От чувала

Когато бях много малка, за известно време вярвах, че мечтите на всички добри и послушни дечица са материализирани в чувала на Дядо Мраз (а останалите ги взимал дядо Торбалан, който живееше в едни къщички по покривите на блоковете, оказали се по-късно част от асансьорните шахти). Добрият човечец се вясваше по Нова година заедно с отпуснатата свише порция банани, портокали и мандарини по магазините. При децата ми той вече се наричаше Дядо Коледа и започна да идва седмица по-рано (без цитрусите, които вече се намираха целогодишно) и в детската градина и яслите ги караха да се снимат до някаква гротескна негова имитация.

Не помня при тях, при мен или изобщо при някого да са се появили нервни кризи или психични отклонения след проблясъка, че няма старец белобради в ни една от познатите ни форми и че подаръците идват от сърцата и джобовете на добри хора.

Като Зори, която обича да задава много въпроси и има особено приятния навик да ни зарибява с малко известни книги и автори (за което и за подаръците - голямо мерси). Единият от въпросите й беше за книжните ни открития тази година и с първото си бъркане в чувала ми осигури едно такова:

Същината на нещата е оголена в 30 кратки разказа. Всеки от тях съдържа една или няколко житейски ситуации, каквито (или подобни) всеки е чувал или изживял. Толкова прости и обикновени, че първосигнално могат да бъдат отминати и забравени. Но Ким Монзó е успял да ги превърне в интересни и запомнящи се истории. Заглавията на някои нямат нищо общо със съдържанието, други са нов прочит на приказки - за пораснали деца, на трети краят шамаросва. Ежедневието в тях е небанално, комично, лирично, цинично, стряскащо и преразказано с много тънък хумор, ирония и няколко щипки абсурд и сюрреализъм.
Много свежа и трудна за обясняване и цитиране книга - трябва да бъде прочетена.


И второто бъркане в чувала на Зори е точно в целта. Вонегът ми е много силна тръпка. Който е прочел поне няколко негови книги, ще ме разбере. Не само една или две, защото въпреки повтарящите се понякога герои, събития и теми, той умее да бъде увличащ и почти гениален по много различни начини.
За първи път си позволям да споделя публично впечатления за нещо прочетено. Каквото и да кажа или напиша за него, ще е слабо - той е голям. Много голям.

"Съдби, по-лоши от смъртта" вероятно не е най-добрата му книга, но със сигурност е една от тези с най-силен личен елемент. Многото автобиографични моменти в нея са посветени на събитията и личностите, повлияли силно на формирането му като човек и автор - войните, депресиите (икономически и лични), смъртта, голямото му семейство, приятели, музиканти, писатели и много безименни хора. В разказите за повечето от тях, чиито мечти, възгледи и манталитет се разминават с общоприетите или са неподходящи за съответния исторически момент и поради това те остават бедни, самотни, неизвестни, неразбрани и неполучили заслужената си слава, се доловя тъга. С горчивина и типичните за него хумор и цинизъм продължава разсъжденията си от други книги за безмислието на войните и пораженията след тях, за изтъняващия морал на политиците, променените и почти липсващи ценности, за бъдещето на планетата, която сме на път да унищожим сами.

"Какви други съдби, по-лоши от смъртта бих могъл да посоча? Може би живот без петрол?
В мелодрамите отпреди век често се твърди, че загубата на девствеността преди свещените окови на брака е съдба, по-лоша от смъртта… Мисля си, че бих умрял по-скоро в името на девствеността, отколкото в името на петрола. Струва ми се някак по-литературно.

Много е важно какъв шеф ще си избереш, чии мечти ще превръщаш в действителност.

И днес си оставаме луди. Защото приемаме съвсем спокойно въздушните нападения над цивилното население на градове и села, независимо дали сме ги обявили предварително или не, независимо дали сме обявили война или не. Дори нещо повече — ние се гордеем с тях, възприемаме ги като символ на национална гордост, по подобие на Камбаната на свободата.

Може би появата на планетата Земя е предварително програмирана, а крайната цел на програмата е да пръснем тази планета на хиляди късчета. Може би ние сме оръдието, чрез което Природата е в състояние да създава нови галактики.
Ако ние успеем да обезлюдим тази планета, Майката-природа положително ще я върне към живот. Всичко, което ще й трябва за поредното лукаво намигане, са няколко милиона години.

Има ли в историята голяма група човешки същества, която да не се бори с всички средства за правото си на живот? Има. Войниците. "По-добре смърт, отколкото безчестие" е мотото на няколко значителни военни формации по време на Гражданската война, при това и от двете страни.

В допълнение ще кажа, че поне аз не съм чувал за враг, който иска да ни третира така, както ние третираме американските индианци.

Аз обаче смятам, че безкритичното уважение към древните мислители е нещо доста опасно и ще ви кажа защо. Защото всички те, почти без изключение, са били убедени привърженици на тезата, че жените, бедните и представителите на малцинствата имат място на тази земя, само за да работят до изтощение, да бъдат верни слуги на мъжете от бялата раса, които единствени имат право да вземат важни решения и да бъдат лидери на останалите.

Един факт си остава непроменен: жените не са привърженици на неморалните технологии в степента, в която ги обожават мъжете. Това очевидно е резултат от някакви хормонални недъзи. Вероятно по тази причина в демонстрациите срещу всякакви оръжия за унищожение участват много повече жени, отколкото мъже и на всичкото отгоре, водят и децата си.

Подобно на своите деди-пуритани, аз също мисля, че Бог е непознаваем и следователно не можем да Му служим. По тази причина всички ние трябва да служим на своето общество, чиито нужди са съвсем видими и познаваеми.
Това, което не мога да понасям в церемониалните проповеди, е изхвърлянето от страна на повечето оратори, които твърдят, че вярата в божествеността на Исус е път към ПОБЕДАТА.

Какво е смъртта? Липса на живот. И винаги ще бъде именно това. Смъртта е нищо. Защо тогава вдигаме толкова шум около нея?"

От разни други чувалчета имам няколко симпатични дреболийки с привкус на битовизми. Най-много се ядосвам на една форма за кекс. Отдавна си мечтаех за такава, но честите й проби започнаха да влизат в остър конфликт с размера на дънките ми.
Големия чувал си го напълних сама. Спънах се в едни пари (понякога спъването е щастливо и без да троши пръстите на краката), част от които мислех, че няма да видя никога. Типично по кифленски пренебрегнах факта, че това са единствените ми джобни за неустановен период и си ги изхарчих егоистично и с чиста съвест за няколко часа: фризьор, няколко споделени питиета, заменили планирания масаж и двайсетина книги. Живот и здраве, догодина може и да ви досаждам с впечатления за някои от тях. Вонегът обаче (на когото най-накрая успях да събера абсолютно всичко, издавано у нас) ще пропусна със сигурност - обясних по-горе защо. По същата причина и Ричард Докинс, малко и слаби са ми думите за тях.


Весели и релаксиращи празници ви пожелавам, с които да посрещнете една здрава, шарена, успешна и наситена само с положителни емоции година. :)

Дивисадеро

Жалко е, че Майкъл Ондатджи е познат у нас само с "Английският пациент" (едно чудесно ревю на Стоян) и "Дивисадеро". Останалата огромна част от творчеството на този литературен феномен - писател, поет и сценарист, все още не е преведена. Неговият произход (роден е в Шри Ланка, в семейството на холандка и индиец) и преплитането на различни културни влияния (по-късно живее и учи в Англия и Канада) са една от основните предпоставки за иновативната му форма на писане - нелинеен, пречупен през времето и пространството сюжет, различни истории с почти невидима обща нишка и проза като поезия. Пише много увлекателно, рисува с думи красивите си картини и много живите, пълнокръвни герои с почти невероятни съдби.


Трудно е след "Английският пациент" да се напише нещо също толкова добро. "Дивисадеро" леко й отстъпва, явявайки се и нейна реплика в определени моменти - войната, опустошенията и мизерията; физически и психически наранени хора, губещи се в сенките на миналото си.

"Дивисадеро" (улица в Сан Франциско, някога разделяла града от полетата) идва от испанската дума за "разделям". Или от друга, означаваща "взирам се отдалеч". Улицата е метафора, никой от героите не живее на нея. Но те непрекъснато се взират и търсят тези, с които са разделени, водени от непосилната си любов (синовна, братска, греховна, първа, последна, съпружеска или приятелска). Натрапчиво разпознават себе си или изгубените си близки в хората около себе си и се крият зад тях. Или намират убежище в изкуството. Това, физическата близост, породената от духовната (или обратното) и Анна обединяват трите съвсем отделни на пръв поглед истории:

В малко градче в Северна Калифорния почти едновременно умират две родилки, а малко по-късно едно семейство е убито жестоко във фермата си. Така един самотник заживява с две дъщери - Анна и Клеър и с Куп, осиротялото момченце на съседите си. Именно то е като майка и учител на момичетата, преводач между тях и баща им, живеещ в свой собствен свят и с работата си.

"Понякога баща ни ни прегръщаше, като всеки баща. Стига да успеем да го хванем в онази ничия земя между умората и съня, когато не е съвсем на себе си ... Да вдишвам аромата от плътта на възрастен мъж ми се струваше грях, но и красота; във всеки случай - и привилегия ... Тогава - обграден от своите две момичета - той обгръщаше всяко с по една ръка. Наблюдавах трептенето на клепача му, потръпването на кожата, което издаваше колко е уморен. Сякаш бе потънал на дъното на реката и го теглеха с въже към някое друго място. Тогава и аз заспивах, потапях се най-близко до пластовете, в които е той. Мисля, че баща, който ти позволява това, трябва да те закриля до края на дните ти."

И когато неизбежната близост между Анна и Куп се случва, бащината любов ескалира до един кратък миг на жестокост, след който никой от четиримата вече не е същият. Семейството остава болезнен спомен от миналото.

Втората история е години след това, когато са пръснати по света и все още не знаят нищо един за друг. Куп е единак, виртуоз на покер. Клеър е асистент на адвокат и при едно проучване в Тахо двамата се срещат случайно. И още преди да успеят да се осъзнаят и нарадват, той е пребит глупаво и почти до смърт, а тя спасява, каквото е останало от него. Само че той я възприема като Анна.
В това време самата Анна е във Франция, ровейки из архивите на много известен писател и заживява с музикант, който го е познавал като дете.

Последната, най-хубавата и запомняща се част от книгата, е за живота на този писател - Люсиен Сегюра. За самотата, която е негов почти неизменен спътник, за простите неща, които го радват - часовниците, природата и да помогне на някого, за смъртите, славата, телесните и душевните му рани, за едно трудно и дълго приятелство, осъзнато в любов, на която войната не оставя много време и възможности.

Случващато се през годините е преплетено из страниците и разказано от различни хора. Всяка от историите би могла да съществува и самостоятелно, със свой край - ако авторът беше друг. Дали би спечелил някой: историята или читателите, е трудно да се прецени.

П.П. Зори, можеш да прибавиш и това към онзи безкрайно дълъг книжно-коледен мейл. ;)

Кожата, в която живея

"... тотална порнография, която не ме впечатли с абосолютно нищо, че да си отделя от времето, за да я гледам." (реакция на последния ми опит да препоръчам филма; признавам си, че го правя почти непрекъснато в последните дни, след като го изгледах, защото е най-доброто за тази година)

Порнография са всички онези сладникаво-лепнещи историйки, в които младите най-накрая се харесват взаимно и се вземат. Както и безкрайните сапунки с дълбоко пазени семейни тайни, в които накрая всички се оказват роднини. Или евтините трилърчета, в които глуповат иначе гангстер е проявил 3-секундна хитрост, след което се хили като пача, доволен, че го търсят. И всички онези със самоцелна, безмислена жестокост, и другите, в които от самото начало е предвидимо какво ще се случи, кой е добрият и кой - лошият.

Този филм може да се разкаже по всеки от тези начини и по още много, но няма смисъл. Трябва да се види, защото нищо в него не е това, което изглежда. Както и човек не е това, което се вижда външно от другите, а е каквото крие под кожата си.

"Кожата, в която живея" е филм за насилието, което ражда насилие, за оцеляването след загуба; за гениално-налудничавите идеи и отмъщението; за любовта, лекомислието и последиците от тях. Всяка секунда, докато няколкото привидно случайни истории се навързват, се изживява и държи в напрежение - до самия край, неочакван и леко комичен. Черен хумор и червена боя в умерени дози, разкошна къща край Толедо, неприкрита сексуалност, красива жена и две трагедии преди нея - това е накратко животът на съвременния д-р Франкенщайн. От тук нататък Алмодовар поставя въпроси, които ровят в ума и душата и след финалните надписи. До колко са морални и опасни опитите с хора и човешки органи? Може ли да се култивира или промени половата идентичност и кога точно се осъзнава? Къде е тънката граница между любовта и безумието и между гениалността и садизма? Ако моделираш съвършеното тяло според своите разбирания, можеш ли да му моделираш и душа, от каквато имаш нужда?

Пластичен хирург работи в малката болница в своя палат върху нова и издръжлива на външни въздействия човешка кожа. Преди години губи жена си, обгоряла в катастрофа, но с цената на много време и опити си я произвежда отново, съвсем съвършена и тя по странен и болезнен начин е свързана с изгубената им след нея дъщеря. Не по-малко странен е и опитният материал, с който докторът изминава пътя от блестящ хирург до завършен, садистичен и отмъстителен психопат. Тази роля е като втора кожа на Антонио Бандерас и както той сам я определя - неговото завръщане у дома. Време беше след толкова безмислици в последните години. Елена Аная е забележителна като съвършения му продукт, особено в сцените, където играе само с очи.

Според мен един филм е добър, не когато е направен, за да се почеше нечие его или шепа критици да си упражняват красноречието върху него. Нито когато се пука от напъни за елитарност, без да оставя нищо след себе си. Добър е, когато има послания, докосва зрителя и влиза в диалог с него. Алмодовар е успял в това.

Клуб на темерута

През дългите години размотаване къде ли не в нета, служебно и за удоволствие, попадах на страхотни хора (с част от които виртуалното приятелство се превърна и в реално). Техният брой обаче е съвсем незначителен спрямо количеството идиоти, неграмотни, празни или душевно нечистоплътни хора, в които непрекъснато катастрофирам. Което от своя страна оряза съвсем местата, където имам желание да се появявам.

Особено ме дразни една категория хора, за които силно се съмнявам дали имат личен живот. Това е постоянното присъствие във форуми и социални мрежи, особено засилено в работно време - най-умните, знаещите и компетентните по всички въпроси. Всяко мнение, различно от тяхното, е от пренебрежително маловажно до изключително тъпо. Аргументите им обикновено са встрани от темата и включват мъдри заключения за партийните пристрастия, външността, възрастта, броя на мозъчните гънки и сексуалната ориентация на инакомислещите. И понеже е изключително лесно виртуално да се обзаведеш с приятелите и познатите на приятелите и познатите си и да имаш регистрации в N бр. посещавани и от тях сайтове, честите срещи с тези титани на мисълта идват леко в повече (нетът е огромно място, но не чак толкова). Не са за пренебрегване и случайните такива, както и непрекъснато ръсещите всевъзможни безмислици, демонстрирайки активен социален живот.

Притеснително ми се вижда, че общуването, срещите и общите спомени са все повече виртуални и все по-малко - реални. Лексиконче на седмокласничка във фейса, въпрос: "Изброй Х незабравими преживявания с мен", 2/3 от отговорите: "Те повечето са тук; освен в нета не помня други." И това далеч не е само при децата, много по-лесно и бързо е да размениш няколко емотиконки; да се успокоиш, че някой е добре, щом е онлайн (а дали?); да се скатаеш, ако друг не ти е приятен или в момента изобщо не ти е до него. Непрекъснато никнат нови подобия на социални мрежи и активното участие къде ли не започва да се счита за престиж.

Много е възможно да разсъждавам в грешна посока, да съм прекалено асоциална, надута, с особено чувство за хумор, много ниска търпимост и неправилни разбирания, но ги приемам първо като начин за усърдно пилеене на време и после като нещо полезно, приятно и даващо възможност за срещи с приятели и интересни хора. И ограничаването само с последното е трудно, дори невъзможно. Не съм интернет-злопаметна и почти ми избледняха камарата диагнози, които получих; 150-те софийски момци, които една противничка на епилацията щеше да праща да пребият мен (до смърт) и децата ми; шокът от твърдата вяра на млад човек, че ангелите, молитвите, хомеопатията и прочие шитни лекували, а лекарствата - убивали ... Има и още, изтрито от времето и все от случайни и непознати заблудени душици, интересът ми към които клони към минус безкрайност. Трудно ще ми е обаче да забравя как същото това (беш)е харесвано и гласно или мълчаливо одобрявано от хора, с които (уж) взаимно се харесва(х)ме. Затова отстрелях и фейса (временно) - коментира се и се лайква прекалено на едро и често - без грам мисъл и рядко някой чете кой какво точно е написал/споделил. Съвсем честно - за момента не ми липсва и ми е много спокойно, макар да го намирах за най-оживеното и доста по-смислено от останалите място.

Тези дни приятелка, принципно разумна и зряла жена, ме агитира усилено да си направя профил в нов и безумно интересен сайт, пълна алтернатива на фейса. Въпреки катастрофалния ми опит с другата алтернатива - Нетлог, реших поне да го погледна (което не става без регистрация). Не ми позволи да напиша, че живея в Марианската падина, Танганайка или друго екзотично местенце, ограничи ме и с говоримите езици. Но пък имаше избор между каравана и наколно жилище, към които прибавих и любимото си самопредставяне за такива случаи: късна пенсионерска възраст, неграмотна, зла, плешива, висока 130 см и с тегло малко над 100 кг.

И зачаках да дойдат и другите приятели (както и техните приятели и познати, верижката навсякъде е една и съща). За да се обзаведа с някой случаен, трябваше първо: да си сложа снимка вместо невинната калинка и второ: да попълня една камара лексикончета с малоумни въпроси (за да ме оглеждали, сякаш съм кон за продан и за да мога да оглеждам и аз). Или да играя още по-малоумни игри. За 3 дни не се появи позната физиономия, но всяка вечер получавах съобщение колко огледа съм минала и кой ме е харесал, за да си станем по-така. "От това би могло да излезе нещо красиво. Интересуваш ли се и ти?" Не, естествено! Най-упорит се оказа някакъв мургавелко от Судан - да се чуди човек по калинки ли си пада, по извратени контакти или мисли да учи български, за да си комуникираме най-евентуално.

По-дълго не успях да вирея там. Не мисля и да експериментирам с други новости или да се напъвам да вървя срещу себе си на вече познатите места. Извън блоговете (от време на време), поради липса на проветрено пространство, където човек може спокойно да се "види" и да си побъбри с приятели, без риск да катастрофира в раздаващи акъл навлеци и случайни мерещи п*шките си идиоти, ще посещавам неопределено дълго единствено Клуба на виртуалния темерут. Местата в него са неограничени и не се изискват членски карти.

Пази се от оркестъра

Все още не съм сигурна коя книга точно съм прочела. В "Пази се от оркестъра" (от първата партида Виан, издадена от "Фама") пише, че е превод от Chroniques romanceеs. Само че единственият издаван негов (или под псевдонима Върнан Съливан) сборник с разкази със сходно заглавие е Chroniques du menteur. Не знам защо книгата е издадена под това име на български, след като в нея има и много по-хубави от въпросния разказ.


В този сборник липсва красиво нарисуваната с думи природа, липсват и странните, абсурдни и често плашещи образи и случки на Виан от другите му книги, което изобщо не го прави по-малко ценен или увлекателен. Това е един друг Виан, звучащ по-американски, по-земен и реален, който с много ирония и сарказъм показва обикновените, ежедневни неща откъм интересната и забавната им страна. Има невероятни попадения като изрази, прозрения и сравнения.

Сборникът с много автобиографични моменти започва с най-дългия от всички 21 разказа (повечето са по 2-3 страници) - "Мартин ми звънна по телефона ..." или историята на едно музикално участие, предадена с много тънък хумор. Ако Виан не споменаваше себе си и реално съществуващи хора, с които е свирил, спокойно бих помислила, че чета нещо случайно попаднало ми на Буковски или Хенри Милър (аналогично и в "Пази се от оркестъра") - описанията на "мадамите" и породените от тях желания и сравнението на едно донякъде хубаво, розово, заоблено и безлично женско лице с "анус след измиване, хигиенизиран и обезмирисен".

"Три месеца в нафта", "Апартамент в напръстник" и "Намерих апартамент и оттогава ..." Виан е посветил на дребните битовизми - как да се удвои площта на миниатюрна гарсониера посредством качване на леглото на тераса от дъски; какво се случва, когато нощем паднеш от същото това легло и се наложи да се пренесеш в ново и скъпо жилище, в което заради конденза спиш седнал под чадър; практически и много полезни съвети как се преминава от печка на въглища на нафтова. Жена му, освен че развеселява допълнително тези събития, поставя и много важни въпроси за размисъл, например дали е възможно ноктите, също като печката, против "олюпване" да се емайлират двойно в пещ. Тя показва и други завидни идеи и технически познания в "Съпругата ми зад волана".

Във "Франкфурт на Майна" Виан тръгва да открива Америка (под формата на донътс и кока-кола) заедно с двама приятели и колата Жозефин. Основно изследват четирибуквията на велосипедистите (и откриват, че не всяко, изглеждащо отзад приветливо, гостоприемно, прямо, чувствително и мощно развито, се оказва женско) и активно се включват в черноборсаджийството. Номерът с изгодния курс при обмяна на валута пред сграда с два входа явно не е част от нашата най-нова история, а е познат още в следвоенна Германия.

От останалите разкази също могат да се научат интересни неща: какво би станало след ПТП с двама прекалено учтиви водачи и също толкова учтив полицай; как узаконяването на автомобилните кражби би олекотило трафика в Париж; как да си вземете отпуска и с кого и как да НЕ я прекарвате; как Съдебната палата може се преустрои в луксозен хотел (разказът е писан по повод подвеждането на Виан под съдебна отговорност заради публикуването на "Ще плюя на вашите гробове", по време на чиято кинопремиера умира); каква е приликата между прасето и претендента за литературна награда; колко скъпо излизат безплатните лекарски съвети, какво се случва на пътешествие с пътеводител и кола, които са били нови преди 40 години и как болните на легло могат да разсеят скуката с пушка с телескопичен мерник и шепа патрони.

Скоро не бях чела с такова голямо удоволствие и препоръчвам книгата на всички, които още не са се "срещали" с Виан или са изплашени/отвратени (и съответно са го отписали) заради други негови книги, както и на имащите нужда от хапче за добро настроение.
Заслугата за ефекта от прочитането й е не само на автора, но и на превода на Мария Коева. Тя е изключително подробна в бележките под линия; успяла е не само да усети Виан и да го предаде на български с увличащ изказ и гладко леещи се изречения, но и да се справи успешно с предизвикателството на думите му:
"Шефа ми го нямаше, та си спестих половин час бачкане и се умъглих още в шест без четвърт."

На джипито - с любоФ

В не много далечното минало всяко българско семейство се сдоби доброзорно (също като с онзи втори стълб от пенсионните осигуровки) с още един член, кръстен звучно и съвсем по нашенски джипи. За въпросните джипита това вероятно се е случило в много, ама в много минало време, което е изличило от паметта им как са обикаляли нееднократно по къщите да агитират и прилапат повече пациенти в неравната борба с колегите си за единия къшей хляб. За кротките обикновени хорица обаче спомените още са живи и те наивно очакват новият член на семейството им да изпълнява съвестно задълженията си.

Понеже и аз съм една от тях, ще споделя няколко съвета как се укрепват топлите връзки и как се печели любовта на представителите на тази благородна и високохуманна професия.

Преди всичко се поддържайте живи в съзнанието на джипито си. Вие не сте поредният номер, сбутан в списъка му с пациенти, за който му се плаща независимо от честотата на срещите ви. Вие сте живо същество, което има нужда от обгрижването му. Не чакайте да се сети за вас само за имунизация или профилактичен преглед (ако изобщо се сети). Лепвайте си алергии, настинки, грипове, инфекции, чупете си крайници и глави, въобразявайте си болежки и му ги споделяйте възможно най-често.

Включете го в безплатните си номера. Тъй като все някога ще започне да ви разпознава и да не отговаря, ходете често до кабинета. Развивайте и обогатявайте социалния си живот в чакалнята. По възможност на висок глас, за да чуе, че сте там. Обменяйте информация с дежурните и новите пациенти за собствените си и чужди болежки, поставяйте диагнози и според случая – оспорвайте тези, които ви е поставило джипито или го хвалете. Изказвайте шумно мнението си за него, за лекарства и процедури, за джипитата на приятелите ви и за разните специалисти, за които имате впечатления от първа, втора или десета ръка. Спорете за реда си и настоявайте, че вашият случай е спешен, но така, че в кабинета да се чува най-вече вашият глас.

В края на краищата вие не сте лекар и не можете да знаете със сигурност дали пъпката е акне, в резултат от визита на комар (бълха), червен вятър или някаква страшна алергия. Или дали лявата ви ръка изтръпва поради неудобна поза, преумора или проблеми с оросяването / мозъка. А всезнаещият чичко Гугъл може да ви изреди куп вероятни причини за пробождането под ребрата – от мускулна треска, невинен запек и лениви черва, през проблемен далак до рак на панкреаса или цироза.

Бъдете упорити – настоявайте за преглед освен при джипито, още за изследвания и направления за специалисти. Преглътнете забележката, че се лигавите – дори ако вървите сгънати на две или куцате на един крак. Ако цупенето, че за вас все не идва ред за подобни благинки, които по дифолт са за ордата пенсионери отвън и за приятели, не помогне, просто отидете при специалист и си платете. При всяка следваща среща не пропускайте обаче да му напомните, че без малко не е проспало сериозния ви проблем и да споменете изръсените суми за прегледи и изследвания. Джипито е наясно с размера им, но така става поне леко съпричастно с грижите и болките ви.

Не го измаряйте да ви пише болнични - щом още дишате и говорите, нямате нужда от такива гевезелъци. Но следете зорко какви ги пише в рецептата ви. Изреждайте възможните си алергии и евентуални неразположения от страничните явления. След това я вземете и ако успеете да разчетете йероглифоподобията (за сигурност, понеже не във всяка аптека разчитат всеки почерк), повторете поне три пъти гласно съдържанието й. Следете за дозировката и кога се взимат илачите. В листовките може да пише едно, в аптеката да ви кажат друго, но ако вашето джипи е имало нещо трето предвид (и му е спестило писането), вината за последващите неразположения вместо оздравяване ще си е изцяло във вашето недоглеждане. Не пропускайте непрекъснато да предлагате какво да ви изпише – защото ви е по-вкусно, по-симпатично, защото го пие съседката или колегата. Каквото и да ви изпише, важното е след това да го информирате непрекъснато и да уточнявате начина и часа на приемане и ефекта. И пак преглъщайте забележките, че се лигавите, докато дружно гадаете по телефона дали повръщате от болестта си или от антибиотика. А, никога не напускайте кабинета, без да си поискате касовата бележка за потребителската такса. Тя ви гарантира изпращане с леко киселееща усмивка и – бъдете сигурни – джипито ще храни известни чувства към вас още няколко часа в същия ден. Не си пестете жлъчно-учтивите подмятания, че за няколко петилетки би трябвало да знае поне двете ви имена и възрастта ви.

И последно – в никакъв случай не изнасайте топлите си отношения извън кабинета. Ако имате приятели лекари, между другото се консултирайте контролно, докато си бъбрите непринудено. Но нито пред тях, нито в нещото, наречено Здравна каса, не си позволявайте да споделите грозни интимни мигове с вашето джипи или да роптаете против методите му. По-здрави и спокойни няма да станете. Единственото, което ще спечелите от голяма си уста, е че ще ви разнасят като кисел, капризен, отвратителен и нахален пациент. А това само би попречило на топлите, светли и сърдечни отношения с евентуалния следващ нов член на вашето семейството – новото ви джипи.

Cherchez l’imbécile*

Не понасям рекламите, особено тъпите и агресивните (т.е. 99,99% от тях). В случая обаче нямаше как да не обърна внимание на една такава. Поредната далавера нахално ми предлага следната оферта, която

"... включва консултация, детоксикация, процедура по изчистване на паразити чрез биорезонансна терапия! (аз пък моите паразити си обичам непочистени и невчесани) Към всичко това ще добовим структуризатор за вода, с посланието на проф. Масару Емото - структурирана вода носи правилната информация на нашите клетки! (тук вече ме заинтригуваха, макар да не знам какво е добовяне) Предложение, което не е за изпускане на цена от 30 лв., вместо 60 лв.

С храната, въздуха, водата, лекарствените препарати, използваните химикали в селското стонанство и т.н. в организма ни попадат все повече химически вещества, които не сме в състояние да преработим. По последни данни до 40-годишна възраст в организма се натрупват няколко килограма токсични шлаки (могат да достигнат до 5-8 кг) (О, ужас! Дали биха могли да се концентрират в бюста, примерно - вместо имплантите на доктора Енчев, а не в четирибуквието и около талията?) - идеална почва за размножаване на паразити. "

Детоксикацията като върховна глупост е извън интересите ми. Потърсих повече информация за непознатото ми досега чудо, наречено структуризатор за вода и нагазих в някакви езотерични л@йна. Първоначално бях склонна да мисля, че понеже не вярвам изобщо в божествени и енергийни измишльотини, някой отгоре ми го връща тъпкано с поредица нелепости (последната от които е влезлият в крачката ми стол, чието колелце натроши една фаланга на малкото ми пръстче). Колкото повече четях обаче, информацията все повече се биеше с избледняващите ми спомени от уроците в училище. Може би ще е полезна за ужасно заблудени вярващи, за кандидати за срещи с извънземни или за бързащи към оня свят, но според мен предлаганото в сайта, както и офертата за далаверата не са нищо повече от търсене на поредните глупаци*. И за да не бъда голословна, ще представя накратко с цитати "стръвта".

Всеки кристал на Крион съдържа съзнанието на божество (?!?). Колкото по-често работите с кристалите, толкова по-силно ще усещате колко силни и могъщи са те. Можете да копирате Кристалите, да ги режете (на кухненската маса, като парче салам или ябълка - толкова е просто рязането! Но копирането ще ме затрудни ...) и да енергизирате вода, стаи или други предмети с тях. Ако положението, в което сте, не е подходящо (например се напъвате по голяма нужда във вецето), можете просто да мислите за него. Можете да пращате кристалите във времето и пространството (Евала за което, благородно завидях!), за да помогнете на други хора. Така съзнанието на Кристалите ще се насъбира повече във вашата клетъчна вода (?!?).


Следващият бисер са енерговибрационните есенции в голямо разнообразие; дозират като хомеопатичните панацеи - по няколко капки дневно.
* Кодовете за възнесение работят на ниво ДНК, изчистват блокажи, съдържат пакети светлинна информация, които подготвят тялото и стабилизират клетките да задържат по-голямо количество светлина. Подготвят физическото тяло за възнесение (не се препоръчват на кандидат-самоубийци, защото те не отиват в Рая. Останалите могат да получат кодовете на всички възнесени люде, както и да си припомнят своите от последното си възнесение. Честито!).

* Платинената есенция, чиято платинена енергия е заземена на планетата съвсем наскоро, ще ви съдейства, когато имате прекалено много мисли, както и за интеграцията на интергалактическите ни аспекти (изключително сериозна и перспективна помощ).

* Златнобелият прашец предизвиква алхимична промяна в тялото, създава трансмутация в клетъчната структура (?!?), което има за ефект клетките да задържат повече светлина; активира спящите сетива, помага да увеличите броя на активните си сетива от 5 на 12; активира повече нишки от ДНК; има силно въздействие върху аурата, възстановява хармонията и баланса и ви кара да спрете да възпроизвеждате собствените си мисъл-форми (Точно така, няма смисъл да се мисли, има кой да го прави вместо нас след алхимичното трансмутиране).

* Диамантената енергия е абсолютната интеграция на вашето същество тук на Земята (и явно е за онези, които не са сами в главите си). Във вас се свързват електромагнитната структура, поток от енергия, вътрешното пространство с всичко останало във вас. Обединява отделните елементи и нива. Всеки ваш аспект се свързва с вашето Аз Съм Присъствие, енергията се изразява едновременно, във всички посоки. Всеки аспект е цялото. Това е пълна интеграция между Мъдрост, Любов и Задача ... и т.н.


И последно (защото четенето на този сайт води единствено до жълта книжка и абонамент при джипито за цветнички рецепти) - черешката на тортата: Структуризаторът за вода, който има за цел да произвежда структурираната вода по рецептата на Масару Емото, а структурирана вода носи правилната информация на нашите клетки. (Масару Емото е японски писател, който е известен единствено със заблуждението си, отразено и в книги, че молекулите на водата се влияят от човешките мисли, чувства и думи, дори и от музика и картини. Замразени водни кристали носят отправените им така послания и могат да ги предават). Изключително важно е да пием по 1,5 – 2 литра структурирана вода на ден (не чешмяна или минерална, да не се обърка някой).

Структуризаторът е разработен чрез радиестезично изследване. В него са включени символи и утвърждения, някои от които се виждат, а други са вградени в структуризатора. Действието на структуризатора е проверено чрез радиестезия от водещи специалисти в областта (колко и кои?).


Процедурата е много проста - чашата или шишето с вода се поставят върху тази подложка за около час, а тубата с помпичка трябва да стои непрекъснато върху нея. Един Масару Емото знае какви магии се извършват в този момент. Нищо и никакво шарено картонче, а колко здрави и щастливи може да ни направи!
Не си и помисляйте да си го изработвате сами обаче - позволено е само с изричното съгласие на авторите. За целта можете да пишете на изтъкнатия псевдоучЕн, адресирайки молбата си до неговата АйЕйчЕм Корпорейшън (IHM Corporation) в Токио. Успех на всички ентусиасти!