сякаш аз самата никога не съм съществувала, сякаш съм нямала никакви права. Кога съм правила нещо заради себе си? Кога съм имала правото да избирам? Попитаха ли ме някога какво искам?”
Горчивото й самосъжаление и проявена слабост са разочароващ, неадекватен финал на историята за израстването, борбеността и силата на тази жена.
Въпреки това горещо препоръчвам книгата. След нея човек може да оцени това, което винаги е смятал за даденост: свободата и правото на избор.


Кратката еуфория от революцията:
„Имахме на разположение най-различни вестници и списания, разговаряхме на всеослушание за каквото пожелаем, без да се страхуваме нито от САВАК, нито от когото и да било. Но всички години на потисничество ни бяха отнели способността да се възползваме правилно от свободата, не знаехме как да водим дискусии, не бяхме приучени да уважаваме различните мнения, да търпим инакомислещите. Именно това стана причина меденият месец на революцията да бъде по-кратък, отколкото очаквахме. Всяка група обявяваше другата за враг на народа, страната и вярата. Ежедневно никнена нови и нови групи и заставаха срещу другите.”

... и действителността след нея:
„- Въобще можеш ли да ми обясниш що е то ислямско управление?
- Прилагане на всички ислямски закони.
- Значи връщане с хиляда и четиристотин години назад!!!
- Законите на исляма са божи закони, никога не остаряват и са приложими във всяко време.
- Добре тогава, кажи ми, ако обичаш, какви са икономическите закони на исляма. Неговите закони за защита на гражданските права? Или може би искате да си направите хареми, да пътувате с камили и д режете ръце и крака?
- Това са също божии закони. Какво разбираш ти, безбожнико, от тези закони? В тях има мъдрост.”

четвъртък, 9 февруари 2012 г.

Te quiero х 100

По много предварителни планове до наближаващия леко спорен празник (14.02.) трябваше да съм прочела една книга с реални истории на известни хора, преживели физическа и емоционална загуба по различни причини и след срива и болката открили своя втори шанс да обичат и да бъдат обичани. За това няма пределно допустима възраст. Поради липса на време обаче така и няма да успея да се разровя между чаршафите им. Не стигнах по-далеч от един дълъг откъс, заради който си купих книгата – история, разказана от първо лице, искрено и увлекателно, с цялата палитра емоции и с недразнеща пикантност, на съвсем различно ниво от чиклита, розовите романчета и сълзливите риалити шоута.

Успях обаче да прочета друго малко любовно бижу – изненада, с която вчера един мил, учтив и само задочно познат господин ми се извини за получило се наскоро леко недоразумение. С персоналното си и топло отношение към клиентите си той е като бяла ластовичка в бизнес, в който много хора се интересуват единствено от печалбите си. Пожелавам му да катери леко и бързо стълбата на успеха и да си остане такъв и на върха й.

Бижуто е „Сто сонета за любовта” от Пабло Неруда – луксозна книжка джобен формат, с твърди корици и красиво оформени страници, побрали дълги години обяснения в любов към неговата Ла Часкона (Рошла) - Матилда Урутия. Историята им може да се прочете в сайта на ИК „Кръгозор”.
Преводът е на Николай Христозов.





„Обичам те” може да бъде казано на сто езика. Може да бъде казано и по сто различни начина, както го е направил Неруда:

„Без теб да бъда, значи да не бъда ...”

„Усещам болка някаква в гърдите:
единствено защото теб те няма”

„В потока незатихващ на жените,
във всички други търся само тебе...
Събираш всичко ти, а си една сред всички,
и аз задъхан с тебе преминавам
по цялата река на женското начало.”

„... обичам те просто, без всякаква цел и без городост:
така те обичам - а иначе аз не умея, -
така, сякаш ни аз, ни ти сме отделно,
ръката ти, спряла на моята гръд, е и моя,
очите ни, слели се, сънища виждат еднакви.”


Сонетите са сонети само като структура на строфите, иначе стиховете са свободни, неримувани и понякога липсата на ритъм е дразнеща. Въпреки това в образите, картините и усещанията, които носят, има много музика.

Покоят бе зелен и мокра – светлината,
трептеше юни като пеперуда,
когато тръгна ти от камъните морски
и обедния час на две разсече.
Поради невъзможност да ги чета в оригинал и най-вече поради пълното ми принципно неразбиране на поезията, някои от хрумките ми се сториха стряскащо не на място, в дисонанс с общото лиричното звучене и напомняха повече на творчески напъни на силно скучаеща начинаеща блогърка. За щастие са рядко срещани, а и както е казал Робърт Фрост, „поезията е това, което се губи при превода”- въпреки титаничните усилия на преводача.


Като цяло сонетите имат много заряд, чувственост и красота, метафорите им са силно въздействащи. Разделени са в четири цикъла: Утро, Пладне, Привечер и Нощ. Първите три са наситени с по-оптимистични наслада и копнеж, със спомени от различни места по света, където Матилда го е следвала, с любовта му към всяка част от тялото й, докато е в кухнята, градината или в леглото с него.

VIII

Ако очите ти със лунен цвят не бяха,
със цвят на ден - на глина, работа и пламък
и ако въздухът не беше твой покорен пленник,
а ти - янтарен наниз от прозрачни дни и нощи

и ако ти самата миг от жълта светлина не беше,
миг, в който по бръшляна бавно се издига есента,
ако не беше хляб, изпичан от луната
в пещта на небосвода, със брашно посипан,

не бих могъл така да те обичам!
Прегръщам в тебе всичко съществуващо край мене:
скалите, времето, дървото на дъжда

и всичко дишащо край мене, за да дишам.
Аз мога всичко да узная без да те напускам:
защото всичко сътворено на земята в теб живее.


XLIV

Не те обичам аз и те обичам,
животът също е ту ласкав, ту сърдит;
във всяка дума има лъх мълчание,
във всеки огън студ и сянка има.

Обичам те, защото искам да обичам,
да тръгвам винаги на път в безкрайността,
да не оставам никога без обич:
и точно затова не те обичам.

Не те обичам и обичам – сякаш имам
на щастието ключовете златни
и семената тъмни на скръбта.

Живея раздвоен, за да обичам.
Когато аз не те обичам – те обичам,
когато те обичам – те обичам.


ХХХVІ

Сърце, царице моя на коритото и лука,
тигрице малка на иглата и на копъра,
обичам блясъка на малкото ти царство,
оръжията ти: маслини, вино, восък ...

Сама извадила си този чесън от земята,
в ръцете ти е гряла синята й същност,
а сънищата й лежат на нашата трапеза,
маркучът свит е на кълбо като змия.

Подрязваш храст – и мириса на клонки будиш,
посока даваш на сапуна и на пяната,
изкачваш се по лудите ми стълби и въжета,

разчиташ почерка ми по незнаен начин,
на пясъка намираш страниците ми изгубени
и буквите, които твоята уста са търсили.


В четвъртия цикъл се усеща повече тъга от приближаващото време, когато единият вече няма да го има. Сонетите в него са като послания към оставащия и като химни на вечната им любов – единственото, което съществува, има смисъл и дава сили.


„А ако аз умра, живей с такава сила,
че всеки студ и болка да помръкват ...
и аз – без дъх – ще виждам как живееш,
нещастна ли си – ще умра отново.”

„Помислих, че умирам и за миг усетих хлад.
От всичко на света ми домъчня за тебе само,
защото твоята уста създаде моя въздух
и моите целувки кожата ти сътвориха.

За миг изчезнаха приятелства и книги,
съкровища и редки вещи, трупани безкрайно;
домът прозрачен, който с теб градихме,
се скри, за да останат само твоите очи.”


За корица на книгата е използвана картината на Диего Ривера „Desnudo con alcatraces” („Гола жена с калии”, 1944). Той е много добър приятел на Неруда, негов е и описаният в Сонет LXXVI интересен портрет „Матилда Медуза” (1953):

 
Диего Ривера, мечка истинска, не бърза,
той търси горски изумруд в боите,
цинобър – кръв избухнала внезапно,
и всички светлини в света за тебе.


И нарисува той носа, изтӝчен властно,
зениците ти дръзки и дълбоки
и нокти, на които месецът би завидял,
и кожа слънчева, и динена уста.


И с две лица те нарисува, два вулкана

араукански, бликащи любов и огън.
И тези две лица от златна глина

обви със светеща корона – яростен пожар
и кула недостъпна; тайно бе заплел
и моя поглед там, сред огнената грива.


***
Обичайте (се) споделено, казвайте го и го показвайте - без причини и дати, не само с повод и по празниците.

вторник, 8 февруари 2011 г.

(около)празнично

Love isn't finding a perfect person.

It's seeing an imperfect person perfectly!


Любовта не може да се изобрази, както дървото... или морето, или като друга загадка. Тя е очите, с които гледаме. Тя е грешникът в светеца. Тя е светлината вътре в боята на художника.

Изи Голдкис, „The Million Dollar Hotel”


Тя е в усмивката сутрин, защото някой съществува или в болката и празнотата от всяка минута без него, в споделената цигара след секс или в гушването насън, в още хиляди дребни жестове и моменти. Тя е състояние и усещане, неподлежащи на дефиниране, поне не ясно и кратко такова. Просто съществува в нас и около нас – първа, поредна, последна, неосъзната, разтърсваща, зряла, непозволена, бурна, тиха, споделена, несподелена ...

Аналите мълчат за това, кога хората са започнали да я осъзнават. Но откакто има писменост, се опитват да я облекат в думи, пестиливо или разточително и с различен успех. Едно сполучливо, кратко и нелепнещо от сладост попадение има тук:


Най-важното на този свят

е допирът на твоята и моята ръка,

по-важно е от покрива, от хляба, от виното

и винаги ще е така —

защото покривът ненужен е след края на нощта

и хлябът ни добър е само ден,

но твоето докосване и твоят глас

завинаги ще пеят в мен.


Любовта или я има, или я няма. Не е по часови график и по календар, нито само в интимната вечеря, плюшените играчки, червените сърчица и специалното бельо един ден в годината. Идващият Св. Валентин за едни е хубав повод за по-специални моменти с човека до тях, за други е ден, в който протоколно и по задължение отчитат присъствие и внимание.

На същия ден се почита и виното. Аз не го обичам, годишно ми се събират няколко чаши по специални поводи, но уважавам ценителите му, както и повода за веселие.


---------------------

Поздравът е малко предварителен, но няма да мога да ви го изпратя точно на 14.02. Тези дни ми се налага да зачезна за неопределено време. Отказах се малко мазохистично от първоначалната си идея да взема лаптопа. С нета напоследък не се разбираме особено и малко диета без него ще ми се отрази добре. Освен това хардът почти изнемогва от опашката от филми. Последния нов, който гледах, беше „The Fighter” и оттогава, повече от десет дни – нито един. Това си е личен рекорд. Уморих се да чакам излизането на много хвалени, одумвани, номинирани заглавия, след това да чакам финалните им надписи и след тях почти да съжалявам за изгубеното време, защото не са ми дали нищо.

Гони ме някакъв необяснимо засилен глад за книги. Напоследък искам само да чета и да мълча – до степен пълен интроверт (т.е. темерут, казано на чист български език). Не съм си приготвила още никакъв багаж, освен купчина книги, подлежаща на ъпгрейдване. Нета и филмите ще оставя, за да не ме изкушават и да не ми разсейват темерутстването. Ще ми липсва музиката, без която оглушавам.

Като споменах музика – два поздрава за идващия празник.

Първата песен е част от нещо, почти сравнимо с чудо, т.е. от хубав нов български филм, за който съжалявам, че мина малко незабелязано у нас, а навън не успя да се пребори за номинации за най-добър чуждоезичен филм.



Вместо следващата песен, на която всеки поне веднъж в живота си е танцувал, тъгувал или се е разчувствал, трябва да дам линк към всички албуми на един малко недооценен и винаги в сянка талант. Неговите глас и китара изплакваха много пъти красиво и чувствено любовта. Поредният голям, който ни напусна само преди два дни.

R.I.P, Gary!




Пожелавам ви наситен с хубави емоции двоен празник, кой каквото предпочита и едно перманентно и споделено състояние, в което като тази малка вечна жена да казвате и чувате: I'm in love with you,You are all I need...

сряда, 14 юли 2010 г.

Интимни размисли

Снощи слушах ТВ предаване за нелегалната проституция при манекенки, моделки и миски.
(извадки от предаването)

Жени Калканджиева каза: "Сексът е прелюдия към любовта, той е нещо много лично."
Че не е повод за запознаство, знам от малка. Но все си мислех, че трябва да върви след любовта или поне паралелно с нея.
Може би живея в друг свят и друго време ...