Зелени сенки, бял кит

Нетипична като съдържание за Бредбъри, но в типичния негов стил. Имам усещането, че е писал книгата за свое собствено удоволствие и като обяснение в любов към Ирландия и зелените й хълмове, дори към дъжда, който непрекъснато капе по прозорците като будна съвест. И най-вече към хората й, обикновени, човечни, по своему мъдри, които трябва да се четат между редовете, за да ги обикнеш - шофьора на такси, веселата кръчмарска компания, уличните музиканти, дъблинските просяци и други странни птици, забъркващи невероятни и забавни ситуации.

Има доста препратки към "Моби Дик". Писането на сценария по тази книга е съпроводено с ловджийска сватба и погребение в отлежало вино, с много моменти, дълбаещи миналото и душата, сарказъм и хумор - добродушно надсмиване над себе и околните, както и щипка мистика (Нора и нейното имение Гринуд, което има собствено и трудно предвидимо отношение към хората; това е едната от познатите истории, но не мога да открия все още в кой от сборниците му с разкази е публикувана).
Другата е за един много симпатичен лорд и неосъществения пожар в имението му.

"Зелени сенки, бял кит" се чете много леко и би допаднала на всеки почитател на лиричния изказ на Бредбъри.
Удоволствието от четенето се засилваше и от това, че за първи път попадам на книга на "Сиела" с една единствена и почти незабележима грешчица. Пожелавам им да продължават все така. 

„Животът е твърде кратък за поздрави, а вече няма време дори и за свестни сбогувания."

„Първо ме поздравяваш, че съм стар, а сега пък съжаляваш, че нямам жена. Явно не познаваш Ирландия. Да си стар ерген тук е едно от основните занимания! За да се ожениш, ти трябва имот. Затова си траеш, докато господ прибере майка ти и баща ти. Едва тогава, когато имотът е вече твой, си търсиш съпруга. Това е игра на изчакване. Един ден ще се задомя, не бери грижа
- На седемдесет?
Той се дръпна и ме изгледа под вежди.
- Като нищо ще изкарам двайсет години добър брак с някоя свястна жена."

„Жените са четвъртото нещо от Светата троица.”

„В никакъв случай не бива да искаш от един ирландец да говори по същество. Той предпочита дългите, заобиколни приказки. Иначе пиенето присяда в гърлото и денят отива по дяволите.”

„На бузите ми разцъфнаха испански портокали. Дъхът засвири в ноздрите ми като флейта. Краката ми скритом зашаваха, тайнцувайки в неподвижните обувки.
Арфата засвири „Янки Дудъл”.
И аз отново се натъжих.
Защото, ето, мина ми през ума, тя дори не вижда инструмента. Не чува собствената си музика!
Действително, ръцете й сами подскачаха и лудуваха във въздуха, подръпваха и пощипваха струните, като два древни паяка, тъчащи усърдно мрежи, разкъсвани от вятъра и поправяни отново. Бе оставила пръстите си да свирят свободно, без надзор, докато лицето й се обръщаше ту на една страна, ту на друга, сякаш живееше в съседна къща и трябваше само да ги наглежда от време на време, колкото да не направят някоя беля.
Душата ми въздъхна в мен.”

лична оценка:  4.2/5
goodreads rate: 3.79

Издателство Сиела, 2014 г.
280 стр.
14 лв.

Още мнения за книгата: Манол Глишев, Момичетата от града, Аз чета