Две книги, които не трябваше да чета

На Лоти Уилкинс, млада, невзрачна и почти невидима жена, притеснителна, с тромав и нерешителен говор, но надарена с богато въображение, й се иска да избяга от петгодишната ежедневна въртележка дом - закуска - пазаруване - вечеря. Тя живее в непрекъснат ужас, че трябва да придружава идеалния си и пестелив съпруг на светски сбирки и дали му е сготвила добре морския език - единственото освен сьомгата, което обича и което не е разхищение на пари.

Роуз Арбътнот, хубавичка, блага и смирена, е щастлива по своему. Най-напред обича Бог и радостите, които това й носи; след което идват бедните, класифицирани от нея в групи и после обгрижвани с дрехи и храна; някъде на опашката е останал съпругът й, пишещ под псевдоним автобиографични романи за куртизанки. По-богоугодно й е да не харчи спечелените от това срамни пари и романите да се пишат далеч от дома й. Заета с молитвите си и с църковните дела, не забелязва, че двамата вече си имат отделни светове.

В един мокър, мрачен и студен февруарски следобед двете едновременно попадат на обява в "Таймс", която ги размечтава. Донякъде спонтанно, донякъде с много колебания, те решават да съблекат временно добротата от себе си и да избягат от ежедневието и вкисващото време, наемайки за месец слънчевия и потънал в глицинии Сан Салваторе. За да си намалят разноските по наема на замъка в близост до Портофино, търсят с обява други жени и приемат с леки резерви единствените две отговорили на нея.

Лейди Карълайн Дестър, богата и много красива, иска да се изолира някъде, където няма да вижда познатите скучни и боготворящи я лица и да бъде оставена сама и на спокойствие. Загубила през войната единствения мъж, към когото е изпитвала чувства и засипвана непрекъснато с обожание и любов, тя се страхува и бяга от тях.

Госпожа Фишър е вдовица, чийто свят са спомените за велики поети и писатели, покрай които е преминал животът й. Всичко извън тях е аморално, безмислено или налудничаво, включително и поведението на трите млади жени.

Около старинния Сан Салваторе и красивите му цветни градини има някаква магия. Четирите започват постепенно да се променят, разцъфтяват, отварят душите си и силната им взаимна им неприязън преминава в топли приятелски чувства. Това се случва на фона на много комични и неочаквани ситуации с прислугата и гостуващите им мъже, съживяват се стари любови и се раждат нови.

"Вълшебният април" е най-известното от двадесетте произведения на Мари Анет Бошан - фон Арним - Ръсел с псевдоним Елизабет фон Арним и е един от редките случаи, в които бих препоръчала филма, а не книгата. Вероятно авторката е помечтала, анализирайки чрез образите на тези четири жени своите лоши бракове и несполучливи връзки. Излишно подробните й обяснения обаче на моменти дотежават и оставят усещането за тромаво, скучно и безкрайно четиво. Същото се отнася и за вълненията и разсъжденията на герои(ните) й. В тях избледняват и се губят романтиката и красотата на Сан Салваторе, очарованието на случващото се там и английският хумор, предадени много добре във филма.

Утеших се, че удоволствието поне от филма ще ми остане траен спомен и със същия силен ентусиазъм започнах следващата книга ("Апартаментът" на Спасимир Тренчев) и той се стапяше също така бързо, страница след страница.


Чудесни корици, лек и завладяващ стил на писане, главите са номерирани не с цифри, а с букви от заглавието, наистина страховити моменти - това са плюсовете.

Младо семейство си сменя квартирата, за да е по-близо до новия офис на бащата. Чист, тих и отдалечен софийски квартал, уютно блокче с градинка и само с осем апартамента. Точно в техния започват да се случват необясними неща - предмети и мебели се местят и чупят сами, появяват се странни шумове и сънища, нещо невидимо пребива почти до смърт майката и бащата. Съседите са особени, но приятни хора, които странно мълчат за бившите наематели.

Хубава идея като цяло, обаче с претупано изпълнение.
* Мартин е нереално идеален. Толкова е кадърен и способен, че първо развива бизнеса на шефа си, после му го измъква под носа и човечецът от благодарност му позволява да запази името на фирмата. А тя не спира да просперира въпреки кризата. Новите договори валят ежедневно, рекламите им са най-евтини, бързи, успешни и креативни (само дето не пише къде ги излъчват тези гениални творения, вероятно не са по нашите ТВ канали). Мартин няма абсолютно никакви мъжки слабости, той съществува единствено и само за да обгрижва денонощно и до задушаване съпруга, син, служители и клиенти, а в свободното от това време да прави няколко вида запечени сандвичи или плодов кекс.
* Натрапчиво често се акцентира върху странно бледите лица на съседите по етаж. Така и не става ясно с каква цел, защото до последната страница те не показват нито нещо вампирско, нито диагноза анемия, хемофилия или нещо по-сериозно.
* Самоцелни уж странни явления без връзка с цялата история - един безсмислено дълъг и ненужен епизод за някакво изгубено-намерено елеченце в детския дом.
* Лошият (макар и косвено виновен за паранормалните явления) си е лош от първата до последна страница - никаква изненада.


Не знам за колко време е писан романът, но е недогледан; има и смехотворни пропуски. Авторът на моменти сякаш сам не познава героите си и губи връзка кой кой е и какво прави. Тони изведнъж става Иво, Мартин - Тони, а Ева - Сузана. Седемгодишният (на 5-та стр.) Боби след няколко дни (около 120-та стр.) вече е деветгодишен.
Още абсурдизми:
* Седемгодишно дете учи уроци по история и пише за домашно по литература есе на тема "Какъв е светът, в който искам да живея?"
* Вдовица-пенсионерка плаща само от пенсията си 900 лв. наем, след което преживява щастливо и спокойно месеца.
* Момиченце-привидение пише показания, които после ще се заверяват в съда и от тях ще се взима ДНК-проба ....
* Наплашени съседи, които мълчат за някакви минали ужаси и кротко продължават да си живеят там, плащайки безбожно висок наем.
* Ева е платила предварително за половинчасов сеанс при психолога и когато времето изтича, стават да си ходят, при което десет реда по-долу тя вади портмонето си да плаща.

И още (неслучайни, многократни грешки): напът се пише разделено, а вместо щях да не познавам може да се използва по-български звучащото нямаше да познавам. И т.н. и т.н.
А още на първата страница има телефИни за контакт. Лека мърлящина, какво толкова ...

Не можах да усетя нито възторг, нито да получа душевен оргазъм от толкова хваления и препоръчван роман. Така се случи с аналогично представяните ми навсякъде "Хванаха ме да крада" на Станислава Чуринскиене и "Unplugged" на Мая Вуковска. Което не означава непременно, че не са добри или че няма да допаднат на друг. Освен това в нета има достатъчно похвални думи и за трите книги, който иска, може да си намери.
Аз съм много капризна и с претенции към това, което чета, а досадните недоогледани дреболии ме дразнят. И тъй като усещанията ми след прочитането и на трите книги (в последните два месеца) са почти еднакви, спирам да си правя експерименти с непознати за мен, но солидно (пре)хвалени български автори. Ще заложа на познатите и харесваните, които доказано нямат пагубно влияние върху удоволствието от четенето и върху портмонето ми.