Показват се публикациите с етикет филм. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет филм. Показване на всички публикации

събота, 10 декември 2011 г.

Кожата, в която живея

"... тотална порнография, която не ме впечатли с абосолютно нищо, че да си отделя от времето, за да я гледам." (реакция на последния ми опит да препоръчам филма; признавам си, че го правя почти непрекъснато в последните дни, след като го изгледах, защото е най-доброто за тази година)

Порнография са всички онези сладникаво-лепнещи историйки, в които младите най-накрая се харесват взаимно и се вземат. Както и безкрайните сапунки с дълбоко пазени семейни тайни, в които накрая всички се оказват роднини. Или евтините трилърчета, в които глуповат иначе гангстер е проявил 3-секундна хитрост, след което се хили като пача, доволен, че го търсят. И всички онези със самоцелна, безмислена жестокост, и другите, в които от самото начало е предвидимо какво ще се случи, кой е добрият и кой - лошият.

Този филм може да се разкаже по всеки от тези начини и по още много, но няма смисъл. Трябва да се види, защото нищо в него не е това, което изглежда. Както и човек не е това, което се вижда външно от другите, а е каквото крие под кожата си.

"Кожата, в която живея" е филм за насилието, което ражда насилие, за оцеляването след загуба; за гениално-налудничавите идеи и отмъщението; за любовта, лекомислието и последиците от тях. Всяка секунда, докато няколкото привидно случайни истории се навързват, се изживява и държи в напрежение - до самия край, неочакван и леко комичен. Черен хумор и червена боя в умерени дози, разкошна къща край Толедо, неприкрита сексуалност, красива жена и две трагедии преди нея - това е накратко животът на съвременния д-р Франкенщайн. От тук нататък Алмодовар поставя въпроси, които ровят в ума и душата и след финалните надписи. До колко са морални и опасни опитите с хора и човешки органи? Може ли да се култивира или промени половата идентичност и кога точно се осъзнава? Къде е тънката граница между любовта и безумието и между гениалността и садизма? Ако моделираш съвършеното тяло според своите разбирания, можеш ли да му моделираш и душа, от каквато имаш нужда?

Пластичен хирург работи в малката болница в своя палат върху нова и издръжлива на външни въздействия човешка кожа. Преди години губи жена си, обгоряла в катастрофа, но с цената на много време и опити си я произвежда отново, съвсем съвършена и тя по странен и болезнен начин е свързана с изгубената им след нея дъщеря. Не по-малко странен е и опитният материал, с който докторът изминава пътя от блестящ хирург до завършен, садистичен и отмъстителен психопат. Тази роля е като втора кожа на Антонио Бандерас и както той сам я определя - неговото завръщане у дома. Време беше след толкова безмислици в последните години. Елена Аная е забележителна като съвършения му продукт, особено в сцените, където играе само с очи.

Според мен един филм е добър, не когато е направен, за да се почеше нечие его или шепа критици да си упражняват красноречието върху него. Нито когато се пука от напъни за елитарност, без да оставя нищо след себе си. Добър е, когато има послания, докосва зрителя и влиза в диалог с него. Алмодовар е успял в това.

четвъртък, 6 януари 2011 г.

Съншайн

Когато бях момиченце в едни далечни години, много обичах класическата комбинация от боза и баничка (или друга прелест от тесто). Като девойка запазих само любовта си към бозата. И не заради пускавицата, че от нея се уголемявали някои части. Има частица истина в това, но бозата се лепи не в целевата горна част на тялото, а най-вече по нежното продължение на гърба. Обичах я, защото тогава я правеха със захар, не с нутрасуит и леко престояла и резлива, гъделичкаше сетивата. А може би и защото изборът тогава не беше много голям.

Същото беше и с филмите - поглъщах всичко, което може да се гледа, без особени претенции за качество, защото беше малко и рядко. Сега има изобилие и голяма част от него е като днешната боза - гадно, сладникаво-блудкаво. В последните дни изгледах много филми - някои изцяло, други превъртях набързо, трети издържах не повече от половин час. На голяма част, вече в коша, дори не помня имената.

Три от най-новите изгледах почти на инат и през цялото време се чудех защо си го причинявам. Не можах да разбера смисъла от това, американците да правят римейк, копирайки 1:1 стегнатите френски истории, доукрасявайки ги ненужно с нелепи моменти или мацки-манекенки, за да превърнат два хубави филма в техни протяжни и скучни подобия, които дори и известните имена не могат да спасят (The Next Three Days и The Tourist).
Третият филм, Stone, е колкото скучен и статичен, толкова и депресиращ. Непрекъснатото дъвчене на Бог, вярата и греховете, както и отегчената от живота физиономия на Де Ниро са досадни. Най-запомнящото се са прическата на Нортън и голата му почти през цялото време празноглава съпруга Йовович.

Не можах напълно да изчистя гадния, лепнещ вкус на боза и граниви американски пуканки нито с много приятния, свеж и динамичен The Town на Бен Афлек, нито с повторното потапяне в красотата и музиката на Black Swan. Помогнах си и с европейско кино - с последния изнамерен филм, малко стар, незнайно защо пропускан досега и нищо не изгубил от идеите или стойността си през годините:

"Съншайн" на Ищван Сабо.
(Голяма част от филма е снимана в къщата, където е отраснал Сабо.)

Това е историята на една унгарска еврейска фамилия, разказана от наш съвременник, последният оцелял. Няколко поколения преживяват монархията, фашизма, комунизма и революцията през 1956 г. Това е филм за мъжете от семейство Зоненшайн и опита им да оцелеят близо 150 години, бягайки, сменяйки фамилното си име и религията си и за верните и неверни, силни и слаби жени около тях. Филм за войните, асимилацията, Холокоста, култа към Сталин, принципите, любовта, житейската и верската търпимост и промените в мисленето и характера на хората.

Всичко това е поднесено стегнато, увлекателното, ненатрапчиво и 180-те му минути минават неусетно. Ралф Файнс (или Рейф, както сам се нарича) не е точно моят тип мъж и краката ми не се подкосяват заради погледа на сините му очи. В него има колкото студен чар, толкова и талант да влиза в различни роли. И тук се справя много добре дори с три - на дядо, баща и внук. Негов е и само на пръв поглед смешният въпрос: “Бабо, защо станахме комунисти?”

Филмът би ми харесал още повече, ако не беше прекалено дългото присъствие на Рейчъл Вайс в него. Както винаги е изкуствена, суха, скучна, равна, лишена от емоции. Не ми е ясна целта на ролите й, може би да привлича любители на сладникави каменни физиономии и телешки погледи или да ги поразбужда, ако задремят. За щастие част от филмите успяват да бъдат хубави въпреки нея, други нямат този късмет.

Този филм ще бъде хубав и след още толкова години. Би било добре да се гледа преди избори.
За финал един цитат, който няма давност:
"Виждала съм как едно правителство пада след друго и всички си мислят, че ще издържат хиляди години. Новото обявява предходното за престъпно и корумпирано и винаги обещава едно свободно и честно бъдеще."


събота, 3 юли 2010 г.

Падане в рая

Ако ви е сиво и криво от дъжда или много горещо навън и не ви се излиза (или няма къде и с кого), ако фаворитът ви е паднал на мача или просто имате нужда от разведряване и хапче смях, подарете си го - тук има цяла шепа с такива хапчета.

Филмът е от 2004 г, попадна ми малко по-късно и тези дни го открих отново при подреждането на дисковете, на които съм запазила филми, заслужаващи второ, трето и повече гледания.


Много добър, цяло удоволствие е. Има война, блондинка, любов, хепи енд плюс още много неща и хора. Всичко това, дори и най-обикновените житейски ситуации, са представени с огромна доза хумор, балкански и неподправен.

Филмът е с цензурирани и нецензурирани субтитри, което ми се видя излишно - и без тях цветистият им език се разбира достатъчно. :-)

Не можах да намеря трейлър, има само отделни непреведени епизоди. Ето два от тях. В първия бабето учи английски. Упражнява го през целия филм и то доста по-сполучливо от "съмтайм уин, съмтайм люн". :-)






четвъртък, 17 юни 2010 г.

Експериментът

Виртуалните войни в един сайт и случайно прочетен постинг ме върнаха към този филм.

Много силно направен, един от малкото немски филми, които са ми харесали и бих гледала още поне веднъж (което мисля и да направя след малко).
Базиран е на проведения през 1971 г. Станфордски затворнически експеримент.



Разликата с оригиналната история е, че доброволците са набирани с обяви по улиците и са с различен материален статус, обществено положение, манталитет, професия и възраст.

Препоръчвам го горещо, разтърсващо е да се види докъде може да стигне човек, поставен в необичайна ситуация, извън реалния живот. Доколко може да играе роли и да се вживява в тях, докато се превърне в жестоко, озлобено, немислещо, обезумяло животно. Доколко може да бъде себе си в един друг свят, в наложена му (не избрана от него) роля и при странни обстоятелства, когато разумът е победен от страха и инстинкта за самосъхранение или силата и властта.






Лирично отклонение:
Глупаво е да делиш нещо, което реално не съществува. Грозно е в името на това да обиждаш и да убиваш с думи, да храчиш върху човешките ценности и достойнство. Цинично е да използваш своята или нечия власт, за да покажеш мускули и превъзходство, анонимно или скрит зад маска, в един измислен свят, да отровиш въздуха му - просто заради извратеното си удоволствие ...
И както казва Анди Уорхол, всеки може да има своите 15 минутки слава. Но на каква цена и нужно ли е на всяка цена?