Николай Фенерски

Може да бъде намерен на много места: някъде по пътищата - на автостоп или с колелото, в митичния Резерват Северозапад, в liternet, при неговите бележки и белези ... И въпреки това ми се иска да го срещам по-често и да пише повече. Защото само две издадени негови книги са ми малко. Всяка от тях е точно от онези, по които си падам ("... дето след като си я прочел, ти се ще авторът, който я е написал, да ти е страшно близък приятел, та да можеш да го повикаш по телефона когато ти се поиска”, както казва Селинджър).

Първата ми среща с Николай Фенерски беше почти на шега, защото той не е от абонираните за слава, бляскавост и обилни реклами (абсолютно незаслужено!) съвременни български автори. Беше провокирана от един забавен, мъдър и болезнено верен цитат на алкохолна тематика, който все още обикаля из нета и му приписват всевъзможно авторство, включително и на руските класици. Изглежда е по-лесно и атрактивно да се направиш на много начетен, отворен и знаещ и да шашнеш публиката с някое име с трудно четимо творчество, отколкото да гугъл-неш и да стигнеш до извора. Аз обаче го направих и се оказа, че въпросният популярен цитат в различните си варианти съдържа последните 2 или 3 абзаца от разказа "Не съм  алкохолик" на Николай Фенерски.

Така открих и първата му книга, "Апокалипсисът е дело лично". От нея е много любимата ми напоследък мисъл "Чета, следователно съществувам. И какво ще остане от мен, ако не чета? Просто едно нищо."
Но още преди да стигна до нея и до средата на книгата, вече чувствах Николай Фенерски много близък. Четенето на разказите в нея е като среща със стар приятел след дълга раздяла, който разказва за своя шарен свят. Негов и на всеки друг - с носталгията по детството, училището, студентските години и незабравимите моменти. Това е книга за връзката с родителите и приятелите, за семействата и отношенията с хората, оставили следа в живота ни - някои едва забележима пътечка, други - коловоз. Книга, припомняща грешки, горчилки, смешки, радости и конфузии. Книга, в която нищо не е спестено и забравено, забавна, но и замисляща, много топла и лична. 

"Не казвай на майка си" е естествено продължение на "Апокалипсисът е дело лично", събрало откровени и обикновени на първо четене истории за нещата от живота, по своему чудати и затрогващи. 

И тези разкази на Николай Фенерски са красиви не заради някаква изящна словесност, а с емоцията, с която са заредени и заразяват. Доброто и човечността в тях радват, сериозното и тъжното замислят, горчивият хумор разсмива. Звучат много лично, като изповед, която провокира у читателя чувства, съпреживяване, връща спомени. Усещането е като за нещо много близко и познато. Дори и в най-тъжните истории и образи няма песимизъм. Има мечти, равносметки, надежди и светлина.

Нормално е в един сборник да има по-силни и по-слаби разкази. Тук трудно бих ги разделила. По-скоро има няколко, които не са точно "моите" - заради тематиката, която избягвам (и ми разваля леко удоволствието вече от няколко книги). Може би просто не съм достатъчно духовно извисена за тях, толерантна и с правилната вяра, но те със сигурност ще докоснат други хора. С тях или без тях, "Не казвай на майка си" е чудесна. 

И в двете книги се срещат често няколко лица и случки и след всяко споменаване усещането е за нещо все по-познато и почти лично изживяно. С това Николай Фенерски ми напомни за един много любим автор, който редовно е писал за близките си и за събитие, травмирало дълбоко него и света. Всеки път с едно и също чувство, но предадено по различен начин и в различен контекст. И точно заради това не само не омръзва, но и сближава все повече автор и читател.

***

Плашещо много хора (лични наблюдения) тенденциозно и по ред причини отказват да четат съвременни български автори и бягат от тях, наблягайки на всевъзможни вносни боклуци. Което е грешка. Всеки може да намери "своите" един, двама или повече автори измежду тези, заради които напразно убиват дръвчетата, поносимите, добрите и много добрите. Всичко е въпрос на вкус и лични предпочитания. И най-вече на желание.

Те не искат много - експериментирайте със себе си. Доверете им се. Прочетете ги и ще се намерите.