Рипорт

В края на миналата година показах на един приятел-блогър, когото много уважавам, какво съм писала в гудрийдс за „Игра на въображението” на Джоузеф Хелър (интелигентен коктейл от личности, епохи и събития, който ми тръгна леко изнервящо и мъчително, след което не исках да свършва). Беше ми поръчал ревюта за всичките му книги и се чудех дали между празниците, трапезите, късметите, равносметките и пожеланията и на още някого ще му се четат точно моите впечатления и то точно за тази чудесна, макар и малко странна книга. Оставих ги да си отлежават заедно с няколко други и вероятно така и ще си останат.

Причината беше, че той ми отговори същото, което мислех и аз: напоследък стана малко наситено с ревюта на книги и извън специализираните блогове. Не че в това има нещо лошо, радващо е, но темата май вълнува само шепа четящи и започва да става скучно-уморителна. Като че ли почти не се споделя друго, сякаш хората вече нямат за какво да пишат. Или не искат. Признавам си, че при мен е така – в личен план ми се случват твърде обикновени, безинтересни и нескандални неща, които не заслужават нито нечие внимание, нито труда ми да ги обличам в красиви думи или да ги излъсквам, докато станат забавни. А да отчитам присъствие тук, изсмуквайки от пръстите си чисто теоретичен оптимизъм и изкуствена веселост, гарнирани с притчи, мантри и картинки, просто не е моята стихия. Творческият запек е за предпочитане пред творческата диария.

По тази причина мислех да си кротувам в някой ъгъл за неустановено дълго време – докато музите и музовете ми се разхибернират. Обаче Ностро, на когото (почти) нищо не мога да откажа (понеже ми е полуастрален близнак), ме е посочил вчера с пръст да се наредя в някаква щафета/верижка.
=> Съвсем бърз и импровизиран читателски дневник за 2011-та:

Според статистиката на гудрийдс съм прочела около 33 000 страници, т.е. средно няма и по 100 дневно. Приемам го като съвсем относителна и нищо незначеща цифра, защото има книги, които се гълтат за час-два, други – за една нощ и трети, от които по 20 или 50 страници на ден идват множко. Имаше първи, втори и трети прочит, открития и разочарования, нови и любими имена, някои с по едно, други – с по няколко заглавия. Катастрофирах в най-некадърния превод, на който съм попадала в последните години, при това на много любим автор, който обаче се оказа с някогашна номинация от издателството си за наградата „Кръстан Дянков”. За щастие си е останал само с номинацията. Спрях изобщо да купувам от друго издателство – чашата преля с една чудесна, но мърляшки недогледана книга, пълна с грешки и двусмислици, плюеща на труда и на автора, и на преводача. Бих простила донякъде, ако си бяха направили труда да отговорят на културно възмутените ми имейли. Продължава си неписаното правило почти масово и безхаберно да се издават книги, без да минат през редактор и коректор, макар всяка да е накичена с имената на поне двама такива. А може и да са минали, но редакторите и коректорите да не са разбрали, спейки или сърфирайки из нета. Знае ли човек ...

Понеже изчетените книги са много, не съм ги снимала, няма да ги има и като списък. Ще изброя по памет само авторите, които не ми оставиха гаден вкус и които ще продължавам да чета: Албер Камю, Алън Силитоу, Артър Кларк, Арчибалд Кронин, Бил Брайсън, Борис Виан, Васил Георгиев, Весел Цанков, Госини&Семпе, Греъм Грийн, Гюнтер Грас, Джак Керуак, Джеръм К. Джеръм, Джеръм Селинджър, Джон Стайнбек, Джордж Оруел, Джоузеф Хелър, Дмитрий Глуховски, Евгений Замятин, Ивайло Петров, Иън Макюън, Карел Чапек, Карлос Мария Домингес, Ким Монзо, Клифърд Саймък, Кристофър Прийст, Кърт Вонегът, Майкъл Ондатджи, Олдъс Хъксли, Павел Горковски, Патрик Зюскинд, Рей Бредбъри, Робърт Хайнлайн, Робърт Шекли, Ромен Гари, Станислав Лем, Стивън Кинг, Съмърсет Моъм, Теодор Щорм, Труман Капоти, Уди Алън, Уилям Голдинг, Уилям Сароян, Филип К. Дик, Филип Рот, Харпър Ли, Хауърд Лъвкрафт, Хенри Милър, Хърбърт Уелс, Чарлз Буковски, Zотов + тези от следващата снимка.

В момента довършвам започнатото в края на 2011-та, все така бавно и на порции. И не защото книгите са скучни, трудни или неразбираеми, напротив. Удължавам си удоволствието, а и те не са точно от тези, които се гълтат за една нощ или докато се лашкаш нанякъде в обществения транспорт. Малко по-различна е само „Лайла”. Макар Пърсиг да си я харесва повече от мотоциклета, на мен Федър ми идва в повече, когато прекалено се отнесе из безкрайните си кутийки с листчета, където е записвал философските си проблясъци за качеството и нравствеността и периодично го зарязвам. Губят ми се сарказмът, леко циничният хумор и интимността, с която в първата книга разсъждава и споделя най-съкровените си мисли. Пътешествието с яхтата няма нищо общо с онези негови шътóкуа (пътуващи сказки за обучение), на които свежда системата, университета и всяка възможна житейска ситуация до нещо съвсем простичко и разбираемо - един мотоциклет (който всеки може да проектира върху себе си, защото всъщност е неговото АЗ) и неговата поддръжка. Толкова елементарно и вярно, че понякога е като удар с чук. Продължавам с надеждата и „Лайла” да ми хареса толкова (с първата 1/3 не се получи).

Освен да дочета горните книги, през изминалата година не ми останаха време или пари за още няколко неща:
- Да изгълтам всичко от Хелър и Вонегът (успях като пчеличка да събера всичките им издавани у нас заглавия и на част от тях продължавам да се радвам все още само на кориците).
- Да намеря „Тенекиеният барабан” и „Да люспиш лука” на Гюнтер Грас на български и поне едната - в оригинал.
- Да си купя минимум по една книга на Етгар Керет и Милорад Павич.
- Да прочета Библията (за n-та поредна година си остава само добро намерение).
- Да направя втори опит с Пратчет. Най-учтиво настоявам феновете му да се въздържат от коментари, хвалби и препоръки. Опитах преди време с най-неподходящия Дядо Прас, не се разбрахме изобщо и си остана да чака по-добри времена. И те ще дойдат, вече знам кое да му чета.

Преди това обаче, освен един списък за купуване, ме чакат няколко други книги, които определено са ми по-важни и по-интересни - това е последният остатък от плануваното и непрочетено миналата година, с който стартирам тази:

Няма да предавам поименно щафетата, за да няма пропуснати обидени или недоволни нарочени. Който има време и желание, нека сподели – по-важното от количеството книги, жанра и авторите им е това, че ги е прочел.