(Don`t) Say Goodbye

Един приятел казваше, че не обича тази думичка, асоциирал "Довиждане" с раздяла. Само "До ..." или допълваше "... скоро, утре, след малко ..." Винаги му отговарях "До ... когато".
И без "Довиждане" един ден "когато" просто не се случи.
След подобни "До ..." или без думи и обяснения, се разминах с много хора. С някои се изгубихме за дълго (и до сега), с други се срещнахме отново след време. Не беше същото, нямаше я магията, онази спойка, която те кара да говориш с часове, да се смееш, да плачеш, да споделяш сякаш с другото ти АЗ и дори мълчанието да е приятно.

Всичките тези "До ... " са ми много трудни. Простичкото "Чао" е сбогуване без срокове и надежди. Ако нещо ще продължи, то ще бъде и без думи или въпреки думите.

Когато с някого или някъде не ми е комфортно, си тръгвам. Ампутирам мълчаливо, рядко - със "Сбогом". Боли, но за кратко. На път съм да изоставя едно място (поредното в търсене на моето си такова), където споделях много и много премълчах. Причините са както все по-нездравословния въздух там, така и много лични. Срещнах ценни хора и някои от тях са ми много близки и скъпи. Имам усещането, че напоследък това е леко еднопосочно. Все по-рядко говорим, а думите ми - изречени или написани, сякаш не достигат до тях. Затова ще си тръгна, преди да ги изгубя окончателно, докато още не ми нагарча. Ако греша, ако моментно са се затворили в себе си или просто нямат време - ще се намерим отново.

Няма да казвам още нито "Довиждане", нито "Сбогом". Ще си дам малко време да разбера, това ли са точните хора и точното място.

А може би ще намеря точно тук моето местенце ...