Един смс снощи ми напомни да я търся отново и днес съм на крачка от нея. Стискам си палци все още да е налична и да я имам скоро, след години търсене. Някъде кътам една тетрадка със записки от онова далечно време, когато я четох. Дано късметът ми проработи и да я държа пак в ръцете си. :-)Смс-ът няма нищо общо с книгата, а с едно мое тръгване. Името й е просто асоциация с това, което оставяме след себе си.
С един от поизгубените ми приятели много пъти сме говорили, че има хора, които оставят следи, други - коловози, а след трети не остава дори и точка. Опитвах се да му кажа, че многото години и отношенията от различно естество с различни хора ме карат да мисля, че съм от третите. Отговорът му винаги е бил около "Остави на нас да преценим това".
Подсъзнателно бих искала да е прав. Цял живот се опитвам покрай мен и след мен да има слънце, а не потопи, бури или ледени ветрове. Мая Анджелоу има една много хубава и много вярна мисъл, която често ме кара да се замисля:
"Хората ще забравят какво си казал. Ще забравят какво си направил. Но никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват!"
Понякога това се усеща, понякога трябва да бъде казано и с думи. Понякога не се разбира изобщо, защото тези хора са останали някъде встрани или извън живота ни. Има ги само спомените за тях и за начина, по който са ни докоснали - дали е било като шамар, юмрук, погалване или прегръдка.
Има моменти, след повече или по-малко време, когато признанията изплуват. Могат да бодат и да болят, могат да топлят и да радват. При всички случаи са повод за самооценка, за размисъл.
Снощният смс е от бивш колега. Не е първият за изминалите десетина дни, откакто съм не съм на работа, но е най-ценният за мен:
"Здр. Много ни липсваш. Тъкмо свикнахме с теб, така хубаво работихме, а сега няма с кого да споделиш, кой да ти каже една добра дума, само ни викат, а ти беше човек."
Много мило ми стана, до сълзи трогващо. Вбесявали са ме с почти денонощното си звънене и понякога мрънкане за дреболии (може би за мен са били такива, а за тях е било най-важното или необходимо нещо в момента). Обаче ги разбирах - с месеци сами, далеч на километри, жадни за една добра, човешка дума. Споделяли са ми какво ли не, говорили сме за много неща, намирали са ме весела, нервна, разплакана, ядосана. В единични случаи съм си позволявала да избухна и да ги навикам по телефона. В интерес на работата (и не само) им бях едновременно попивателна, приятел, колега. И се получи с повечето, разбирахме се с половин дума, нещата вървяха гладко, бяхме хора един за друг, не просто глас в телефона или ръце, написали поредния смс.
И те са го оценили, за което им благодаря, много ... Потопът остана за двама души, за които парите са над всичко човешко.
Лично и служебно през всичките ми съзнателни години са ме обвинявали в какво ли не, във всички земни грехове, но винаги ме е боляло особено, когато в нечии очи съм била безсърдечна или не човек. Била съм бодлива, заядлива, хапеща понякога, но не е било без причина. Било е защитна реакция или в отговор на нечие поведение. Научих се да игнорирам и изхвърлям от живота си хората (спорно наименование), които са видели само това в мен и тенденциозно са били слепи за причините да съм моментно такава и за останалото от мен. Защото цял живот се уча и се възпитавам да бъда преди всичко първо човек - с всичките произтичащи от това слабости и някоя добра черта (знам, че имам - за който има очи да види и душа да усети).
Винаги съм обичала тази песен, днес я слушам многократно - с надеждата, че няма масова кастрация на това качество. И още с надежда за повече Човеци по пътя ни, за по-малко потопи и празнини и повече слънце в душите ни.
