Миднайт лолипоп

До вчера се чудех как изненадващо бързо успях да се пъхна в любимите си дънки, които от края на миналото лято гледах с неистово желание, а те отвръщаха на тежките ми въздишки с мълчаливо очакване на облегалката на един стол. Причината е в предозирането на секса. На същия този бял секс. Благодарение на Максим Маткин открих, че всъщност го практикувам редовно, дори в различни варианти.

Обедният ми сеанс не е традиционно пред хладилника или в банята, а пред чантата ми и после - пред офиса (да се чете: почти на полето, преди табелата на незнайно село някъде на края на света). Гризейки единствената алтернатива - почти еднаквия всеки ден сандвич, в главата ми се редуват маси, масички, рафтове от хладилници и магазини, продукти, сладки и солени изкушения и до петата хапка вече съм получила многократен вкусов оргазъм, успешно убиващ досадата от еднообразието.

Останалите сеанси, които Маткин е пропуснал, са с голям интензитет и неустановени ритъм, продължителност и място на провеждане. Понякога се случват на улицата, понякога - в нета, но най-често - някъде у нас. Пред рафтовете на секцията или заровена във всевъзможни шкафчета и шкафове, където почти в безпорядък и в безтематичност са натъпкани книги. Гледам едни, сещам се за други, въздишам по трети ... Мислено ги пренареждам на все още нереализираните секцийки, които си конструирах още миналото лято, допълвам ги с нови, разкарвам нелюбимите, пресявам заглавия, умувам кое си струва, правя си списъци в какъв ред да ги чета, мечтая си за физическата възможност да се отдам на повече от тях и накрая грабвам първата или най-удобно разположената по-тъничка за автобуса. Обикновено изборът е удачен и ми доставя душевен оргазъм (публично се извинявам на пътуващите с мен за това, че понякога се хиля с глас, нарушавайки задушевното споделяне на СV-та между напълно непознати или тихичкото им похъркване). Ненаситна съм и честичко въздишам и по по-дебелите, които кротко си седят на изчакване и така спасяват рамото ми от увисване почти до ханша. Така и не разбрах защо и без книга една дамска чанта обикновено тежи така, сякаш къта вътре поне две гирички...

Тези, с които общуваме по-рядко или никак, могат да споделят как и къде точно го практикуват. За няколко човека знам със сигурност - признавали са си нееднократно из блоговете, във ФБ или на бира. Между тях има и безсрамници, любители предимно на публичните сеанси. :D Зори и Ламот го правят най-редовно в книжарница или пред някой антиквар. Тотито си подсилва усещанията пред витрините с книжки, инвентаризирайки мазохистично портмонето си. При Фроги се намесва и задължението, почти като съпружески елемент. 

Като най-скромна и кротка, Ел се е отдала на редовни домашни заигравки, освежавайки ги периодично със залитания към брадъровата й библиотека. Тушков пък вероятно няма никакво време за себе си, зает в осигуряването на материал за нашите сеанси.

Има обаче един човек, който безапелационно печели приза за най-активно практикуване на този бял секс - всъщност навсякъде и непрекъснато - в книжарници, пред антиквари, в нета, на работа и най-вече у тях (имам усещането, че живее в разтегателен апартамент). С постоянната си липса на време за четене и безсрамните количества книги, които непрекъснато купува, вероятно никога не излиза от състоянието на множествен оргазъм (както и да се нарича това при мъжете). Поради липса на идея за подходящ приз, мислех да го заменя с пирамидка от ланшни компоти пред втасване, увенчана отгоре с половината ми пакетче дъвки "Орбит". Преди малко обаче открих подходящата награда под формата на тази великолепна близалка и тя съвсем заслужено отива при Ностро. :Р

За Максим Маткин и началото на книгата можете да прочетете тук. Ако трябва да я опиша с едно изречение, то ще бъде: очарователен, свеж и завлядаващ дебют, изненадващо добра съвременна европейска проза. 

Дневникът му съдържа няколко запомнящи се нощи и дните около тях. Всеки от хронологично подредените разкази е като изострящо апетита предястие, но бързото им консумиране не носи досадната тежест на преяждането. За разполагащите с време книгата се изчита на един дъх. 

Героите му са с подобни на никове имена, изразяващи същността им и неговите асоциации за тях (Истеричката, Плачещия лебед, Исусчо, Шведката, Парижанката, бившата ...) Те са някаква колкото земна, толкова и чудновата смесица от хора, забъркващи се непрекъснато в абсурдни, тъжни или смешни ситуации. Всеки е със своите странности, празноти, болки, любови, депресии, срещи, раздели и постоянни настройки на чакрите. Максим Маткин си ги припомня и преживява с много ирония и чувство за хумор. 

В различни моменти от тази книга всеки би могъл да познае себе си или да открие своята истина. Находките и мъдростите са толкова много, че би трябвало да я цитирам почти цялата. И макар основната тема, отношенията му с жените и жаждата му да бъде споделено и силно обичан, да се губи на пръв поглед в изобилните и откровени сексуални сцени, книгата балансира успешно по тънкия ръб между порнография и еротика, като усещането за последната е много по-силно. Неизбежните за такова четиво цинизми не доминират, не дразнят и са съвсем лесно смилаеми. 

Много радваща, смела и свежа книга, която все още е на промоция в сайта на "Колибри".

Пешо

Стояха един срещу друг на парченцето припек между блоковете и магазина. Върху телата им неизброими катове дрехи се биеха стилово и цветово и разказваха за вкусовете на предишните си собственици в едни по-добри и отминали времена. Топлеха ги, криеха ги от вятъра и света, оставяйки за евентуалните любопитни погледи само две уморени лица без възраст и етнос. Обсебени един от друг и забравили за всичко наоколо, тихичко си говореха, подпрени на колелата си. Големите кошове над гумите на нейното и закрепената за неговото количка бяха пълни с грижливо нагънати кашони. Усмихваха се и асфалтът под краката им блестеше на слънцето, греещо сякаш от очите им.

Събраха рехавото съдържание на джобовете си и мъжът плахо пристъпи в магазина. Управителката, с все още апетитно тяло и позавяхваща хубост, тунингована със скъпи младежки дрешки, килограм златни дрънкулки и половин – грим, беше строила продавачките до касите и ги навикваше за някакви криво подредени кутийки и самотна хартийка на пода между стелажите. Обичаше да ги кара да треперят и да демонстрира властта си над тях – полагаше се й заслужено след няколкото часа ласки месечно, които отпускаше на куцичкия и гърбав собственик, давайки му измамното успокоение, че е нормален и желан мъж. Тъкмо се канеше да предупреди мърлите, че при следващия лошо подреден рафт ще бъдат изгонени моментално и видя мъжа.

-  Разкарай се, затворено е!

Мъжът смутено оглеждаше двете бабички, които старателно избираха торбички с картофи и ровеха за по-евтино мляко.

-   Аз ... ако може ... само ... за хляб и една голяма бира, набързичко ...

- А бе колко пъти трябва да ти повтарям, ти малоумен ли си или какво?! – изригна управителката. – Аман от дрипльовци и въшльовци, само влизат да цапат тука и да крадат. Измитай се веднага, да не отнесеш и друго, преди да дойде полицията!

Мъжът, забил поглед в обувките си, стискаше юмруци в джобовете си и със задавена гордост прошепна:

-  Не съм крал никога ... Само бира и хляб искам, повече обещавам да влизам тук. Ето ...

Докато вадеше шепата монети, управителката го изблъска грубо и с неподозирана сила навън, псувайки грозно. Мъжът залитна, монетите се разпиляха по плочките, а главата му издрънча в металната каса на вратата. Свлече се до стената. Жената, чакаща го с колелата, изпищя, пусна ги на тротоара и се затича към него. Управителката изтръска гнусливо ръцете си, погледна още по-гнусливо капките кръв до входа и се разкрещя истерично на момчето от охраната, че не си гледа работата и пуска такива, дето на хора не приличат, да й вмирисват, цапат и грабят магазина. Нейния магазин!

Привлечен от крясъците й, собственикът излезе от склада. Заситни с късите си крачета към мъжа навън, изслушвайки историята в движение. Замахна с лъсната си обувка да го изрита далеч от входа и се вцепени, загледан в лицето му.

-   Пешо, брат, ти ли си това? Какво е станало с теб? Аз сега ... ще викна линейка, ти само чакай тука. – Вадеше смачкани банкноти от джобовете си и пелтечейки, ги тъпчеше в ръцете му.

Влезе в магазина и минавайки покрай управителката, процеди през зъби:

- Кучка! Грабвай си чантичката веднага и да те няма! И да не забравиш да ми оставиш ключовете за нас и за колата върху бюрото!

Докато викаше линейка по телефона, пълнеше безразборно една торба от рафтовете. Отнесе я при мъжа отвън.

- Вземи, Пеше, да си хапнеш. Боже, как си стигнал до тук? Най-умният в класа беше, колко пъти си ми помагал ... И само ти ме имаше за човек и ме защитаваше от другите момчета, дето ми викаха, че съм урод и ме биеха ... Ти само се дръж сега, да те види докторът ... после аз ще те взема тука, в магазина, да го чистиш и да броиш, като носят стоката отзад в склада, заплата някаква ще ти давам и ще те храня ... ще се оправиш пак ... Пеше, слушаш ли ме?

Но Пешо не го чуваше, отпуснат в ласкавите ръце на жената и потъващ в очите й.

The Fruits of War

Майкъл Уайт е британец, живеещ от десет години в Сидни. Преди да се захване сериозно с писане през 1991-ва, е лектор в Оксфорд, колумнист в "Съндей експрес" и член на поп групата Thompson Twin. Автор е на 35 книги, преведени на 40 езика, някои в съавторство или под псевдонима Сам Фишер. У нас е известен повече с трилърите си, но подчертана слабост са му биографиите на известни личности, оставили трайна следа в човешката история – Нютон (спечелила Bookman Prize), Галилео, Леонардо, Азимов, Дарвин, Хокинг, Айнщайн и др.

Официален сайт на Майкъл Уайт

Майкъл Уайт в „Бард”

„Изобретено от войната” (повече ми допада оригиналното заглавие The Fruits of War) е публикувана през 2005-та и през следващата година получава Aventis prize. Същата награда през 2004-та печели „Кратка история на почти всичко” и ако Бил Брайсън вече не беше заел заглавието, Майкъл Уайт можеше да го добави съвсем спокойно, защото „Изобретено от войната” наистина е точно това – кратка история на медицината, здравеопазването, войните, науката, технологиите, индустрията, корабоплаването и на много от това, което ни заобикаля днес и без което трудно бихме си представили живота си. 

Книгата е от типа, който чета с голямо удоволствие - малка енциклопедия. С голям разказвачески усет Майкъл Уайт сменя континенти и епохи и макар че е предимно фактология, ни я представена много стегнато, увлекателно и без доскучаващи подробности.

Войната има грозно и ужасяващо лице. Пожелавам си да не я изживеем нито ние, нито децата ни. Удивително е обаче колко много от нещата, с които днес сме свикнали като неотменим придатък на ежедневието ни, са продукт (случаен или търсен) на подготовката, провеждането или пораженията на различни войни. Учените се възползват от военния патронаж и стремежа на управляващите за превъзходство над съперника още от времето на Архимед, Галилео и Леонардо – поради възможностите за закрила, почти неограничена свобода на действията, материална и най-вече финансова подкрепа. Нерядко чужди правителства или военните при назряващ конфликт финансират първоначално отхвърлени проекти и с това осигуряват и много ползи в цивилния живот (радиото на Маркони; създаването на радара от Робърт Уотсън-Уат през 1939-та при първоначално пренебрегвания дълги години труд на Хюлсмайер, Херц, Брейт и Туве; много от постиженията в медицината и др.)

Плодовете на войната убиват много хора, но същевременно носят ползи на милиони. Когато през 1916-та запасите от амониева селитра се изчерпали, правителството в Германия проявило изненадваща прозорливост и подкрепило най-известния по това време химик Фриц Хабер. Той успял да открие технология за индустриално синтезиране на големи количества газообразен амоняк. В края на войната Германия произвеждала всичките си експлозиви по тази технология. Твърди се, че това е удължило ІСВ с цяла година. Днес обаче амонякът се използва не само за убийства и разрушения, а и за почистващи препарати, охлаждащи системи и като съставка на торове, които помагат за получаване на реколти, изхранващи милиарди хора по света.

Проектът „Манхатът” погуби много невинни цивилни, но ни остави освен бомбите, още атомната енергия, лазерите, оптични кабели и миникомпютрите. От космическата надпревара сме получили комуникационните спътници, глобалните далекосъобщителни мрежи, придобивки в метеорологията, медицината и търсенето на природни ресурси, нови материали, цифровата технология. Списъкът е впечатляващ. Човек е най-градивен, когато руши. Историята е доказала, че в най-тъмните кътчета на душата може да се роди както зло, така и добро.

От тази книга научих, че някога и депутатите са вършели и истинска, полезна работа - когато през ІХ в. така са се наричали хората от армията на Лъв VІ, изнасящи на носилки ранените от бойното поле. Има и други забавно звучащи днес моменти - като този:

Или като рекламата, която Рансъм Е. Олдс прави на своя Олдсмобил.  В статия, публикувана в „Сайънтифик Американ” той изтъква предимствата на колата пред скромния кон:

„Тя никога не рита и не хапе, никога не се уморява от дългия пробег. И никога не се поти в жегите. Тя не изисква грижи в конюшните и яде само когато е на път.”

Но като цяло Майкъл Уайт  се е придържал към стегнато предаване на историята на откритията в различни области:

Медицина и здравеопазване

В началото на ХІV-ти век Анри дьо Мондевил основава първия хирургичен колеж, в който преподава на цивилни лекари опита и знанията си, придобити в походите във Фландрия и Арагон (обработка на рани, хирургични шевове, хигиенни изисквания). През ХVІ-ти век, Амброаз Паре, ужасен от обгарянето на рани с врящо масло или нажежен ръжен и от зарязването на ранените войници като ненужни да умрат в адски мъки, създава дезинфециращи мехлем и превръзка, както и хирургичния шев с извита игла, с който се затварят рани и кръвоносни съдове чак до изобретяването на лазерния скалпел. Благодарение на него смърността вследствие на кръвозагуба или шок от обгарянето (особено след ампутации) спада драстично. Морел, един от неговите поддръжници, изобретява през 1689 г. турникета, спасил много животи не само на бойното поле. Джойс Джеймс Гътри започва да спасява крайници, като вместо тях отстранява само повредената става. През 1831 г. трима лекари независимо един от друг откриват хлороформа като упойка, което слага край на ада на операциите без анестезия. Той обаче имал и тъмна страна – предизвиквал инфаркти в много от случаите. В средата на 40-те години на ХІХ в. започват вместо него да използват етер, а малко по-късно и етилхлорид. Най-голямата полза от Американската гражданска война е популяризирането на упойките и повсеместното им използване, както и създаването на медицинската логистика (изнасяне на ранените с коли и носилки, разпределение между полевите болници) и изобретяването на форцепса – първо като сонда за вадене на куршуми и след това широко прилаган и в гражданските болници.

През ІІСВ Хари Кувър създава прозрачно лепило за ремонт на мерниците на оръжията. С него във Виетнам започват да запечатват и потенциално смъртоносни рани. След това се използва почти навсякъде под името „Суперглу”. Уникалната хитозинова превръзка, спираща силно артериално кръвотечение за 2 до 4 минути и спасяваща живота и на мирни хора, освен на поразените от осколки на мини и бомби, също е изобретена от МО на САЩ. Опитите за кръвопреливане започват, за да се спасят ранените на бойното поле и дълги години са безуспешни – докато Карл Ландщайнер не открива, че кръвта е различна и смесването на антигените от два вида води до слепване на червените кръвни телца, което убива пациента. Благодарение на откритите от него 4 кръвни групи става възможно и създаването на кръвни банки. Невъзможно е да се изчисли броят на спасените в мирно време или през войните с преливане на кръв и плазма.

През ХІХ в. лекарите започнали за осъзнават връзката между болестите, хигиената и храната. Порочната практика да се изражда и оперира директно след аутопсия, без да се почистват ръцете и многократно използваните превръзки постепенно били забранени. Появили се санитарни комисии, търсещи причините за дадена болест. Част от основанията за създаването им били сифилисът (който взимал два пъти повече жертви от тези на бойното поле) и сепсисът (30% смъртност по време на раждане и 80% след ампутация). Джоузеф Листър осъзнал убийствената мощ на бактериите и не само създал специални превръзки, а и въвел дезинфекцирането на инструментите и ръцете на хирурзите. Методите му обаче се възприемали бавно и трудно, през Френско-пруската война (1870 г.) смърността от гангрена, сепсис и други инфекции след ампутация била потресаващите 76%. По това време и Пастьор популяризира бацилната си теория, но е необходимо още поне едно десетилетие, за да бъдат масово убедени лекарите и хирургията да се преобрази напълно, както и дълги години до откриването, производството и прилагането на антибиотиците и антисептиците.

 Майкъл Уайт оспорва и лъвските заслуги на някои много известни откриватели. В медицината един от тях е д-р Александър Флеминг. След наблюденията си през ІСВ и над грипната пандемия, убила над 22 млн. души през 1918-1919 г., Флеминг започва да търси вещество, убиващо бактериите. След 6 години работа със стафилококи, отговорни за циреите, абцесите, сепсиса и пневмонията, случайно открива през 1928 г. плесен, която ги убива, както и стрептококите, менингококите, гонококите и пневмококите и публикува предизвикваща слаб интерес статия. Следващите му стъпки са неуспешни – успял да извлече съвсем минимално и химически нестабилно лечебно вещество от плесента. 

Десетилетие по-късно оскфордският екип на Хауърд Флори, Норман Хийтли и емигриралия немски биохимик Ернст Чейн откриват статията на Флеминг и неуспели с неговия щам плесен, упорито продължават работа с други. През 1940 г. откриват правилния щам, спасяват човешки живот при изпитването на лекарството, но все още са далеч от получаването на големи количества. През 1942 г. с правителствена помощ и много разширен екип откриват още по-подходящ щам и започват да облъчват плесента с радиация, което давало хиляди пъти по-големи количества. Едва в началото на 1944 г. започва масовото производство на първия антибиотик - пеницилин.

Доротея Дикс организира кампания за институционализиране на медицинските сестри през Гражданската война в Америка. Клара Бартън, една от най-отдадените й помощнички, създава Американския червен кръст и през 1882 г. почти сама успява да прокара прочутата „Американска поправка” в мандата на Женевската конвенция от 1864 г.,  която позволява на Червения кръст да действа както по време на война, така и в мирни условия. Кримската война не само променила отношението на лекарите към новите методи на лечение и превенцията на сифилиса във Великобритания, но и еманципирила жените в медицината. Почти легендарната Флорънс Найтингейл успяла да преобърне обществената нагласа към професионалните медицински сестри и да положи здравите основи на тази професия (както самата тя твърди – след Божествено видение, че е призвана да бъде не миловидна майка и грижовна домакиня, а да помата на болните и страдащите). По време на Кримската война й се налага да чака, докато циничните лекари мъже се видят принудени да се доверят на нея и обучените й 30 медсестри, след което, целеустремена и обсебена от хигиената, успява да стопи смъртността от инфекции в поверената й част от 40 на 2% (макар да била яростен противник на бактериалната теория и да вярвала, че инфекциите се пораждат спонтанно в мръсния въздух). Световната си слава след войната използва, за да набира средства за строеж на съвременни болници и училища за медицински сестри, в чиято професия извършва революция.

Пластичната и реконструктивна хирургия също е здраво свързана с войната. Първоначално са използвани видените в Индия методи, предавани на поколения грънчари – частите на тялото (носове и уши) били заменяни с глинени. Гийом Дюпюитрен, известен френски хирург, кърпел обезобразени лица през ХVІІ-ХІХ в. чрез присаждане на кожа, но бил като бяла лястовица. Немските и френските лекари не се интересували от реконструкцията, кърпели набързо ранените войници и ги връщали на фронта, ако оцелеят – криворазбран мачизъм, че не трябва да бъдат красиви, а смели и издръжливи. В мирно време затваряли обезобразените нещастници в изолатор. Двете СВ дала тласък на развитието на реконструктивните техники. Британският лекар Харолд Джилис и асистентът му, новозенландецът Арчибалд Макиндоу, започнали през 1916 г. с 2000 войници, върнати почти на парчета след битката за Сома, възмутени от нехуманното отношение към тях и за 8 години, по 18 часа на ден, успели да направят всичките отново хора, в движение и с експериментиране на различни методи. През ІІСВ вече били стигнали до изработването на пластмасови кости и брадички и правели почти чудеса за възстановяването на обезобразените моряци, пилоти и войници, някои от които претърпявали по около 30 или 50 операции. Днес пластичните хирурзи използват компютърни програми и „умни” и дишащи материали (някои от които са открити за области, далеч от медицината) и нови технологии (клетъчен спрей, подпомагащ тялото в създаването на нов епидермален слой върху раните). Жалко е, че всички тези методи, връщащи към нормален живот пострадали във военни конфликти, злополуки или са с родилни дефекти, имат толкова непрестижна и лоша слава поради истерията за непрестанно разхубавяване, тресящата богатите и известните.

Съвременната сгъваема носилка води началото си от Френско-пруската война, когато е била само обикновено платнище за по-лесно пренасяне на ранените. Пак тогава е започнало категоризирането им на спешни, леки и неспешни случаи. Първите моторизирани линейки се използват през ІСВ, а през ІІСВ вече се появяват освен специализираните болници и центровете за възстановяване и почивните станции. Тогава се осъзнава и важността на „златния час” – първите 60 мин., даващи най-голям шанс за спасяването на пострадалите. Създават се мобилни екипи от обучени специалисти, които да оказват първа помощ на място. Те са се запазили и в мирно време и макар вече да не им се налага да скачат с парашути, терминът „парамедици” е останал. 

----------

За останалите "плодове" ще пиша друг път (евентуално), защото днес вече изчерпах лимита си от време и място. Освен това не съм убедена до колко темата интересува и друг, освен мен.

Когато Господ беше заек

"Когато Господ беше заек" е късно написаният, но много успешен дебют на Сара Уинман.  Веднага след излизането му в Англия е продаден в над 20 страни. У нас се появи в средата на този месец благодарение на издателство "Ентусиаст", с оригиналната си корица и в чудесния превод на Мариана Христова, който включва и много бележки под линия за дребни наглед неща, които човек, живял извън времето и местата в романа, трудно би могъл да разбере.

"Когато Господ беше заек" са няколко живота, разказани през погледа на Ел(и) като малко дете в Англия и години след това - пак там и в Ню Йорк. Ели е странно, особено дете с нетрадиционно и голямо семейство. На 4 годинки заявява в църквата, че Бог е нелепа грешка от непланирана бременност и я наказват. След което тя започва да мисли, че Бог обича всички други, би обичал дори и акото, ако е живо, само нея - не. И скъсва окончателно с него. На една Коледа получава от брат си голям белгийски заек и го кръщава Господ. Той й говори понякога и се превръща в неин приятел, довереник и съветник. С негова помощ тя се сбогува с детството си. Той става едно от най-скъпите й същества, с които има телепатична връзка.

Другите такива са брат й Джо и Джени Пени, единствената й приятелка на нейната възраст.
Брат й е този, който от най-ранните й години намира време за нея, докато баща й изживява болезнено оправдаването на виновен в началото на адвокатската си кариера, а майка й е прекалено вглъбена в себе си и мъката по внезапно загиналите си родители. Брат й я учи, възпитава я и я разбира дори без думи. Пак той е този, който усеща и дълги години носи тежестта на тайната й, че е изнасилена от възрастния им съсед, когото мисли за приятел. Тя го боготвори и когато случайно и по нещадящ детската психика начин научава тайната му, че е гей, я опазва, като продължава да го обича и подкрепя.
Джени е също странна, симпатична, самотна, аутсайдер - въпреки талантите си, разнасяна от град на град от шантавата си майка, заета с поредния си нов мъж и хобитата си (гледане на карти таро или ходене на погребения). Цялата любов, на която е способна, дава на Ели и за първи път в живота си получава същото от нея и семейството й. Става част от него, докато един ден не изчезва внезапно и за дълго от живота им.
В различни периоди от живота си Ели губи за известно време брат си и Джени поради драматични и тъжни събития (ще ги премълча), но само физически. Връзката между тях е много силна, интуитивна и макар и бавно и трудно, успява да си ги върне.

Към странното и весело семейство през годините се присъединяват още:

* лелята Нанси (сестра на баща й)  - залязваща филмова звезда, тайно влюбена в снаха си;
* Майкъл, голямата ученическа любов на брат й - обикалящ нефтените залежи по света с баща си, преживял отвличане от терористи, отрязали едното му ухо и завърнал се при тях след години, малко преди рухването на кулите-близнаци на 11.09.2001 г.;
* Алан от селото край морето, където се преместват - скоро излязъл от затвора, на когото баща й подава ръка и го назначава за шофьор в семейния им пансион;
* Артър, с когото Ели се запознава в гората и го кани в пансиона и малко след него - и платоничната му приятелка Джинджър, имитаторка на Шърли Беси. Двамата лекуват разбитите си старчески сърца и самотата си в спомени за отминалите години в шоу бизнеса и с радостите и болките на семейството.

"Когато Господ беше заек" е книга за любовта във всичките й форми, за детството и израстването, за семейството, приятелството и самотата. Тя засяга и много важни, но неприятни за дискутиране и избягвани теми - изнасилването, насилието над жени и деца, цената на премълчаването, болката и самотата, когато си различен, аутсайдер и остарял.

Сара Уинман разказва много увлекателно, без да изпада в многословие, с изключително образен и точен език, кратки изречения и чудесни словесни попадения. Интимните сцени и тези с насилие са само загатнати, но въпреки това оставят тягостно усещане. Разсъжденията през очите на децата са по-малко наивни и повече - затрогващи, мили и мъдри.  

Въпреки чудатостите в нея, това е една много топла, човешка и истинска книга, забавна и весела, тъжна и жестока. Книга, в която няма нито една излишна дума, която хваща за гърлото и влиза под кожата. Влюбих се в нея, смях се с глас и плаках (последното, ако изобщо ми се е случвало, сигурно е било много, много отдавна).

Попътно

Всеки ден попадам в друго измерение. Някакво място, което до скоро не знаех, че съществува на картата, изпаднало в пълно безвремие. Някакви хора, сякаш от преди век-два, които се опитват с нет и модерни машини да завържат топли производствени връзки с цивилизования свят.

Ужасно е, когато едва пишещи, четящи и говорещи на български се мислят за велики бизнесмени. Голяма гордост е, че с дипломата от наш ВУЗ (даже и с по две) могат да извършват елементарни аритметични действия в таблиците на екзету, обаче още не могат като мен да работят бързо и добре на вьорда или да пращат пощата на нета. По-сложните думи ми се налага да ги потретвам, за да ме разберат. Сложна дума е и порода, защото там кучетата имат джинс. Ако не беше тъжно, щеше да е смешно.

Ще ми се наложи принудително да науча чужд език, който всъщност е почти официален и да си сменя музикалните пристрастия към онези за масата. Само звъненето на моите телефони внася твърда метална нотка сред игривите и протяжни мелодии, които ме облъчват целодневно. Тъпкано ми се връща за всичките пропуснати съседски сериали.

Сутрин излизам и не знам кога и дали ще се прибера. Съобщенията, че автобусът се е счупил някъде по пътя и е с неизвестно разписание, каляват нервите и духа. Връщам се малко преди "Сънчо" и до час-два след него вече съм гушнала здраво Морфей.

А вие през това време се скъсвате да пишете и ми е много трудно да изчитам всичко. Имам огромно желание да разкажа тук за две много хубави книги - с едната се приспивам, а другата ме утешава по пътя. След месец-два може и да се случи при тези темпове на четене и липса на време.

От 2,5 до 4 часа всеки ден ми минават във висене по места, които е срамно да се наричат автогари и в друсане в автобуси. Зяпам странните птици, които ги населяват, чета, пия някаква оцветена топла вода, набедена за кафе, питам се за чий *** ми е всичко това или се любувам на пейзажа навън. Скучен, еднообразен, до болка познат. Дори в поставените тук-там знаци и табели няма нищо забавно и креативно, както е в по-белите държави.

Показвам си колекцията тук, дано някои отговорни другари я видят и приложат, за да освежат малко слалома през ями и кратери, който официално се води пътуване по главни и първокласни пътища.

Среща

Резкият, ясен звук, нахлул през прозореца, я разсъни по-бързо от кафето. Онзи звук, който винаги разравяше мравуняка в главата й и хиляди гадинки плъзваха по нея, изправяйки всеки косъм. Звукът, който стягаше тялото й със студени, лепкави пипала, които проникваха през порите на кожата й и парализираха движенията и дишането й.

Усили музиката, за да не го чува и скована от ужас, бавно надникна зад пердето. Звукът идваше тъкмо от нейния двор, както се опасяваше. След 10 минути трябваше да тръгва за работа. Не беше в състояние да измисли някаква причина, за да оправдае отсъствието си. Не можеше нито да звънне на шефа си и да му каже истината, нито на 112, на приятели или съседи – както при всеки такъв случай още от ученическите й години, щяха да я помислят за побъркана. Не вярваха на страховете й, не ги разбираха и съчувствено се смееха. Някои дори й се ядосваха малко, когато идваха и не намираха нищо. Съветваха я да си потърси лекар и да се отърве от тези внушения и фобии.

Звукът отново нахлу през прозореца. Трябваше да се пребори сама. Огледа се и грабна единственото подходящо средство за защита – точилката. Излезе навън с вдървени крака и прецени разстоянието до колата си, паркирана на улицата. В средата на пътечката я чакаше онази твар, източникът на нейния ужас. Двете странични, изпъкнали, несъразмерно големи очи я гледаха втренчено над лъщящата от слънцето кожа. Виждаше как се тресат гушата и светлият й корем. Стори й се, че потропва нервно с ципестия си крак, готвейки се за атака и си представи как цялата е обляна в гадна лепкава слуз, която пълни устата й, задушава я и сковава крайниците й. Направи една крачка, готова да размаха точилката в отчаян опит за защита и стисна очи с погнуса.

Когато ги отвори, жабката изквака за последен път, врътна се равнодушно и с два скока излезе на улицата.

(***)*

*Всъщност заглавието е "Happy Satan Марта", но като неблогоугодно няма шанс да виси по-горе.

За мартеничките бях чела какво ли не, включително че са фалически знак и най-завоалирания образ на половото единство. И няколко много различни легенди за произхода им. Тази вечер се разтърсих за истината и я открих - шарените кончéта се оказаха с доста демоничен и вещерски оттенък и трябва да бъдат анатемосани, забранени, изгорени и т.н.

"... ако успеем да намерим в тях символика, която да ни води към молитва, а не към оргия, мога да ги оправдая и да ги нося с радост"

"Защо да не бъдем Сол и Светлина за Света ? Защо не махнем всички езически празници и да заживеем като християните описани в Библията ... със същия морал и ценностна система, със същито упование в Бога ?????!!!!!!"

"анатема!!!!!!!!анатема на мартениците!!!!!това е езическо нещо!!!!!!проклети да са!не трябва да се носят мартеници."

"значи аз смятам че е изключително езическо да се слагат мартеници защото се вярвало че ще донесат "здраве и късмет" по голяма тъпотия от това не съм чувал.аз лично не нося мартеници смятам че са гавра с Бога и Божията благодат."

И още много такива веселяшки мисли има в същата тема. Включително и декларация от възмутени родители относно училищните занимания на дъщеря им. Ще я цитирам със съкращения, защото тълкуванията на легенди и стихотворения, както и други мисли в нея, заслужават редовни консултации със специалист, изписващ цветни рецепти за аптеката.

"ДЕКЛАРАЦИЯ

От ХХХ и YYY, родители на ZZZ,
уч. в Iа клас при СОУ „Кирил и Методий”-гр.Бургас

Да послужи пред когото е нужно.

Аз, в ролята си на родител, декларирам, че дъщеря ми ZZZ няма да изработва или носи мартеници, поради християнските убеждения, които нашето семейство има.

Християнската вяра, базирайки се на Библейските учения, изрично забранява магьосничеството и суеверието.

.......

Според стихотворението „Баба Марта бързала”, което е поместено в Читанката за II клас, мартениците, които Баба Марта вързала помагат „на гората – да листят листата. И да дойдат всичките: щъркелите, птичките, първия певец ... а пък на дечицата върза на ръчицата мартеници чудни със ресни червени, да са ранобудни, да растат засмени.” А коя е Баба Марта и какво наистина представляват мартениците?

„Приказката за Баба Марта

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Те носели едно име - Сечко. Само че единият наричали Малък Сечко, а другият - Голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла с благата си усмивка, блестяло слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, когато топлото слънчице огряло, птичките се обадили, та из тревица стоката си да попасе.
- Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде - думал й свекърът.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месецът разбирал кога дъжд ще завали, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
- Кърпикожусите цъфтят сега, снахо - топло й напомнил старецът. - Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
- Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи - казала снахата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове безмилостно забрулили напъпилата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Младата овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците горе в планината.
Така останал обичаят да се правят мартеници от червена и бяла вълна, за да радостна Баба Марта и да носи само добрини на хората.”

Първо, Баба Марта е мит, не историческа личност, въпреки, че на децата се представя като такава. Второ, тя е представена (поне от приказката така става ясно) като жена със свръхестествени способности, които обаче в един момент използва за отнемане на човешки живот – и това тя прави (абсолютно неоснователно). А дали мартениците наистина играят ролята на умилостивение пред Баба Марта или имат друго предназначение? Следващите наколко цитата ме карат да се замисля още повече:
..........
„Според предание, дошло от древността, мартениците носят здраве, щастие и дълголетие. Старите българи вярвали, че в природата съществува някаква зла сила, наричана "лошотия", която също се събуждала през пролетта, а в народните вярвания 1 март бележи началото на пролетта. На мартениците се приписвала магическата сила да предпазва от "лошотията" , най-вече от болести и уроки. Свалят се чак тогава, когато се види първият щъркел и се закачват на разцъфнало или зелено дръвче.
Някои от обичаите на 1 март, свързани с изгонването на злите сили, включват палене на огън и изгаряне на сметта на двора, а след това всички прескачат жаравата.
Разпространен е и гадателският обичай за избиране на ден. От 1 до 22 март всеки си намисля един определен ден от този период и по него съди каква ще е годината - ако е слънчев, ще е успешна, ако вали и времето е лошо - ще има трудности.” (Интернет)

„Старинният обичай изисквал бялата вълна за мартениците да се събере от пасищата на стадата, където кичури овча вълна са останали по храсталаците. Така вълната е "поела" магическа сила от природата и от звездите. После част от вълната се оцветява в червено. И накрая бабата изприда и пресуква заедно бяла и червена нишка. Докато ги преде и усуква, тя изрича обредни заклинания. Вярвало се е, че преди да се залови с направата на мартеници, жената не бива да е пипала огъня в домашното огнище, за да има мартеницата магическа сила. Първоначално мартениците служели за амулет, който предпазва от злосторни духове, болести или урочасване от "лоши очи".” (Из статия „Баба Марта се посреща с мартеници” - БНР)
............

Мартеницата не е никак безобидна, както изглежда на пръв поглед. Тя всъщност представлява т.нар. “бяла магия”, т.е. магия за добро или за разваляне на “черна магия”. Обричането, наричането, заклинанията, които се ползват при изработването й са недопустими практики от гледна точка на християнската вяра.

Съобразявайки се с горните цитати, се надявам да проявите разбиране и толерантност към верските ни убеждения, гарантирани от Конституцията на Р България – чл. 37.
Родителите определят вярата на своите деца … цитат от конститицията или закона

………….. г.
С уважение,
Гр. Бургас

ХХХ, YYY"


Чувствам се много щастлива, че нито моите родители ми налагаха (или определяха, ако спазвам термините) вяра като горната, нито аз - на децата си. Току-виж утре някой такъв изперкал кукундрел заискал да се забрани и Сънчо, защото е представен от филмчетата като същество с почти неясен пол и произход и със свръхестествени способности. Съвсем небезобидно, както изглежда на пръв поглед, защото всъщност с пръчката си ръси т.нар. “бяла магия”, т.е. магия за добро. Да ви напомня на някого?