„Моята орис” - Паринуш Сании

Новото книжно бижу на „Жанет 45” е пътуване през граници, континенти и отвъд това, което цивилизованите хора биха могли да асимилират и понесат. „Моята орис” на Паринуш Сании е суров, неизлъскан разказ от първо лице за жената в ислямските държави – бита, унижавана, третирана като унтерменш и вещ, лишена от елементарни права (на собствено мнение и избор, на образование, на обич и приятели), възпитавана от малка за слугиня и разплодно животно, което трябва да внимава дори и с неволна дума или жест да не опетни семейната чест.
 

Този свят не спира да ме шокира след толкова филми и книги. Свят, който живее векове назад, подчинен на лозунги „Я русари я ту сари” („Или кърпа, или бой по главата”) и „Разбулването пропагандира проституцията”. Русарито и обезличаващият тялото чадор обаче са най-малкият проблем, много по-страшни са оковите на мисълта, емоциите, избора.
Музиката по радиото, пеенето, танците, споменаването на името на жената в обществото, смехът, при който се виждат зъбите, заглеждането по витрините или през прозореца, целувка от дъщерята по бащината буза – всичко е харам, грешно и недопустимо от традициите. Пак според традициите жената няма нужда от образование, а от мъж, деца, бой и молитви. След ограмотяване жените ще започнат да пишат любовни писма и ще подкопаят семейната репутация и съществуващият обществен ред. Девическите училища са храмове на порока и нарушават ислямския закон.

Ако за зравомислещия човек грехът изобщо съществува като понятие и има някакво съдържание, то няма по-голям грях от това, да поставяш религиозните си идеали и сляпото подчинение на отживелици над доброто, щастието и живота на децата си.
„Няма да предам религията и блаженството в задгробния живот заради твоя син. И мой син да беше, пак щях да постъпя така.”

Книгата увлича и се чете леко, въпреки многото жестоки сцени и някои сладникави моменти, напомнящи за сериал от Индия или южната ни съседка. Проследява живота на Масуме и непрекъсната й борба за щастие и оцеляване в продължение на пет десетилетия – от годините преди революцията (1979), през ислямската република до наши дни. Умно, тихо и красиво момиче, чието единствено желание при преместването им от затънтената провинция в Техеран, е да учи, вместо да се омъжва. С подкрепата на баща си и учителките си успява известно време, мечтае дори да следва. Необичана от от майка си и братята си, тя е излишна, грешна, бреме.
„От дъщеря полза никаква, ползата е за другите. Само се бъхтиш и пръскаш грешни пари на вятъра”
„Замълчи! Чумата да те тръшне дано! Ти си момиче! Дано бог те накаже, момиче, на парчета да те разкъса дано!”

Невинното й влюбване опетнява семейната чест и след жестоки побои, боледуване и строга изолация от света се оказва с напълно непознат съпруг. Тази част от живота й много напомня на „Източен вятър, западен вятър” на Пърл Бък – възпитано в строги патриархални и религиозни традиции момиче изживява шока от сблъсъка с друга култура и манталитет – човешко отношение към жената и непоносимост към затоморзяващите аксесоари и облекло, светски живот, страх от партньора, който преминава през възхищение от неговата начетеност до привързаност и топли чувства, подкрепяно от него желание за образование.

Масуме кротко вярва в своя бог, понякога в тежки моменти му се сърди, чете намаз и спазва приличие. Не се увлича от безбожието и прогресивните идеи на съпруга си, не залита и в плашещите религиозни крайности на братята си. Старае се да опази и децата си от тях, защото са всичко, което има. Те носят на невинното и депресирано момиче надежда и я превръщат в борбена и разумна жена. Отглежда и трите сама. Приживе симпатичният й и добър съпруг с малки изключения е или по революционните си дела, открито отказвайки й подкрепа, или в затвора. След екзекуцията му и смъртта на баща си остава почти без опора. Продължава образованието си, работи, спасява единия си син в чужбина, преживява връщането на другия от плен. Годините минават в лишения, тримата са семейни, тя е вече пенсионерка и баба с много свободно време и среща отново първата, голяма и единствена любов. Чувствата им са все така силни и взаимни, животът вече си е само неин и вместо да си го живее, отново се съобразява с традициите, семейната чест, неопетненото име на децата си. Не си позволява и за секунда да бъде егоист и остава сама.

„Сякаш аз самата никога не съм съществувала, сякаш съм нямала никакви права. Кога съм правила нещо заради себе си? Кога съм имала правото да избирам? Попитаха ли ме някога какво искам?”
Горчивото й самосъжаление и проявена слабост са разочароващ, неадекватен финал на историята за израстването, борбеността и силата на тази жена.
Въпреки това горещо препоръчвам книгата. След нея човек може да оцени това, което винаги е смятал за даденост: свободата и правото на избор.


Кратката еуфория от революцията:
„Имахме на разположение най-различни вестници и списания, разговаряхме на всеослушание за каквото пожелаем, без да се страхуваме нито от САВАК, нито от когото и да било. Но всички години на потисничество ни бяха отнели способността да се възползваме правилно от свободата, не знаехме как да водим дискусии, не бяхме приучени да уважаваме различните мнения, да търпим инакомислещите. Именно това стана причина меденият месец на революцията да бъде по-кратък, отколкото очаквахме. Всяка група обявяваше другата за враг на народа, страната и вярата. Ежедневно никнена нови и нови групи и заставаха срещу другите.”

... и действителността след нея:
„- Въобще можеш ли да ми обясниш що е то ислямско управление?
- Прилагане на всички ислямски закони.
- Значи връщане с хиляда и четиристотин години назад!!!
- Законите на исляма са божи закони, никога не остаряват и са приложими във всяко време.
- Добре тогава, кажи ми, ако обичаш, какви са икономическите закони на исляма. Неговите закони за защита на гражданските права? Или може би искате да си направите хареми, да пътувате с камили и д режете ръце и крака?
- Това са също божии закони. Какво разбираш ти, безбожнико, от тези закони? В тях има мъдрост.”

След голям напън намирисва силно

Никога не съм ходила в Кюстендил и единствените ми познати от там са прословутите им сливи и череши, които обожавам. Като луканката и те отдавна са само нарицателни, без гарантиран произход и затова градът ми оставаше някак си извън периферията. До тази вечер. 

Принципно съм много толерантен човек и нямам нищо против инакомислещите и страннодържащите се, стига да не ми натрапват агресивно своите сексуални, религиозни и житейски възгледи. Един налудничаво, та чак плашещо гледащ отец взе да ми идва в повече напоследък с напъните си да вкара религията в училищата и с мъдростите и заканите, които ръси навсякъде по темата. Радостта ми, че се намери читав зам.-министър, който да го постави на мястото му, беше помрачена от кметски напъни, най-вероятно за слава и оригиналност.

Нелепо беше, когато по различни невесели поводи (земетресения, пожари, наводнения, болни известни личности и т.н.) мастити политици и не малко кметове викаха оня отгоре на помощ и разчитаха на милостта му. Но още по-нелепо е решението на кюстендилския кмет да подари на всички първолаци от общината в понеделник по едно православно букварче. За чий *** им е на хлапетата да учат ненужни думи като ангел, светец, литургия, тайнство, свето причастие, изповед, е съвсем друга и много дълга тема.

Г-н Паунов като кмет би трябвало да знае, че живеем в светска държава и че християнската религия в България никак не е нито официална, нито задължителна, а само традиционна. То си го пише и в чл.13 ал.3 от Конституцията. Вярата и религията са личен избор и г-н кметът няма никакво право да ги натрапва на никого.

В кюстендилско според миналогодишното преброяване като православни са се самоопределили 87,55 % и като други - 12,45 %. На "другите" първолаци какво ли ще подари г-н кметът? Да им пробута Джийзъс&Ко някак не върви, да ги остави без подарък е конфузно ... Да му мисли всъщност той, като си е сложил таралеж в гащите.

Не напразно общинският съвет съвсем прясно му е забранил да харчи еднолично и без тяхно решение големи суми. За всеки от 490-те очаквани първолаци (ако теоретично няма от "другите") той е изръсил по 13,00 лв. (справка - горния линк; продължавам да съм втрещена от цената, защото толкова читави и не вредни за психиката книги се продават дори и за по-малко) или общо 6370 лв. от парите на данъкоплатците.

При около 150 прогнозни учебни дни до 4-ти клас през 2012/2013-та и 2,60 лв. сегашна цена на дневния купон за храна в тамошните училища, с тези хвърлени на вятъра пари г-н кметът можеше да вкара в класните стаи за (още) една учебна година поне 16 деца. От онези, другите, някои от които искат да учат, но обикновено родителите им не могат да си позволят образователния разкош. Топлата храна всеки ден би била доста добра стръв и макар и леко, би снижила процента на традиционната неграмотност в тази група и нерадостните перспективи пред хора, не можещи да четат и да се подписват.

Тези пари биха вдигнали за известно време и анемичния дневен порцион в тамошния Дом за деца, лишени от родителски грижи. Биха послужили и за още благородни и смислени каузи, ако имаше кой да разсъждава, вместо да се напъва с неясна цел. Гнило, миризливо и лицемерно е.

---------------------------------

* Всички новини и цифри, които не съм утежнила с линкове, могат да бъдат проверени в много източници в нета; необходимо е само правилно боравене с гугъл.

** Тъй като не спя в блога, много моля да бъдат спестени всякакви коментари, възхваляващи и агитиращи за ценностите и морала, които уж ни дава религията и от които децата ни ще бъдат лишени, щом не я изучават в училище. Без значение кой си е почесвал клавиатурата, ще бъдат изтрити в първата свободна секунда, в която успея да се появя тук, естествено - без отговор. Не обичам цензурата, но темата + ограничените ми време и търпение, ме предразполагат към такава.

Хубави почивни дни на тези, които ще си почиват, на останалите - спорни. :)

Сексът и религията

Радко ми се случва да искам да препоръчам книга още след първите една-две прочетени глави, но последните, на които попадам, са точно такива. Едната е "Пулсът на слънцето" на Боб Бърман (съжалявам, че свърши), а другата е "Сексът и религията" на Даг Ойстейн Ендсьо, норвежки професор по изследване на религията и изявен адвокат, борещ се за човешките права. От малкото щастливци в света сме, които могат да се радват на тази чудесна книга, при това с добър превод, която е най-значимото световно изследване в тази област (а не роман, както пише на последната страница). 

Съдържанието й е много извън добре познатите ни двойни религиозни стандарти и ненужните, лицемерни правила за по-добър живот (предимно в оня свят), за възвисяване и спасяване на душата. Авторът е изследвал задълбочено и сравнил отношението на няколко по-големи религии към секса в традиционната му форма (единствената, позволяваща възпроизводство) и останалите й творчески вариации, кога и кое е поощрявано, охулвано, наказвано и заклеймявано в отношенията между хората, в мислите или плътските контакти. Поне за мен някои факти и подробности са нови. Ако цялата тази намеса в една толкова привична и необходима човешка дейност, каквито са храненето и сънят, нямаше толкова трагично и глупаво влияние върху физическото и психическо състояние на много хора (в името на нещо имагинерно и ненужно), щеше да бъде забавна.

Джон Келог е известен не само като откривател корнфлейкса и фъстъченото масло. Като адвентист е бил силно обсебен от идеята, че мастурбацията (с която младежите са опознавали себе си и е била най-невинното творческо решение за запазване на целомъдрието и избягване на предбрачен/извънбрачен секс) води до лудост и епилепсия. И не само предлага лечение със своя специално обогатен с добавки корнфлейкс, но и открива спасителните решения - натъркване на интимните части на момичетата с карболова киселина и обрязване на момчетата - задължително във възраст, в която травмата и болката трайно ще ги шокират и излекуват.
Години след него нищо не се е променило. Клинтън незабавно уволнява под натиска на праведни християни своя съветничка, която дръзва в интервю не само да подкрепи часовете по полова просвета като истински такива (а не само като заклеймяващи извънсемейните закачки), но и да предложи големичките деца да бъдат стимулирани да мастурбират като превантивна мярка против ранни контакти, водещи предимно до бременност и заразяване с ППЗ.

Смешни са напъните на различните религии, опитващи се да наложат правилните място, време, партньор и дори телесни отвори за интимни контакти. Естествено, за жените те са императивни, докато за мъжете има повече свободи и завоалирани условия, които ги спасяват от наказания и им осигуряват блажен живот на оня свят. Те са избирателно непорочни.

В наше време някои религиозни правила звучат нелепо. Евангелистките балове на целомъдрието, на които само момичета (естествено) обещават да се пазят чисти; настояването на ултраортодоксалните евреи за отделни мъжки и женски автобуси и при липса на такива, ако жената откаже да седне на задните места - свободата да бъде линчувана; опозоряването на девойка, състоящо се в незакрити от хиджаба ръце, лице или глезен и предпочитана смърт (по-често убийства на честта от семейството, отколкото самоубийства) пред възможността да остане мома след такова "опозоряване"; пребиването на жената с камъни за прелюбодействие, независимо дали е желано или е било изнасилване; забраненото от закона, но препоръчвано от индуизма "сати", при което вдовицата трябва, волно или неволно, да легне на кладата при мъртвия си съпруг; ранните бракове, в които родителите изтъргуват взаимно малките си деца, за да опазят целомъдрието им до момента на зрелост ...
Много от тези случаи се приемат с мълчаливо безразличие (или по-скоро одобрение и съгласие) от управляващите, защото така било редно от векове и така повелява религията. Индийският Върховен съд отменя чак през 2010-та ограниченията за съжителстващи без брак непълнолетни и секса между тях и то само защото Кришна бил живял точно така с Рада ...

Ако донякъде е приемливо, че безбрачното съжителство противоречи на нечии морални норми (евентуално възможното случайно докосване или поглед на публично място са нещо много различно и съвсем не толкова опасно), то пълното въздържание от секс, дори и семеен, вече е плашещо.

Катарите, живели в земите на днешна Южна Франция, са смятали, че плътските желания оковават душата и й пречат да бъде свободна и спасена. Материалното и удоволствията били изкушения, създадени от Сатаната и чрез прераждането той наказвал неправедните, като ги връщал пак при тях. Само съвършените катари били спасявани от това. За целта те не само не правели секс, но и отказвали да се хранят с продукти на секса - яйца, месо и мляко, само с плодове и зеленчуци, защото не вярвали, че те се получават също след някаква форма на секс, т.е. след опрашване.

Шейкърите, възникнали в Англия и опитали по-късно (и безуспешно) да залеят Америка, били още по-праволинейни. Никакъв секс, дори за създаване на поколение, защото омърсява душата и тялото. Логично сектата им не може да расте на семеен принцип и поради трудно набирани последователи (не мога да не си помисля, че името им идва от мозък, разбъркан на нектар в шейкъра), броят им е силно намалял.

На будистките монахини (не знаех, че имало такива) не само абсолютно са забранени сексът и бракът (за разлика от монасите, за които може, но това ги смъква на по-ниско ниво), но също и използването на краставици, лук и репички, както и старателното миене, за удоволствие. Тези забрани включват и плуване срещу течението (?!).

Учуди ме високият процент в последните години на родени без брак деца у нас и в Грузия (наближаващ 50) срещу около 5% в Гърция, 20% в Румъния и около 30% в САЩ. Със сигурност родителите им нито са прекалено разпасани в интимния си живот, нито са върли последователи на отричащия семейството Иисус. Просто са по-свободни в избора си и са надскочили смело традицията и невярното дългогодишно схващане, че един подпис означава семейство и съответно и го циментира.

За мен продължава да си остава неразбираемо отричането от елементарни, необходими, приятни ежедневни неща в името на нещо имагинерно като въображем бог или светъл задгробен живот. В днешния най-горещ летен ден не мога да пропусна и споменатия в книгата Свети Антон(ий), един от първите известни християнски отшелници, чиято пещера все още може да се види край манастирите, които е основал в неземно красивите скали на Метеора. Той до толкова пазел душата си от всякакви съблазни, че не само забранявал достъпа на всякакви жени и женски животни в манастирите, но и десетилетия наред не се къпел и дори не стъпвал във вода, ако не му се наложи да премине през нея. Мда, религията определено учи на добродетели ...

За съжаление типично по нашенски интересното съдържание е с кофти техническото изпълнение. За пореден път се питам какво правят редакторите и коректорите в едно издателство и дали изобщо виждат книгите, в които фигурират имената им. Ще спестя този въпрос на конкретното издателство, защото нито едно до момента не ми е отговорило.
Странният на места словоред е поносим, но бележките под линия са абсолютно недоразумение. Или не отговарят на номерацията си, или нямат връзка с текста, или ако има такава, те се намират чак след няколко страници. Тъй като част от тях са за добре познати на всеки средноинтелигентен човек думички, четенето на иначе много добре поднесената и интересна информация не е постоянно изнервяне.

И а, да - книгата си има и човек, оформил художествено корицата. За 5 мин. успях да оформя и аз три други варианта, използвайки неговия почин - нищо по-творческо от разместване на полетата на оригиналната корица и също така без да се престаравам да се придържам към оригиналните нюанси. Получиха се доста сполучливи.
Та - търся си издателство, в което да правя не само кориците, но и да поправям грешките и недоразуменията, при това срещу хонорар само за едната дейност.