Когато бях момиченце в едни далечни години, много обичах класическата комбинация от боза и баничка (или друга прелест от тесто). Като девойка запазих само любовта си към бозата. И не заради пускавицата, че от нея се уголемявали някои части. Има частица истина в това, но бозата се лепи не в целевата горна част на тялото, а най-вече по нежното продължение на гърба. Обичах я, защото тогава я правеха със захар, не с нутрасуит и леко престояла и резлива, гъделичкаше сетивата. А може би и защото изборът тогава не беше много голям.
Същото беше и с филмите - поглъщах всичко, което може да се гледа, без особени претенции за качество, защото беше малко и рядко. Сега има изобилие и голяма част от него е като днешната боза - гадно, сладникаво-блудкаво. В последните дни изгледах много филми - някои изцяло, други превъртях набързо, трети издържах не повече от половин час. На голяма част, вече в коша, дори не помня имената.
Три от най-новите изгледах почти на инат и през цялото време се чудех защо си го причинявам. Не можах да разбера смисъла от това, американците да правят римейк, копирайки 1:1 стегнатите френски истории, доукрасявайки ги ненужно с нелепи моменти или мацки-манекенки, за да превърнат два хубави филма в техни протяжни и скучни подобия, които дори и известните имена не могат да спасят (The Next Three Days и The Tourist).
Третият филм, Stone, е колкото скучен и статичен, толкова и депресиращ. Непрекъснатото дъвчене на Бог, вярата и греховете, както и отегчената от живота физиономия на Де Ниро са досадни. Най-запомнящото се са прическата на Нортън и голата му почти през цялото време празноглава съпруга Йовович.
Не можах напълно да изчистя гадния, лепнещ вкус на боза и граниви американски пуканки нито с много приятния, свеж и динамичен The Town на Бен Афлек, нито с повторното потапяне в красотата и музиката на Black Swan. Помогнах си и с европейско кино - с последния изнамерен филм, малко стар, незнайно защо пропускан досега и нищо не изгубил от идеите или стойността си през годините:
"Съншайн" на Ищван Сабо.(Голяма част от филма е снимана в къщата, където е отраснал Сабо.)
Това е историята на една унгарска еврейска фамилия, разказана от наш съвременник, последният оцелял. Няколко поколения преживяват монархията, фашизма, комунизма и революцията през 1956 г. Това е филм за мъжете от семейство Зоненшайн и опита им да оцелеят близо 150 години, бягайки, сменяйки фамилното си име и религията си и за верните и неверни, силни и слаби жени около тях. Филм за войните, асимилацията, Холокоста, култа към Сталин, принципите, любовта, житейската и верската търпимост и промените в мисленето и характера на хората.
Всичко това е поднесено стегнато, увлекателното, ненатрапчиво и 180-те му минути минават неусетно. Ралф Файнс (или Рейф, както сам се нарича) не е точно моят тип мъж и краката ми не се подкосяват заради погледа на сините му очи. В него има колкото студен чар, толкова и талант да влиза в различни роли. И тук се справя много добре дори с три - на дядо, баща и внук. Негов е и само на пръв поглед смешният въпрос: “Бабо, защо станахме комунисти?”
Филмът би ми харесал още повече, ако не беше прекалено дългото присъствие на Рейчъл Вайс в него. Както винаги е изкуствена, суха, скучна, равна, лишена от емоции. Не ми е ясна целта на ролите й, може би да привлича любители на сладникави каменни физиономии и телешки погледи или да ги поразбужда, ако задремят. За щастие част от филмите успяват да бъдат хубави въпреки нея, други нямат този късмет.
Този филм ще бъде хубав и след още толкова години. Би било добре да се гледа преди избори.
За финал един цитат, който няма давност:
"Виждала съм как едно правителство пада след друго и всички си мислят, че ще издържат хиляди години. Новото обявява предходното за престъпно и корумпирано и винаги обещава едно свободно и честно бъдеще."
