Две бобчета щастие

Бях още юноша, когато започнаха да идват първите пратеници на ноемите. Канеха ни в земите си. Години след Дългите лоши дни народът ни все още живееше бедно, изолирано и самотно, опирайки се на Свитъците на Предците. Нямахме какво да дадем на ноемите и по-старите не вярваха в безкористните им намерения. А по-младите и особено децата гледаха със светнали очи топлите им и удобни дрехи, усмихнатите здрави лица и странните бързи машини, които ги докарваха с купища храна. Мъдростта на Свитъците и предпазливостта не можеха да убият мечтите им за Земята на ноемите.

А тази земя беше огромна. Накъдето и да се местеше народът ни в търсене на спокойствие, топлина и малко храна, все до границите й опираше. И ноемите продължаваха найстойчиво да ни канят. Гладът изпиваше силите ни и повечето старци и деца вече се движеха трудно. Ноемите поискаха децата – да спасят поне тях. Ние мълчахме. А да ги излекуват и пак да ни ги върнат? Майките не мислеха дълго.

След време започнаха да ни ги водят. Здрави, нахранени, понапълнели и ... сякаш подменени. Апатично подминаваха роднините си, без сълзи, без усмивки, говореха и ядаха малко, с угаснал поглед и не след дълго изчезваха. Много от нашите тръгваха да ги търсят или да опитат късмета си в онази земя и никой не се връщаше. Стапяхме се бавно, но осезаемо. Гладът и студът помагаха. Надигна се ропот да се спасим при ноемите. Старите искаха да се държим заедно, макар и трудно, но независими. Майките продължаваха да дават децата си, да ги чакат уж излекувани и после да ги губят.

Надеждата за оцеляването ни изтъня съвсем. Земята беше по-гладна и ялова и от нас, борбата за нея изцеждаше и последните ни сили. Сметището на ноемите, макар и огромно, не можеше да изхрани и стопли нас и останалите скитащи народи. Продължавахме да го преравяме на групи и странно, там нямаше войни за територии, само тихо ходещи сенки по някакъв тайнствен и неписан график. Един ден нашите довлачиха с мъка голям вързоп. Човек. За първи път се намираше нещо такова между камарите боклуци. Докато с погнуса от себе си се питали дали да ни нахранят с него или да го разменят срещу дрехи и нещо за стопляне с някоя от другите групички, той простенал тихичко.

Старите извадиха Свитъците, вариха лекове, мазаха нацепената му и гноясала кожа с мехлеми и той се оправи. Постепенно започна да яде и пие сам, после да се разхожда, да излиза с другите да търси храна. Само до сметището отказваше да ходи. Беше вече един от нас и великодушно поемахме реда му. Един ден, дочул шума от машините на ноемите, ни помоли разплакан да не им се доверяваме, защото били гибел, по-сигурна от глада и студа. И ни разказа историята си.

***

Преди сметището бил лекар в Земята на ноемите, уважаван, един от Избраните.

Избраните се появили в края на Дългите лоши дни. Много хора се криели някъде под земята. Дните свършвали, а с тях и храната, и повечето удобства, на които били свикнали. Надигало се недоволство и ставало все по-опасно. Тогава група лекари намерили решение. Показали някакъв чип и обяснили, че всеки, на когото го имплантират, ще се приспособи по-лесно в трудния нов свят, ще стане по-силен, по-ловък и почти вечно млад. И тъй като всички знаели, че ще оцелеят само силните, се събрали много желаещи да покоряват и присвояват онова, което е останало от света  навън.

Вместо да поставят чип обаче, лекарите изрязвали по две бобчета от всеки мозък. Махали амигдалата и заедно с нея – спонтанните и необмислени гневни избилици, загубата на контрол, страха, агресията, стреса, тъгата и депресията, жаждата и глада. Животът започнал да изглежда кротък, спокоен и  достатъчен. Тогава забелязали, че хората разговаряли, но не чувствали и не разпознавали – нито себе си, нито околните. Нямало сълзи и крясъци, но нямало и смях и обич.

С двете бобчета си отивали не само емоциите, но и личностите. И лекарите осъзнали какво страшно и непогрешимо оръжие държат.

Нарекли себе си Избраните. Подбрали група все още без интервенции – Полуизбраните. При добро поведение и вярност и ако им народят здрави Избрани, имало шанс да не станат част от новия народ от разумни сенки без емоции - ноемите. Тези живи роботи построили нов, чистичък и уреден свят. Ходели сити и облечени, работели много, разговаряли смислено и елементарно, спели в общи обори и не различавали нито себе си, нито другите или дните си. Чифтосвали ги по план и сложни схеми.  Децата прибирали още след раждането и Полуизбраните ги отглеждали общо. До 6-7 годишна възраст ги преглеждали, преценявали и разделяли на бъдещи Избрани и нови ноеми.

На Избраните обаче им трябвала свежа кръв – за тях самите и за работна ръка. Да воюват не искали. Ноемите не познавали страха, но и мотивацията и злобата – също. Пълен провал като воини. Затова Избраните се опитвали с коварство да примамят в земята си всеки народ, до който достигали границите им. С повечето, измъчени от глада и студа, успявали. Лекарят, вече остаряващ, все по-трудно намирал сили за тези интервенции и все по-често си спомнял, че някога, преди Дългите лоши дни, се е заклел да помага на хората, а не да ги осакатява. Решил да унищожи по някакъв начин всички Избрани, но не можел сам, а съмишленици не знаел къде да търси. Тогава се предал – отказал да оперира и да учи други да го правят. Молили го, обещавали му, заплашвали го ... Тръгнал да бяга при народите навън, но го хванали. Последното, което помнел, било зверски побой. Вероятно са го мислели за мъртъв и недостоен да мърси като другия боклук земите им и са го изсипали на сметището. Благодари през сълзи, че не сме го изяли. И ни моли да бягаме далеч от тук, защото Избраните сега са побеснели и решени да превърнат всичко живо в ходещи сенки. Боботенето на машините им става все по-силно и по-близко.

***

Неговите сълзи са по лицето ми. Протягам ръка да го успокоя и ... напипвам възглавница. Моето легло. Календарът на стената показва деня след вчера. Моето време. Ощипвам се, усещам болка, после глад. Усмихвам се през сълзи. Целувам нашите в кухнята, пея, навън прегръщам улично куче и му обяснявам колко го обичам. И че моите бобчета са си тук. Две бобчета щастие.