Жалко е, че Майкъл Ондатджи е познат у нас само с "Английският пациент" (едно чудесно ревю на Стоян) и "Дивисадеро". Останалата огромна част от творчеството на този литературен феномен - писател, поет и сценарист, все още не е преведена. Неговият произход (роден е в Шри Ланка, в семейството на холандка и индиец) и преплитането на различни културни влияния (по-късно живее и учи в Англия и Канада) са една от основните предпоставки за иновативната му форма на писане - нелинеен, пречупен през времето и пространството сюжет, различни истории с почти невидима обща нишка и проза като поезия. Пише много увлекателно, рисува с думи красивите си картини и много живите, пълнокръвни герои с почти невероятни съдби.
Трудно е след "Английският пациент" да се напише нещо също толкова добро. "Дивисадеро" леко й отстъпва, явявайки се и нейна реплика в определени моменти - войната, опустошенията и мизерията; физически и психически наранени хора, губещи се в сенките на миналото си.
"Дивисадеро" (улица в Сан Франциско, някога разделяла града от полетата) идва от испанската дума за "разделям". Или от друга, означаваща "взирам се отдалеч". Улицата е метафора, никой от героите не живее на нея. Но те непрекъснато се взират и търсят тези, с които са разделени, водени от непосилната си любов (синовна, братска, греховна, първа, последна, съпружеска или приятелска). Натрапчиво разпознават себе си или изгубените си близки в хората около себе си и се крият зад тях. Или намират убежище в изкуството. Това, физическата близост, породената от духовната (или обратното) и Анна обединяват трите съвсем отделни на пръв поглед истории:
В малко градче в Северна Калифорния почти едновременно умират две родилки, а малко по-късно едно семейство е убито жестоко във фермата си. Така един самотник заживява с две дъщери - Анна и Клеър и с Куп, осиротялото момченце на съседите си. Именно то е като майка и учител на момичетата, преводач между тях и баща им, живеещ в свой собствен свят и с работата си.
Трудно е след "Английският пациент" да се напише нещо също толкова добро. "Дивисадеро" леко й отстъпва, явявайки се и нейна реплика в определени моменти - войната, опустошенията и мизерията; физически и психически наранени хора, губещи се в сенките на миналото си. "Дивисадеро" (улица в Сан Франциско, някога разделяла града от полетата) идва от испанската дума за "разделям". Или от друга, означаваща "взирам се отдалеч". Улицата е метафора, никой от героите не живее на нея. Но те непрекъснато се взират и търсят тези, с които са разделени, водени от непосилната си любов (синовна, братска, греховна, първа, последна, съпружеска или приятелска). Натрапчиво разпознават себе си или изгубените си близки в хората около себе си и се крият зад тях. Или намират убежище в изкуството. Това, физическата близост, породената от духовната (или обратното) и Анна обединяват трите съвсем отделни на пръв поглед истории:
В малко градче в Северна Калифорния почти едновременно умират две родилки, а малко по-късно едно семейство е убито жестоко във фермата си. Така един самотник заживява с две дъщери - Анна и Клеър и с Куп, осиротялото момченце на съседите си. Именно то е като майка и учител на момичетата, преводач между тях и баща им, живеещ в свой собствен свят и с работата си.
"Понякога баща ни ни прегръщаше, като всеки баща. Стига да успеем да го хванем в онази ничия земя между умората и съня, когато не е съвсем на себе си ... Да вдишвам аромата от плътта на възрастен мъж ми се струваше грях, но и красота; във всеки случай - и привилегия ... Тогава - обграден от своите две момичета - той обгръщаше всяко с по една ръка. Наблюдавах трептенето на клепача му, потръпването на кожата, което издаваше колко е уморен. Сякаш бе потънал на дъното на реката и го теглеха с въже към някое друго място. Тогава и аз заспивах, потапях се най-близко до пластовете, в които е той. Мисля, че баща, който ти позволява това, трябва да те закриля до края на дните ти."
И когато неизбежната близост между Анна и Куп се случва, бащината любов ескалира до един кратък миг на жестокост, след който никой от четиримата вече не е същият. Семейството остава болезнен спомен от миналото.
Втората история е години след това, когато са пръснати по света и все още не знаят нищо един за друг. Куп е единак, виртуоз на покер. Клеър е асистент на адвокат и при едно проучване в Тахо двамата се срещат случайно. И още преди да успеят да се осъзнаят и нарадват, той е пребит глупаво и почти до смърт, а тя спасява, каквото е останало от него. Само че той я възприема като Анна.
В това време самата Анна е във Франция, ровейки из архивите на много известен писател и заживява с музикант, който го е познавал като дете.
Последната, най-хубавата и запомняща се част от книгата, е за живота на този писател - Люсиен Сегюра. За самотата, която е негов почти неизменен спътник, за простите неща, които го радват - часовниците, природата и да помогне на някого, за смъртите, славата, телесните и душевните му рани, за едно трудно и дълго приятелство, осъзнато в любов, на която войната не оставя много време и възможности.
Случващато се през годините е преплетено из страниците и разказано от различни хора. Всяка от историите би могла да съществува и самостоятелно, със свой край - ако авторът беше друг. Дали би спечелил някой: историята или читателите, е трудно да се прецени.
П.П. Зори, можеш да прибавиш и това към онзи безкрайно дълъг книжно-коледен мейл. ;)
