Един специален ден

Днес е един специален ден с много рожденници.

***

На този ден преди 255 години се ражда детето-чудо Волфганг Амадеус Моцарт.

***

Днес блогът на Ел навършва 1 годинка. И ако някои дечица още пълзят на тази възраст или се клатят с плахи стъпки в проходилките, нейното отроче отдавна върви напред със стабилни крачки.

Лирично отклонение: Ел е от онези хора, които можеш да заобичаш още преди да им видиш очичките (и това няма да й се размине). Признавам си, че е една от слабостите ми тук. Блогът и коментарите й обикновено са ударна доза добро настроение (а нерядко ни оставя и гимнастики за мозъчните гънки) и вече тайничко и благородно завиждам на онези, които облъчва с положителната си енергия не само виртуално.

ЧБД, Ел! т.е. Честит ти Блогоден! Бъди по-често наоколо и все така ни радвай.

(И Ел, ще те разбера, ако потресена от опита ми за почти вогонска поздравителна поезия, пропуснеш полагаемото ми се парченце торта от почерпката или пък ме замериш с цялата такава.)

***

Днес рожден ден имат също няколко мои познати и един много добър приятел. С голямо удоволствие мога да осъмна край него и китарата му, на сладки приказки или карти или в безкрайни и нерешими музикални (най-вече) спорове. Така е още от студенските ни години.

Той е човекът, за когото най-малко се притеснявам, че ще го изгубим на Джулая или на концерт. Винаги е съвсем близо до музиката, почти залепен за сцената или жадно оглеждащ сергиите с тениски.

Наздраве, приятелю! Бъди най-вече здрав, останалото знаеш как да си го направиш. Слънцето идва и над твоята улица. И вземи да настроиш китарата, за да те проверя за пореден път научи ли най-накрая онези текстове.

***

Денят е особено специален за мен, защото и малкият ми син става с една година по-голям.

Роди се в една студена и много гладна зима, едното от (само) двете българчета в отделението, пухкав и толкова бял, че дори и аз имах съмнения дали е от мен. В този следобед завинаги си отиде мечтата, с която живеех до тогава – да имам поне три деца. Заради „професионализма” на много известна лекарка можеше да ни няма и двамата. Явно сме си ходели с късмета, защото смяната й свърши и ни поеха наистина можещи и знаещи хора, които си вършеха работата, вместо да си вирят носа. С някакви си пет минути изпревариха другия край.

Това ми е останало като избледнял, но винаги леко бодящ спомен. По-важното е, че детето го има, живо и здраво, расте - вече малък мъж, настигнал ме на височина. Не знам от кое е наследил в повече – инат или хъс да прави това, което си е наумил. Все още обича да си говорим за доста неща, споделя като с приятел и се надявам това да продължи. Колкото е буен и палав, толкова е и гальовен, вади ми душата с памук. Покрай батко му сякаш свикнах да ми звънят от училище за всяка дреболия, да е вечният заподозрян и ми минава по-бързо – и ядосването, и сърденето, и наказанията. Явно, че няма да съм абонирана за кротки деца в този живот. :-)

Да ми е жив и здрав и да случи мечтите си, каквито и да са те – негови са си, няма да му се меся в тях.

***

Дълго се чудех дали това или това (еднакво любими) да бъде тематично-музикалното оформление на днешното празнично четиво. След това обаче реших да е нещо по-живо и по-свежо, като за сутрешно събуждане – въпреки експертното мнение в един скорошен коментар под клипа. Та този бисер твърди следното:

(харесалите го) 6670 people are stupid can't appreciate real music.

и (нехаресалите) 399 people know that Justin Bieber's songs are 10000x better than this crap.

Но комент, както се казва. :-)