И замириса на море

Съдейки по термометъра, тази година истинската пролет настъпи след краткото лято. Объркването в сезоните обаче изобщо не влияе на графиците за отпуска (на когото е останала) и на плановете за почивка (който може да си я позволи). Все по-силно замирисва на море и въображението се задръства от потни бирени чаши и варена в гранясало олио цаца. Това последното - за бургазлии, за варненци - трицона, а за всички, за които ден година храни, замирисва най-вече на пари. 

Прекарала съм повече от половината си живот на метри от плажа, предимно при цаците и за кратко при трицоните. Достатъчно дълго време, за да усетя и сладостите, и горчилките на морето. Никога не съм разбирала как някой може да почива (т.е. да релаксира пълноценно) на море и да дава луди пари за ежедневно и целодневно пържене на слънце, гарнирано с полегнали в интимна близост най-различни телеса и класическата комбинация от гореспоменатите рибченца (кило сурови за няма и левче, но сервирани покрай пясъка по десетина броя за към три лева) + Бургаско (наливно), което от десетина години си е гола хасковска вóда. 

За обикновените морски жители лятото е сезонът, в който изведнъж се превръщат в най-милите роднини и приятели, които трябва да бъдат посетени за ден-два, разтягащи се до седмица (поне). Това е времето, в което те се опитват да свикнат с шепите пясък в коридора, вечно студения бойлер, с различния (и често трудно поносим) манталитет на скъпите гости, с прескачането на тела, за да се доберат до леглото си, с редовната опашка пред собствената им тоалетна, с шумните и сякаш вечно будни тълпи някъде навън ("Аз съм на почивка, плюс т`ва си плащам и ш`си прая к`вот` си щъ!"). В крайна сметка няколко месеца годишно им се налага да се чувстват като гости у дома си.

Има обаче една друга порода, за която тези месеци са златна мина. Опитват се за всичко да събират такси и най-вече да продават и непродаваемото, завардили всеки свободен сантиметър: семки и джанки във фунийка, варена царевица, компоти и каквото още даде градинката (или оня отгоре), ковьорчета и мильота, плетени на една кука... всичко, включително залъка хляб и покрива над главата на драгия турист. От всяка масичка, чадърче, стайче, керемидка валят левчета. Има всичко, за всеки джоб и вкус, понеже напливът е (бил) голям. Нищо, че излъганият веднъж няма да повтори. Обслужването е не в името на удобството на почиващите, а мазно или нахално обгрижване с едничката цел изпразване на портмонетата и картите им.

С безумната идея за бързи удари и ударченца бяха застроени разностилово всяка педя и градинка покрай морето. Хората се здрависват от терасите на две сгради, под тях се гуши заведенийце или магазинче, а връхлитащите музики и миризми се дуелират за сетивата им.

Паралелно с шедьоврите на новия архитектурен гений (голяма част от които изобщо не отварят врати), продължават успешно да се котират както уютните семейни хотелчета (които често са стаичка-две в съседство на хъркащо бабенце, допълващо си пенсийката), така и реновираните (и не толкова) хотели, ведомствени почивни станции и бунгала от соца, накичени с гръмки имена. За клиентски ориентирано поведение и ол инклузив често само са чували, без да се задълбочават в същината на понятията. Но претенциите на всички предлагащи се са огромни.

Рядко ми се налага да прибягвам до услугите им - за среща уикендно с приятели или покрай феста в Каварна. Случвало се е от вратата на обявената за просторна стая да падаме направо на леглата и да ползваме общ санитарен възел с непознатите съседи. Спалнята се е оказвала разтегателен архивен диван, а апартаментът - бунгало с широкичък коридор. Случвали са се и нормални и доста приятни хотели. Понеже е за вечер или две, са ми напълно достатъчни удобното легло с чисти чаршафи и възможността за душ и топла вода по всяко време. Същината на нещата е в течащия купон.

Със същата нагласа подходих и тези дни. Симпатично изглеждащо на снимките хотелче, прилично като цени, леко извън Каварна, където човек да си отспи на шума на прибоя, далеч от алармата на разпяващи компании, измъчвани от безсъние или недостиг на бутилки. Не сме платили предварително, но нали сме скъпи гости, ще ни дадат едната от току-що приготвените за такива случаи резервни стаи. Колко дължим ли? Ами ... две по ... Тъкмо да си отворя устата, че толкова е спането в хотел три звезди, а този е една, а и в сайта им съвсем не пише толкова, проблясва някакъв спомен, че прясно приготвената ни резервна стая всъщност била в другия сектор и затова с десетачка по-евтина. Няма адресни карти, регистрации, касови бележки и прочие досадни подробности.

Добираме се по сумрачни лабиринти до въпросната стая. Натрапчивата миризма на отдавна нечистена скара се е просмукала здраво и на третия етаж. Вълмата прах по пода и слоят прах по тъмните мебели говорят за дълга необитаемост. Но пък има две изглеждащи чисти легла, разпадаща се дограма, еко тераса с растяща в пукнатините трева, масичка, столче (обещаното второ така и не се произведе), морето се вижда... Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив и доволен! Освен това не бързаме ли, ами той, концертът, скоро ще започне ... Оставяме сака и потегляме към стадиона.

По малките часове с фенерчето на телефона някак прекосяваме правилно съвсем тъмните лабиринти и дори успяваме да си отключим (десетина минути по-късно някъде около нас нямат този късмет). Толкова съм свежа и заредена с музика, че не ми се спи изобщо. Адски студено е за разходка край морето, така че: горещ душ и книжка на нощна лампа до идването на Сънчо. Тук вече не познах. Нощна лампа  - тц. Само пукнатини по стените. И онази миризма на непочистена скара, уплътнена с нюанс на отдавна несменяна мазнина във фритюрника.

Докато се опитваме напразно да изцедим поне струйка хладка вода, започна да премигва и единствената светлинка в стаята, висяща на косъм. Водата си църцори все все така ледена. Тогава разбирам защо в банята с размерите на кучешка колибка няма нито една закачалка за хавлии и защо от завеската за душа са оставили само няколко халкички. Ами гостите в този хотел просто не се къпят. Толкова е просто! Кой каквото свърши в морето, доподмива се в оставения до тоалетната чиния леген и край на хигиенните проблеми.

За по-безопасно гасим лампата-светофар, изкъпваме се с пакет мокри кърпички и заспиваме след дълги молитви да не би изпод иначе удобните матраци да наизскачат дървеници и да се дрогират с мазния уханен въздух.

Сутринта се надигам с мъка, колкото да установя, че скарата и фритюрника  не са ни изоставили. Целите ми ръце са в сърбящи червени пъпки. Имам имунитет към морските комари, но не и към останалите хапещи гадини. Опитвам се да позная какви точно са споделяли леглото ми, докато се влачим на закуска. Всичките 40-50 човека сме концертни и недоспали. Закуската, култовото компле, се точи два пъти по-бавно от нас. Чак после ми светна, че е от немощ. Шунка и кашкавал с дебелината и размерите на цигарена хартийка, три маслинки, сбръчкани до размерите на едро грахово зърно, яйце, лъжичка масълце и мармалад, по резенче домат и гъбеста краставичка. Хляб и прозрачни шварц кафе и мляко - почти без ограничение. В края на краищата никой не е дошъл там нито да се къпе, нито да се наяжда сутрин или да ползва друго, включено в цената. Дошъл да нощува, т.е. да си дремне (ако може) между двата концерта. За къпане си има море, а за наяждане -  скари пред стадиона. Почти се просълзих от прозренията си и за секунда исках да  благодаря с метани за оказаната ни чест да обитаваме за малко ето тази прелест:

Умъртвих този си порив с разходка до плажа пред хотела. Т.е. до подобието на плаж. Съседната лъскава сграда си е насипала десет квадрата с пясък, покрила го е със шезлонги и е направила каменна пътечка до водата. Закъснелите да се пекат по терасите си. Или на тревата. Спретнали са и чуден открит бар, в който един много приятен младеж прави истинско кафе и фрешове, вкусни и поднесени с усмивка. 

Връщането към реалността на двайсетина крачки зад бара е трудно, но наложително. Прибираме сака и връщаме ключа. Почти са обидени, че не оставаме още една вечер. Няма как, работа. Да заповядаме когато имаме отпуска за по-дълго. Принципно е все пълно, групи, чужденци, ама все ще се намери една стаичка да ни приютят. Ще ... Мерси, чао и весело изкарване.

И на вас чао и успех с групите и чужденците извън дните на феста. Дано ви се получи. Щото аз втори път съм мерси. Пъпки мога да си спечеля и другаде, даже с отстъпка.

Кифли и тутманици

Имах среща с приятелка, която не бях виждала около две-три години. Живеем в различни градове, няма ги предишните командировки. Телефоните и писането тук-там в нета изобщо не заменят живия контакт. С голямо нетърпение чакахме да се видим (почивките ни се засичаха два дни) и да се наприказваме хубавичко по женски.

Тя се появи, светнала и ухилена до уши, щастливо развеждаща се и с новия любим. Симпатичен зрял мъж и почти колкото мен приказлив, бързо намерихме общ език. Дори мисля, че когато късно вечерта се разделихме, човекът си тръгна обогатен от нашия разговор.
Тъкмо беше научил що е то любовни дръжки и водихме дълга дискусия на тема "Колко големи дръжки са поносими, как да си доставяме удоволствие с тях и трябва ли дори и зачатъците им да превръщаме в лична трагедия?". Тук горе-долу постигнахме консенсус, но по отношение на музиката и жените не успяхме.
Колкото и усилия да положи, никак не успя да ме убеди, че трябва да харесвам тунинговани родни екземпляри от епохата на динозаврите, стараещи се да приличат на пра-пра-внучката си, дето я нямат. Или пък песните им с мирис на мухлясала соцестрада. Не мога да си падна по смешни и трагични неща.
Тук вече здраво застъпихме концертите, кой, къде, кога, впечатления, атмосфера, гафове ... И докато аз възторжено обяснявах какви празници за душата и слуха имаше през май и юни в София и какви групи-институции бяха тук, човекът ми каза, че нищо не съм видяла и усетила, щом не съм била на пайнерските турнета. Изпълнителите и публиката правели невероятен купон и шоу. То не било гледка, не било ритми и танци ...

Вероятно много често съм му опонирала с думата кифла, защото поиска да му дефинирам какъв смисъл точно влагам, обиждайки голяма група жени по този начин. Предложих му да се порови из блоговете, има достатъчно разсъждения по темата и за да не се прекъсва увлекателния разговор, все пак дефинирах накратко: девойче или жена, с лъскава коричка (по-често тунингована, отколкото естествена) и с много малко безвкусен пълнеж, понякога съвсем липсващ. Обратното на приятелката ми. Илюстрирах с примери, но той нещо не искаше да ме разбере и ме обвини, че нищо не разбирам от женска красота и душевност. Съгласих се, може и да не разбирам, но докато той и още много като него разсъждават с неправилната глава, че това е перфектната жена (и колкото по-бухнала в горната част, толкова по-перфектна, дори и без пълнеж), много въздух под налягане ще се разхожда още около нас.

Трябваше просто да дойде на следващия ден с мен на плажа, за да види кифлите в действие. Млада майка с отегчена физиономия и малка лъскава рокля от ламе и пайети, сякаш отспивала си до вълните след края на чалготеката, си чисти пясъка от краченцата, преди да си обуе сандалките с токчета. Точно до профучаващите за и от Солниците коли. В това време прегрялата й в обедната жега дъщеричка решава да прави слалом в пътния трафик, мамито успява да я дръпне в последния момент, отперва й як шамар и започва да крещи, че докато се занимава с капризите на такива лигли, си е счупила вчерашната ноктопластика. О, какъв ужас ...

Под съседния чадър се настаняват две девойки. Половин час демонстративно събличане, дупене за наместване на шезлонгите, мазане с няколко вида масла и търсене на подходяща поза по монокини, както и на субект, който да я оцени.

Десетина минутки лежат, оглеждайки пренебрежително наоколо и отрязват един мераклия, явно не им е на нивото. След това с дълбока въздишка решават, че тук печенето по цици не си струва, щото обедното слънце е много силно и ще изгорят. Навличат тениски. И правилно, потенциалните подходящи кандидати са по яхтите или на други плажове, не точно тук. Не си струва да се хабят.
Водят изключително смислени разговори коя кого забила във фейса, може ли на плажа да не продават списание "Блясък", възмутително е и как да си поделят едиственана налична мокра кърпичка - дали едната да си изчисти петното от шоколадов сладолед на новата бяла поличка (по-скоро коланче) от МОЛ-а или другата да си свали почти вечерния грим с нея. Боже, колко мъка има по този свят!

Покрай кифлите естествено има и тутманици. От другата страна позавяхващ красавец с две лелки (перхидролена и червенокоса) и сюрия дребни дечица е опънал под два чадъра стабилна софра с хладилната чанта и торбите и не спират да дъвчат. Дечицата непрекъснато го дърпат да им сипва или да се топкат в морето: "ДЕдо, ади беееее ...". Мацките преживят скучаещо, люпят семки и разливат телеса, а той не спира да бройка онези двечките дали няма да останат пак по монокини. През това време обяснявя, че плажът е пълен с простаци и в Бургас имат ужасен диалект. На фона на неговото Е-кане и МЕ-кане, бургазлии просто говорят кристално чист български (с изключение на обух си дънкито, си е точно така).

До водата стърчи друг пич, по мокри шорти за лев и петдесет, обаче с две калъфчета за мобилни телефони на тях. Само тирантите му липсват. Говори почти непрекъснато и по двата телефона, ако има свободна ръка, си почесва/намества пакета или ръкомаха, давайки нареждания на висок глас на някого с често споменаване на роднините му от женски пол. Не дочаках да видя дали на бузата му не остана бяло петно след дълго упражняваната шефска дейност. Иначе сигурно до Централния плаж чак разбраха какъв обширен бизнес има в половин България и на кого ще строши главата и ще такова такованката, че не си гледа работата.

На тесничката ивица между бара и чадърите седят двама симпатяги. Небрежно си бъбрят, дори не поглеждат встрани. Русички, загорели, очите им не виждам, обаче могат да вкарат всяка нормална жена в грях. И тъкмо се размечтавам, единият вади нокторезачка и започва да си реже ноктите на краката. Гнус.


Добре, че не си падам изобщо по кифли и тутманици, действат ми зле на храносмилането.







Обичам много ето този неустоим бургаски специалитет. На други места са го кръстили принцеси, но странджанките в Бургас са си единствени - дъъъълги тънки филийки, запечени на скара и по желание - гарнирани с лютеница. Един от незабравимите вкусове на детството ми. Този път, поради адските жеги, пропуснах да си хапна, но в по-хладни дни ще наваксам.

И други неща пропуснах в Бургас - концертите на Веско Маринов и на Данчо Айдъла ("Шест кокошки съм заклала", човекът си раздаваше афишите на Спирита), но ще ги преживея някакси. :-)

Солено

Потапям се във всяка негова прегръдка. Искам това да продължи дълго, да усещам ласките му, да остана завинаги там ...
Плувам, спирам и се радвам на топлата вода и пак напред. Спасителят ръкомаха и свири продължително. Симпатяга е, а явно му образувам нерви в края на работния ден.

Излизам и сядам на пясъка, напълно изключила за времето и хората наоколо. Не чувам гласовете им, просто седя и попивам от слънцето, звуците, шума на вълните, мириса, полета на гларусите, улавям последните секунди от друго време и от един друг свят, който чувствам като мой. Далече от всичко онова, с което сякаш нямам нищо общо и към което не искам да се връщам.

Седя дълго, докато сенките и разпенените вълни започват да се докосват до един полуразрушен пясъчен замък. Тръгвам тихо, а морето се опитва да си отиде от очите ми на едри капки.