Неизпратено писмо

Помниш ли когато нямаше мобилни телефони (или бяха все още рядък лукс), колко влудяващо беше при случайните раздели, докато се доберем някъде до апарат или дойде време за следващия разговор? Помниш ли как можехме да говорим за всичко и времето никога не ни стигаше? И всички онези неща, които правехме заедно, местата, на които бяхме и непрекъснатите планове? Помниш ли, че говорехме, дълго и много и мислехме в множествено число? Импулсивните бягства от всичко около нас, което ни разваля идилията? Моментите на уединение в нашия свят, които успявахме да си откраднем от многото приятели, случки и шарени емоции? Помниш ли как можеше да чуеш шума на морето, да вдишаш гората, да пиеш вода от рекичката и да ми уловиш светулки?

А помниш ли една дълга разходка по пустите улици някога през едно лято? В горещата нощ звездите се стапяха сред многото луни на лампите и светлините на витрините. И когато пред едната въздишах леко театрално по греховно скъпо бельо, помниш ли какво ми каза през смях? „Кажи на колегите си да ти съберат в касичка пари за него – и без това те ще го виждат непрекъснато, очертано под дрехите ти, не аз.”

Тогава го приех за закачка. А тя някак неусетно се превърна в бодяща истина. Колегите (приятелите, близките) не само виждаха повече какво нося и гадаеха за другото. Те забелязваха. Те ме слушаха повече и чуваха какво казвам. Ти започна да се превръщаш в едно тихо присъствие, по навик. Сам си го избра. Както и да ме възприемаш аналогично. Като кафето сутрин, изпито набързо – вече не усещаш дали горчи или е сладко. Като удобното ти местенце на дивана, което си е винаги там. Като закачалката в ъгъла, на която заедно с якето си оставяш да виси и това, което ти е скапало деня.

Знаеш ли, че ми се счупи нокът? А по коя песен съм луднала сега? Знаеш ли какво чета? За какво мечтая, какво сънувам, от кое ме боли, на какво се усмихвам и кое ме разплаква? Знаеш ли кога се чувствам в безтегловност, кога летя надолу по пързалката и кога се усещам с криле? Не знаеш. Отдавна не знаеш, защото даденостите не те интересуват, те са ясни. Това го знаят различни други хора, успели да разбият черупката, в която неволно ме затвори. Ти нищо не знаеш и нищо не искаш. Ние вече означава две почти успоредни съществувания.

Забелязваш ли, че ти пиша почти само в минало време и колко малко „сега” има? И че няма нито едно изречение, съдържащо „ще” или многоточие?

Написах ти неизпратено писмо.

Unspoken words - so many unspoken words
They cannot lie to me anymore
Unspoken words - words so full of meaning
They cannot lie, they're from inside

Заразата Roth

Philip Roth (Photograph: Richard Drew, AP)

Днес Филип Рот, един от най-награждаваните американски автори, навършва 78 години. Според критиците е класик и аз съм склонна да се съглася с тях, колкото и малка част от творчеството му да познавам. С една уговорка - той не понася на всеки. Но докосне ли някого, е зарáзен. Пристрастяващ.

Още когато гледах The Human Stain и Elegy, направени по негови книги, дълбоко и трайно някъде между двете ми мозъчни гънки заседна убеждението, че трябва и да прочета нещо, написано от него. След няколко препоръки реших да започна с най-известното му произведение, публикувано през 1969 г., "един от задължителните романи, които човек трябва да прочете през живота си". Начинанието се оказа много трудно, а "Синдромът Портной" - най-дълго търсената от мен книга до момента. Изчерпан навсякъде тираж, няколко пъти ми я отмъкваха под носа от антикварите. В началото на годината късметът ми реши да проработи. Чакането си е струвало.

"Синдромът Портной" е истеричен, забавен, циничен, откровен и цветист разказ, в който 33-годишният Алекс (американец, евреин, ерген, държавен служител) описва живота си на кушетката на своя психоаналитик. Изважда на светло с чувство за хумор, спокойно и с максимално интимни подробности своите връзки, провали, притеснения и комплекси (едипов, за малоценност, сексуално-фетишистки), породени от дългото съжителство с родителите му, "ежедневно произвеждащи и пакетиращи проблеми" и непрекъснатите им напътствия, забележки и критики.
Книгата е един комичен шедьовър, но колкото е забавна на пръв поглед, толкова е и сериозна.
Един от личните ми фаворити между всичко прочетено напоследък.


След това попаднах на "Гърдата", съвсем прясно издадена. Рот я пише като свой литературен експеримент само 3 години след знаменития "Синдром". Ако историята на младия професор по литература Джон Кепеш, който една сутрин след странни кожни симптоми се превръща в гърда (самостоятелна, тежаща 70 кг. и висока 183 см) за някои би изглеждала абсурдна или безмислена, с Филип Рот това е невъзможно. С присъщия си начин на изразяване, хумор и натрапчива сексуална откровеност той я превръща в увлекателно четиво. И точно защото е той, главният герой е заел формата на тази част от женското тяло, а не например на нос или пък насекомо. Професорът търси причините за странното си превъплъщение в това, че преподава Гогол и Кафка и е повлиян от тях. А може би е израз на неговия начин на мислене или е в резултат на съкровените му желания понякога да бъде гърдата на приятелката си? Внимавайте какво си пожелавате, защото след това "действителността има стил".
По-подробно за книгата съм писала тук.

"Гърдата" е малко странна психологическа драма за живота през мъжките очи, съзерцаван през необикновен визьор - едно голямо чувствително зърно. И въпреки това е увлекателна, забавна и качествена, защото е с марката Филип Рот.


Сега съм се потопила в неговия "Американски пасторал", първата книга от трилогията за етносите и идеологиите в следвоенна Америка, която включва още продължението "Омъжих се за комунист" и вече издаваната у нас и филмирана "Човешкото петно".
Много е различна от "Синдромът Портной" и "Гърдата", което изобщо не намалява качествата й. Цветни, почти живи картини и увличащо действие, разкриващо пласт след пласт от реалистичните, пълнокръвни, земни и много човешки образи и връзките между тях. Преплетени са тъжни и весели истории, мисли и спомени, поръсени с няколко щипки от типичния му цветист език и точно дозиран хумор. И са пропити с гняв, тъга и състрадание към героите му, лутащи се между мечтания американски пасторал и неговото отрицание - типичното американско безумие. Няколко объркани съдби, белязани от нюансите на отношенията между едно дете и неговите родители, между няколко различни поколения. Живот преди и съществуване след зловещи събития и далечни, привидно чужди войни.


Впечатленията ми са от прочетените около 320 страници. Исках те да съдържат само добри думи, но за съжаление е невъзможно и вината за това не е на автора. Много харесвам книгите на издателство "Колибри", но специално за тази от там дължат извинение на читателите си.

Елика Рафи е положила неимоверни усилия да скапе книгата и за щастие е успяла само отчасти, основно в първата третина. Ако има класация за най-кофти превод на всички времена, с огромно (не)удоволствие ще номинирам това нейно творение. То е първият ми сблъсък с нея и много ще внимавам да няма следващ (всъщност никога не съм попадала на нещо по-зле и по-непрофесионално свършено). За мой късмет като freelance interpreter тя се занимава основно със специализирана литература извън интересите ми и с автори, много встрани от предпочитанията ми.

И тъй като книгата ми харесва много, замисля и на моменти хваща здраво за гърлото, има ситуации и проблеми, болезнено актуални и днес, и при нас, обяснимо е защо се издразних толкова на (не)свършеното от Елика Рафи. Ще се обоснова :

* Правопис и пунктуация
Ако за момент престана да капризнича, бих могла евентуално да приема огромното количество объркани, изтървани, излишни и грешни букви, масово нечленуваните дати и години (на 1 март, през 1946 година), запетаите на принципа "тука има, тука нема, а тука така ми харесва" и странното им съчетаване с тире (,-) за неволни пропуски в резултат на бърз и непроверен в последствие превод. Но нацвъканите от първата до последната страница запетаи пред И не намекват за случайни грешки. Те крещят, че госпожата е скарана с основно правило, което знае всеки първокласник. Недопустимо е!

* Бележки на преводача
Бележки под чертата има в известно и твърде недостатъчно количество. Много понятия, имена и събития не са обяснени. Госпожата си е спестила труд и време, вероятно твърдо убедена, че тази книга ще бъде четена изключително и само от хора, владеещи перфектно идиш (или поне немски + иврит), латински и които са материализирани и ходещи версии на гугъл.

* Стил и изразни средства
Мога да ги определя единствено като посегателство върху творчеството на Филип Рот. Тромави изречения и ужасен, небългарски словоред, в който четящият се препъва (особено в първата третина на книгата). До съвсем не на място употребени модерни и не толкова думички (по-неконвенционална наслада) се мъдрят архаизми, закачки с руския и кой знае откъде изсмукани съчетания от букви или най-неподходящият от всички синоними на една дума.
Моля хората с по-изнежени и чувствителни естетически възприятия да пропуснат следващите цитати:

"Ако продължаваш да я разязвяваш, ще се съсипеш."
"да обемем дилемите и страданията"
"да провидим един другиму вътрешните си механизми и неведоми умисли"
"начеваме да съчленяваме хора от думи"
"Джери разпарчоса палтото и отново го съчлени."
"обзе го несравнимо осенение"
"отсянка на срам"
"изглеждаше толкова достъпна и внятна, колкото измеренията на поничката със сутрешното кафе"
"в протежение на няколко сезона"
"Когато хората умрат, такива неща се случват - прекословията с тях отпадат и люде, така уязвими, докато те дишат, че навремени са направо непоносими, сега отстояват себе си и онова, което до вчера е било най не по вкуса им."
"даваш на брат ми някаква разсъдъчност и ... "(думата се повтаря общо 3 пъти в изречението)
"притежаваше потребното да стои настрана от невнятното и неподатливото на оценка от пръв поглед"
"късче от кометата на американския хаос се бе отломило и го бе застигнало в дълга спирала ..."
"невнятността на страданието"
"да възжелаеш нечия друга слава за себе си, да се провидиш в неговия злочест късмет"
"пропуск в неговите обязаности"
"злочестието е тръгнало от някакво опущение в неговата отговорност"
"тази другост никога не е според твоите предвиждания"
"никоя от неговите велики идеи не отмахва някое от нейните затруднения"
"бъди опозиционист тук"
"която злочесто се придвижва с неприкасаемите си измършавели крайници"

Особено дразнещи са внятна, невнятна и простъпка (за която си имаме толкова по-хубави, звучни и точни синоними) - прескачат се на всяка трета или пета страница. Много изречения са неразбираеми дори и с речник. Явно госпожата има проблеми не само с българския, но и с английския (от който превежда):

"Мери по-трогателно от всякога приличаше не на умалено копие на майка си, нито на себе си, а на съвсем независимо малко битие - нещо познато, техен вариант, но различен и нов, който неудържимо го привличаше." 99,999% съм сигурна, че в оригинала пише being, което освен използваното, има и друго значение, далеч по-подходящо за това изречение: същество, организъм, човек.


--------------------
Ако това беше първата ми среща с Филип Рот (и не четях толкова търпеливо), щеше да си остане последна и недовършена. За щастие въпреки сътвореното от Елика Рафи и напук на него, "Американски пасторал" е интересна, въздействаща и завладяваща книга. Силно се надявам продължението й да попадне в ръцете на преводач, който е на "ти" с българския език.


Edit:

Изпратих частта от поста, свързана с превода, до издателство "Колибри" (в по-изчистен и мек вариант от този).
Първо им благодарих за това, че го издават и за възможността хората да опознаят творчеството му. Освен това помолих да не приемат мейла като заяждане, защото си вадя хляба като заклет преводач (макар и не на художествена литература) и имам известно понятие от работата.

15 минути след това получих любезния им отговор:

"Уважаема ХХХ,

за съжаление сме в течение на всички безобразия във въпросния превод, а за още по-голямо съжаление въпреки всичките ни опити да бъде редактиран, той просто не подлежеше на обработка. Това е причината, поради която ние повторно не сме ползвали услугите на госпожа Рафил

Можем само искрено да ви се извиним и да ви помолим да дочетете книгата докрай заради гения на Рот."

А за каква работа са платили на редакторката София Бранц, щом книгата все пак е отпечатана и се продава?
Риторични въпроси задавам ...

Училище любимо

Историята в нов прочит (колективна трактовка на седмокласници):

Траките граничели с много могъщи племена – нагоре със скалитите, а надолу – с елените. Управлявал ги този, който успеел да напердаши останалите. Те произвеждали много вино и почитали неговия бог Орфей. Също така били и много добри металисти. Техни монети са намерени по други контитенти и чак във Враца.

Царството им нямало постоянна столица. Царят Сипиталк (май се казвал Спириталк) ръководел от укрепения град, в който се намирал в момента. Той разполагал с много такива, наричали ги царски. В тях имало предимно селяни.

Преговор (след една седмица):

Богатствата на владетелите идвали от нефтодобив.

Първата държава по тези земи била на одрисите. Техният владетел Тергос (или Таргос, абе нещо като термос беше) създал Одринското царство.

Там имало един много известен певец Орхидей.

Докога?

Днес времето е разкошно. Слънчево, топло, истинска пролет. Само за разходки и игри навън. Само че в квартала е тихо и няма никакви деца. Изпращат приятел, останал завинаги на 16 години.

Момчето е поредната жертва на скалите над града. Мястото е привлекателно, с много красива панорама и пещери. И много опасно. Всяка година от т.нар. Венец по екстремните маршрути полита поне по едно дете. И не само. Пропастта под отвесните скали е дълбока 30 метра. От общината още преди години обясниха, че понеже преобладавал варовикът и било ронливо, не можело да се обезопаси с друго, освен с предупредителни табели. И поставиха тук-там рехави парапетчета. Дотолкова са им стигнали собствените мисъл и средства. Защото ги влагат в по-смислените командировки на многобройни екипи до други континенти, постоянно царско посрещане на посланици (днес отново - този път ще се побратимяваме с американците) и банкети по всевъзможни други поводи, кичозната шарения по главната улица и в парка, концерт на световнонеизвестни звезди от южната ни съседка и други подобни и жизненоважни за града дела.

Злокобните скали. Снимки: Интернет

На никого не му пука, че децата нямат къде да играят и да спортуват, да карат колела, скейтове, да поритат топка. Игрищата с изкуствена настилка в няколкото училища са заключени или в тях играят мъже на възрастта на бащите им. Мизерната спортна зала е мръсна, ледена и плаши. Извънкласни занимания отдавна не се организират.

На децата не им остава друго, освен да висят пред компютрите, да играят карти в нечие мазе или да скитат по улиците, горите и баирите. Това не са единствените опасни скали наоколо.

Докога така?


Какъв е смисълът да се изсипят куп пари само в една-две шарени и лъскави детски площадки на централни места, когато порасналите там деца след време не винаги се връщат у дома?


Почивай в мир, Ричи!

Пропуснете тази книга

Въпреки изобилието от надскачащи се хвалебствени коментари и надписа на корицата "Една от 10-те забележителни книги на 2010-та според читателите и критиката по света", си купих "Винаги в същия ден" с големи резерви. В колебанията ми надделя това, че оценката е и от критиците, както и нестандартната идея за представяне на историята - какво се случва с двама души за 20 години, на същата дата, на която случайно и за кратко преплитат пътищата си в едно легло през 1988 г. Читателската истерия съвсем не е критерий за качество. В една от най-големите вериги книжарници в момента сред най-четените и търсени книги са "Листопад" и "Стъклен дом". Няма нужда от повече коментар. Тактично ще премълча името й, защото там нямат вина за нивото на читателите си.
Имах нужда точно от нещо романтично и сантиментално и рискувах, надявайки се да не попадна на замаскирано продължение на розовките Арлекини. Или на потенциален сценарий на сапунка с четирицифрен брой епизоди и таргет група - домакини, осмислящи дните си в съпреживяване на чувствата, сълзите и сополите, леещи се от екрана.

Още самото заглавие е една голяма грешка. Всичко се случва не на същия ден ("в същия", както е преведено, е неправилно; оригиналното заглавие One Day изобщо е преведено прекалено творчески), а на същата дата - 15-ти юли. И през тези 20 години тя се пада в различни дни от седмицата. Малка неточност в терминологията, но дразнеща.
Издателство "Ера" си е спестило парите за заплата на коректор, с което обаче съвсем не е спестило на читателите си досадни правописни и пунктуационни грешки.

Книгата изобщо не е толкова завладяваща, колкото се рекламира. Единственото, заради което читателят посяга към следваща глава (тоест - към събитията след още една година), е надеждата най-накрая да се случи нещо разтърсващо, което да промени равните, предвидими и напълно разкрити още в първата нощ образи на Ем и Декс. Нещо, което да превърне скуката в интерес. Не би! Още след втората-третата глава изпитвах неистово желание да я зарежа или да прочета направо толкова коментирания разтърсващ край.

Изчетох я единствено на инат, без да открия нищо "проникновено, очарователно и остроумно", както ми обещаваха. Само една блудкава история, в която дори и хуморът на Дейвид Никълс е трудно откриваем. Може би трябва да го търся в изречения от типа на: "Наречи ме сантиментален, но ти си единственият човек на този свят, когото искам да видя как пипва дезинтерия", "... поредното момиче, което Декстър й представяше като куче, захапало дебел гълъб", "Ти си сложно устроен - като пъзел от две части, от твърд картон", "Как си скъпи? Раждаш багери, предполагам", "Суки Медоуз е симпатично миньонче и ври и кипи като вентилатор, изпуснат във вана" или в безумния диалог за гъсто обраслите с руно крака на Ем, които въпреки това за Декс са прекрасни и включената плоска закачка (която би била по-адекватна в детската градина) "Е ли тя като Мата Космата или не е?".

Авторът вероятно е дал всичко от себе си, изграждайки образите на героите си:
Ем - умна, много симпатична и малко старомодна и наивна, духовита, чиста, мечтаеща да промени света (или поне този около нея), пропиляваща таланта си в писане на пиески за любителски театрални групички и живота си като сервитьорка в мексикански ресторант (след описанието му тотално ми се изпари желанието от тук нататък да ям дюнери, бургери, такос и всичко от сорта), след това учителка и автор на няколко недовършени романа. Оставила е живота си инертно да се плъзга по течението. Осъзнала невъзможната взаимност в отношенията им (някакъв странен хибрид от приятелство, любов и чисто плътски желания), тя си изгражда броня срещу безразличието на Декс и продължава като добро другарче да попива историята на всяка следваща негова авантюра, "която не й причинява по-силна болка, отколкото например тенис топка, улучила я внезапно по тила".

Декс - представителен, добре изглеждащ и радващ се на всички удобства и благини, които парите могат да гарантират, празен, не особено умен и амбициозен, но пробивен. Бъдещето му го вълнува дотолкова, че да си избере занимание, на което жените ще кълват бързо при запознанство в бара, да бъде с максимален брой жени, да си направи хубав тен, обикаляйки безметежно "парти-градовете" и живеейки в екзотични източни страни и да прескача от купон на купон. Вечно пиян, надрусан и самовлюбен.

И дотук с авторовите усилия. Всяка година героите му са си все същите, непроменени, недоузрели, незнаещи какво искат и какво усещат, без никакво развитие на образите, без повече дълбочина в тях; без шок, интрига или изненада в поведението им. По-важното за Дейвид Никълс е вместо да ни заинтригува с тях, да пълни всяко трето изречение с имената на всевъзможни световно(не)известни марки дрехи и обувки. Дразнещо е, в ръцете си държа роман с огромни претенции, не рекламен каталог!
Явно усещайки, че вниманието на драгия читател безславно се дави в бозата, той прави самоцелни и несвързани опити да възбуди напрежение и интерес: "Откъм зоопарка долитаха странни животински звуци и накрая двамата останаха сами на хълма." А любовно-еротичните копнежи придобиват леко канибалски привкус: "От години сърцето и стомахът му бяха препълнени с копнеж по Ема Морли - не само платоничен, но и плътски."

Последната четвъртинка на книгата е с превишена доза мелодраматизъм. Лошият герой Декстър най-накрая е шамаросан от живота и отива да се теши при старата си и вярна приятелка. Тя първо не го иска, защото уж срещнала друг и само 10 минути, след като го убеждава в това, се хвърля на врата му. И това се случва естествено вече не в мрачна и влажна Англия, а в романтичен Париж. Колко (не)оригинално! Следват лепнещи от сладостта на споделената любов и семейното щастие страници, изпъстрени със социално ангажираните им разговори и диалози за политика и личностните им сърбежи, които спокойно могат да се пропуснат (както и всички страници дотук) - чак до (не)очаквания трагичен момент. Предвидим още от самото начало, без него тази книга едва ли би свършила някога ... Но не, следват животът след това и авторовите опити да ни обясни като на дебили къде се е скрила завръзката и откъде е започнал да изсмуква от пръстите си тази ненужно разтеглена и дъвкана история, връщайки ни няколко пъти в онзи първи ден преди 20 години.

"Трогателна, оригинална, омагьосваща"? Това вероятно е писано за друга книга и е отпечатано случайно на корицата на тази. Или книгата е за друга таргет група - търпелива, всеядна и устойчива. Която вярва, че една случайна и не съвсем вълнуваща нощ в едно легло може да прелее в дълга, страстна и най-вече - споделена любов с хепи енд. Която може да тръпне в надежди това да се случи или пък героите най-сетне да станат големи хора, да гризе нокти и да рони сълзи над цели 429 страници. Определено това не е моята книга. Блудкава и безидейна, с нищо не ме грабна, замисли или докосна.

Спестете си парите и времето за нея. Употребете ги за нещо по-смислено, по-вълнуващо, по-полезно. Същото бих посъветвала и за чакания скоро филм, който дава заявка да бъде още по-голяма и чак нагарчаща от сладост боза.

Потребности

Ако потребностите от по-ниско ниво не са удовлетворени,

човек не може да премине на потребностите от по-високо ниво.
Ейбрахам Маслоу

Илюстрации към неговата "Теория на човешката мотивация", инспирирани от случайни (реални и виртуални) срещи и диалози:

Пирамида на мъжките потребности

Пирамида на женските потребности

За щастие все още има хора, които не живеят, не мислят и не чувстват в една плоскост. Които знаят какво искат, какво търсят и какво ги удовлетворява. Които избират, обичат и уважават половинките си не само заради първичните и вторичните им полови белези или телесните им и материални положителни черти. И го правят без условности, уговорки и дати в календара.

Което ме подсеща, че вече е 8-ми март - поредният повод за протоколно отчитане на нечие присъствие в нечий живот. Един празник, от чийто соц-привкус са останали тук-там банкетите с колежките, истерията с цените на букетите и вечните мъжки дилеми - какъв точно да купят, на любимата или на съпругата (мама, колежката, шефката и т.н.) да бъде по-скъп и по-голям, как да се размножат, за да уважат всички маси в този ден ...

Преди още да бъда замерена с грамада камъни: "Жената има нужда от един неин ден в годината, в който да е хубава и уважавана", "Нека има повече празници, какво толкова" и други в този дух, искам да уточня следното:
* Празниците могат да бъдат и независимо от календара, спонтанни, почти ежедневни и незадължителни и по измислени поводи.
* Жената има нужда всеки ден да бъде обичана, уважавана, хубава, единствена, желана. Мъжът има нужда от същото. Имат нужда и от ваимност. Няма смисъл това да се случва само на няколко дати и само заради тях.

За мен днес е празникът на мама. Ден, който да ни напомни за простичките неща, които забравяме или не забелязваме в натовареното си ежедневие: онази усмивка, с която рано или късно ни прощават всичко; онази обич, която не трае 3, 5 или 7 години и не избледнява дори и когато отдавна вече не сме деца.

Кога за последен път: се обадихте на майките си, поговорихте с тях дълго и задушевно (извън протоколното и набързо телефонно "Как си? / Пиеш ли си лекарствата? / Пази се и не излизай много в този студ и лед.") или ги прегърнахте? Те имат нужда това. Повече, отколкото от сериалите си.

Усещането да казваш "мамо" (възможно най-дълго време) е несравнимо. Както и това, да чуваш "мамо" и да побелееш с проблемите, грижите, радостите, успехите, болките и усмивките на децата си.

(Никога няма да мога да разбера личния избор на жените, които съзнателно се лишават от щастието да бъдат майки или го вместват в някакви далечни и практически неслучващи се планове. Както и тези, които са жени избирателно, само когато им е изгодно, удобно и имат настроение или желание за това.)

Честит празник!

Happy B-day, Doogie!

Днес Дъги Уайт навършва 51 години.

Едва ли някой знае как би се развила кариерата му, ако през 1994 г. беше успял да пребори Блейз Бейли и да замести Брус Дикинсън в Мейдън. По всяка вероятност би се справил много добре, съдейки по този трибют:

Съдбата обаче е решила да сложи пръста си другаде и още същата година Дъги Уайт е поканен от Ричи Блекмор при второто събиране на Рейнбоу и остава в историята като техния последен вокал. През следващата година излиза и последният албум на групата - Stranger in Us All, на голяма част от който двамата са съавтори.
Първоначално албумът е приет много лошо, критикуван и недооценен, въпреки че съдържа едни от най-добрите и емблематични песни на Рейнбоу. По-късно получава своето признание. Личен фаворит ми е.

Звученето на Рейбоу се усеща във всички следващи участия на Дъги Уайт, по-значимите от които са:

с Cornerstone (5 албума / 2000 - 2007):

с Yngwie Malmsteen (Attack!! /2002):

в световното турне на Jon Lord:

(тук звучи по-добре и от Ковърдейл)

и в последният албум на аржентинците Rata Blanca (The Forgotten Kingdom / 2009), който прилича на реюниън на Рейнбоу:

Да е жив и здрав и още дълго да ни радва с гласа си.