Миналата събота, в единствения ми свободен следобед в Хановер, успях да си подаря екземпляр от дълго издирваната Die Welle.
Такива моменти по време на командировка са по-редки и от появата на бяла лястовичка и този път съзнателно и старателно бях предвидила в програмата и няколко часа за събиране на впечатления, различни от лудницата, умората, нервите и напрежението на изложенията. Личният ми план включваше освен издирване на тази книга и нещо в оригинал на Гюнтер Грас, още студиото на Скорпиънс, родната къща на Хана Аренд (по-точно паметната плоча на оживена търговска улица, защото само това е останало), разходка в парка и с лодка по езерото, в краен случай - поне кафе на бреговете му. Отделно разпитвах и местните за интересни места извън баналните туристически забележителности.
Когато обаче си с колеги, които или ги тресе МОЛовият синдром, или не им се гледат разни локви и камънаци, всички планове се обезсмислят. Успях между трескавото пазаруване и сладоледа да вместя единствено търсенето на книжарница. Книжарниците там, по спомени от предишни кратки набези, са разкош и радост за окото. Много заглавия, огромни щандове отвън, ред, уют, изобилие, въздух и светлина вътре. Места за четене и ненатрапчиво присъствие на достатъчно на брой учтиви и усмихнати книжари. Въпреки това немците (или поне каквото е останалото от тях в този град), също както шляещите се по улици и магазини тук, почти нямат представа къде може да има такъв безинтересен търговски обект и видимо не се притесняват от това. Вдигаха рамене и работещите буквално на метри от една книжарница (вкл. един натурален немски чичко, който месеше, пържеше и печеше почти на открито понички и брецели (гевречета), спираше и с набрашнени ръце обслужваше клиентите, прибираше пари, връщаше ресто, след което продължаваше с тестото, без да се мие - гледка, която ме втрещи като нетипична за стерилната и подредена Германия).
Колегите ми отпуснаха десетина минути и така и не стигнах до Гюнтер Грас. Любезният младеж на касата след дълго ровене ме осведоми, че книгата не е издавана в последните години и няма смисъл да обикалям да я търся, вместо това да гледам филма. Искрено учудена попитах възможно ли е заглавие от задължителната учебна програма да е неоткриваемо. Последва широка усмивка и упътване от кой етаж и лавица точно да си взема леко съкратеното ученическо издание.
Die Welle ("Вълната") има дълга история. През 1967 г. Рон Джонс, преподавател по история в гимназия в Пало Алто, провежда след филм за Холокоста психологическия експеримент The Third Wave с ученици от 10-ти клас, с който иска да им покаже колко е лесно всеки да бъде манипулиран и собствената му воля да бъде подчинена на правилата на едно движение или общество до степен не само да не протестира срещу нередните му действия и събития, но и да преследва всеки, който не иска да принадлежи към общността или поради определени белези не може да бъде част от нея. Урокът е за възникването на нацизма, Хитлерюгенд и опасността да се възродят отново. За седмица експериментът излиза от контрол след побой на съученик от еврейски произход и масиран натиск върху отцепниците и инакомислещите. През 1972 г. Рон Джонс описва впечатленията си в кратка статия
„The Third Wave“, а година по-късно и в книгата „No Substitute for Madness: A Teacher, His Kids, and the Lessons
of Real Life“.
През 1981 г. излиза и филмът за този ескперимент, The Wave на Александър Грашов. По неговия сценарий Мортън Руе (псевдоним на американския писател Тод Щрасер, заигравка с френкия превод на името му) пише през 1981 г. роман, издаден три години по-късно в Германия като Die Welle, който е основа на немския римейк на филма от 2008 г.
Книгата е част от задължителната учебна програма в Германия и Австрия (8.-10. клас), често заедно с немската й екранизация; в много училища се правят и театрални постановки. И макар да е в раздела класика, обяснимо е желанието тя да стигне до максимален брой хора, за да обясни и напомня един твърде чувствителен момент от историята им.
Проблемите и въпросите, които засяга, преминават държавните граници и са все още актуални. Автокрацията е жива и лесно осъществима. Следващият фюрер дреме в нас или в човека до нас. Идеалното ново общество е примамливо и за идеалистите, и за аутсайдерите. Всички са равни, подчинени на правилата, еднакво добри, конкуренцията отпада. "Сила чрез дисциплина. Сила чрез общност. Сила чрез действие." Дисциплината и правилата обезличават личността, превръщат я в машина, сляпо подчинена на своя фюрер. Радостта и удовлетворението от принадлежността към обществото се размиват в страха от неизпълнението, неподчинението и репресиите поради различие от масата.
Много бих искала подобни книги да се изучават и в нашите училища, както и тази да бъде преведена на български и прочетена и осмислена от повече хора. Тогава някои партии, идеи и хора няма да изглеждат толкова примамливи, логични и разумни.
