Среща

Резкият, ясен звук, нахлул през прозореца, я разсъни по-бързо от кафето. Онзи звук, който винаги разравяше мравуняка в главата й и хиляди гадинки плъзваха по нея, изправяйки всеки косъм. Звукът, който стягаше тялото й със студени, лепкави пипала, които проникваха през порите на кожата й и парализираха движенията и дишането й.

Усили музиката, за да не го чува и скована от ужас, бавно надникна зад пердето. Звукът идваше тъкмо от нейния двор, както се опасяваше. След 10 минути трябваше да тръгва за работа. Не беше в състояние да измисли някаква причина, за да оправдае отсъствието си. Не можеше нито да звънне на шефа си и да му каже истината, нито на 112, на приятели или съседи – както при всеки такъв случай още от ученическите й години, щяха да я помислят за побъркана. Не вярваха на страховете й, не ги разбираха и съчувствено се смееха. Някои дори й се ядосваха малко, когато идваха и не намираха нищо. Съветваха я да си потърси лекар и да се отърве от тези внушения и фобии.

Звукът отново нахлу през прозореца. Трябваше да се пребори сама. Огледа се и грабна единственото подходящо средство за защита – точилката. Излезе навън с вдървени крака и прецени разстоянието до колата си, паркирана на улицата. В средата на пътечката я чакаше онази твар, източникът на нейния ужас. Двете странични, изпъкнали, несъразмерно големи очи я гледаха втренчено над лъщящата от слънцето кожа. Виждаше как се тресат гушата и светлият й корем. Стори й се, че потропва нервно с ципестия си крак, готвейки се за атака и си представи как цялата е обляна в гадна лепкава слуз, която пълни устата й, задушава я и сковава крайниците й. Направи една крачка, готова да размаха точилката в отчаян опит за защита и стисна очи с погнуса.

Когато ги отвори, жабката изквака за последен път, врътна се равнодушно и с два скока излезе на улицата.

(***)*

*Всъщност заглавието е "Happy Satan Марта", но като неблогоугодно няма шанс да виси по-горе.

За мартеничките бях чела какво ли не, включително че са фалически знак и най-завоалирания образ на половото единство. И няколко много различни легенди за произхода им. Тази вечер се разтърсих за истината и я открих - шарените кончéта се оказаха с доста демоничен и вещерски оттенък и трябва да бъдат анатемосани, забранени, изгорени и т.н.

"... ако успеем да намерим в тях символика, която да ни води към молитва, а не към оргия, мога да ги оправдая и да ги нося с радост"

"Защо да не бъдем Сол и Светлина за Света ? Защо не махнем всички езически празници и да заживеем като християните описани в Библията ... със същия морал и ценностна система, със същито упование в Бога ?????!!!!!!"

"анатема!!!!!!!!анатема на мартениците!!!!!това е езическо нещо!!!!!!проклети да са!не трябва да се носят мартеници."

"значи аз смятам че е изключително езическо да се слагат мартеници защото се вярвало че ще донесат "здраве и късмет" по голяма тъпотия от това не съм чувал.аз лично не нося мартеници смятам че са гавра с Бога и Божията благодат."

И още много такива веселяшки мисли има в същата тема. Включително и декларация от възмутени родители относно училищните занимания на дъщеря им. Ще я цитирам със съкращения, защото тълкуванията на легенди и стихотворения, както и други мисли в нея, заслужават редовни консултации със специалист, изписващ цветни рецепти за аптеката.

"ДЕКЛАРАЦИЯ

От ХХХ и YYY, родители на ZZZ,
уч. в Iа клас при СОУ „Кирил и Методий”-гр.Бургас

Да послужи пред когото е нужно.

Аз, в ролята си на родител, декларирам, че дъщеря ми ZZZ няма да изработва или носи мартеници, поради християнските убеждения, които нашето семейство има.

Християнската вяра, базирайки се на Библейските учения, изрично забранява магьосничеството и суеверието.

.......

Според стихотворението „Баба Марта бързала”, което е поместено в Читанката за II клас, мартениците, които Баба Марта вързала помагат „на гората – да листят листата. И да дойдат всичките: щъркелите, птичките, първия певец ... а пък на дечицата върза на ръчицата мартеници чудни със ресни червени, да са ранобудни, да растат засмени.” А коя е Баба Марта и какво наистина представляват мартениците?

„Приказката за Баба Марта

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Те носели едно име - Сечко. Само че единият наричали Малък Сечко, а другият - Голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла с благата си усмивка, блестяло слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, когато топлото слънчице огряло, птичките се обадили, та из тревица стоката си да попасе.
- Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде - думал й свекърът.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месецът разбирал кога дъжд ще завали, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
- Кърпикожусите цъфтят сега, снахо - топло й напомнил старецът. - Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
- Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи - казала снахата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове безмилостно забрулили напъпилата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Младата овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците горе в планината.
Така останал обичаят да се правят мартеници от червена и бяла вълна, за да радостна Баба Марта и да носи само добрини на хората.”

Първо, Баба Марта е мит, не историческа личност, въпреки, че на децата се представя като такава. Второ, тя е представена (поне от приказката така става ясно) като жена със свръхестествени способности, които обаче в един момент използва за отнемане на човешки живот – и това тя прави (абсолютно неоснователно). А дали мартениците наистина играят ролята на умилостивение пред Баба Марта или имат друго предназначение? Следващите наколко цитата ме карат да се замисля още повече:
..........
„Според предание, дошло от древността, мартениците носят здраве, щастие и дълголетие. Старите българи вярвали, че в природата съществува някаква зла сила, наричана "лошотия", която също се събуждала през пролетта, а в народните вярвания 1 март бележи началото на пролетта. На мартениците се приписвала магическата сила да предпазва от "лошотията" , най-вече от болести и уроки. Свалят се чак тогава, когато се види първият щъркел и се закачват на разцъфнало или зелено дръвче.
Някои от обичаите на 1 март, свързани с изгонването на злите сили, включват палене на огън и изгаряне на сметта на двора, а след това всички прескачат жаравата.
Разпространен е и гадателският обичай за избиране на ден. От 1 до 22 март всеки си намисля един определен ден от този период и по него съди каква ще е годината - ако е слънчев, ще е успешна, ако вали и времето е лошо - ще има трудности.” (Интернет)

„Старинният обичай изисквал бялата вълна за мартениците да се събере от пасищата на стадата, където кичури овча вълна са останали по храсталаците. Така вълната е "поела" магическа сила от природата и от звездите. После част от вълната се оцветява в червено. И накрая бабата изприда и пресуква заедно бяла и червена нишка. Докато ги преде и усуква, тя изрича обредни заклинания. Вярвало се е, че преди да се залови с направата на мартеници, жената не бива да е пипала огъня в домашното огнище, за да има мартеницата магическа сила. Първоначално мартениците служели за амулет, който предпазва от злосторни духове, болести или урочасване от "лоши очи".” (Из статия „Баба Марта се посреща с мартеници” - БНР)
............

Мартеницата не е никак безобидна, както изглежда на пръв поглед. Тя всъщност представлява т.нар. “бяла магия”, т.е. магия за добро или за разваляне на “черна магия”. Обричането, наричането, заклинанията, които се ползват при изработването й са недопустими практики от гледна точка на християнската вяра.

Съобразявайки се с горните цитати, се надявам да проявите разбиране и толерантност към верските ни убеждения, гарантирани от Конституцията на Р България – чл. 37.
Родителите определят вярата на своите деца … цитат от конститицията или закона

………….. г.
С уважение,
Гр. Бургас

ХХХ, YYY"


Чувствам се много щастлива, че нито моите родители ми налагаха (или определяха, ако спазвам термините) вяра като горната, нито аз - на децата си. Току-виж утре някой такъв изперкал кукундрел заискал да се забрани и Сънчо, защото е представен от филмчетата като същество с почти неясен пол и произход и със свръхестествени способности. Съвсем небезобидно, както изглежда на пръв поглед, защото всъщност с пръчката си ръси т.нар. “бяла магия”, т.е. магия за добро. Да ви напомня на някого?

Te quiero х 100

По много предварителни планове до наближаващия леко спорен празник (14.02.) трябваше да съм прочела една книга с реални истории на известни хора, преживели физическа и емоционална загуба по различни причини и след срива и болката открили своя втори шанс да обичат и да бъдат обичани. За това няма пределно допустима възраст. Поради липса на време обаче така и няма да успея да се разровя между чаршафите им. Не стигнах по-далеч от един дълъг откъс, заради който си купих книгата – история, разказана от първо лице, искрено и увлекателно, с цялата палитра емоции и с недразнеща пикантност, на съвсем различно ниво от чиклита, розовите романчета и сълзливите риалити шоута.

Успях обаче да прочета друго малко любовно бижу – изненада, с която вчера един мил, учтив и само задочно познат господин ми се извини за получило се наскоро леко недоразумение. С персоналното си и топло отношение към клиентите си той е като бяла ластовичка в бизнес, в който много хора се интересуват единствено от печалбите си. Пожелавам му да катери леко и бързо стълбата на успеха и да си остане такъв и на върха й.

Бижуто е „Сто сонета за любовта” от Пабло Неруда – луксозна книжка джобен формат, с твърди корици и красиво оформени страници, побрали дълги години обяснения в любов към неговата Ла Часкона (Рошла) - Матилда Урутия. Историята им може да се прочете в сайта на ИК „Кръгозор”.
Преводът е на Николай Христозов.

„Обичам те” може да бъде казано на сто езика. Може да бъде казано и по сто различни начина, както го е направил Неруда:

„Без теб да бъда, значи да не бъда ...”

„Усещам болка някаква в гърдите:
единствено защото теб те няма”

„В потока незатихващ на жените,
във всички други търся само тебе...
Събираш всичко ти, а си една сред всички,
и аз задъхан с тебе преминавам
по цялата река на женското начало.”

„... обичам те просто, без всякаква цел и без городост:
така те обичам - а иначе аз не умея, -
така, сякаш ни аз, ни ти сме отделно,
ръката ти, спряла на моята гръд, е и моя,
очите ни, слели се, сънища виждат еднакви.”

Сонетите са сонети само като структура на строфите, иначе стиховете са свободни, неримувани и понякога липсата на ритъм е дразнеща. Въпреки това в образите, картините и усещанията, които носят, има много музика.

Покоят бе зелен и мокра – светлината,
трептеше юни като пеперуда,
когато тръгна ти от камъните морски
и обедния час на две разсече.

Поради невъзможност да ги чета в оригинал и най-вече поради пълното ми принципно неразбиране на поезията, някои от хрумките ми се сториха стряскащо не на място, в дисонанс с общото лиричното звучене и напомняха повече на творчески напъни на силно скучаеща начинаеща блогърка. За щастие са рядко срещани, а и както е казал Робърт Фрост, „поезията е това, което се губи при превода”- въпреки титаничните усилия на преводача.

Като цяло сонетите имат много заряд, чувственост и красота, метафорите им са силно въздействащи. Разделени са в четири цикъла: Утро, Пладне, Привечер и Нощ. Първите три са наситени с по-оптимистични наслада и копнеж, със спомени от различни места по света, където Матилда го е следвала, с любовта му към всяка част от тялото й, докато е в кухнята, градината или в леглото с него.

VIII

Ако очите ти със лунен цвят не бяха,
със цвят на ден - на глина, работа и пламък
и ако въздухът не беше твой покорен пленник,
а ти - янтарен наниз от прозрачни дни и нощи

и ако ти самата миг от жълта светлина не беше,
миг, в който по бръшляна бавно се издига есента,
ако не беше хляб, изпичан от луната
в пещта на небосвода, със брашно посипан,

не бих могъл така да те обичам!
Прегръщам в тебе всичко съществуващо край мене:
скалите, времето, дървото на дъжда

и всичко дишащо край мене, за да дишам.
Аз мога всичко да узная без да те напускам:
защото всичко сътворено на земята в теб живее.


XLIV

Не те обичам аз и те обичам,
животът също е ту ласкав, ту сърдит;
във всяка дума има лъх мълчание,
във всеки огън студ и сянка има.

Обичам те, защото искам да обичам,
да тръгвам винаги на път в безкрайността,
да не оставам никога без обич:
и точно затова не те обичам.

Не те обичам и обичам – сякаш имам
на щастието ключовете златни
и семената тъмни на скръбта.

Живея раздвоен, за да обичам.
Когато аз не те обичам – те обичам,
когато те обичам – те обичам.


ХХХVІ

Сърце, царице моя на коритото и лука,
тигрице малка на иглата и на копъра,
обичам блясъка на малкото ти царство,
оръжията ти: маслини, вино, восък ...

Сама извадила си този чесън от земята,
в ръцете ти е гряла синята й същност,
а сънищата й лежат на нашата трапеза,
маркучът свит е на кълбо като змия.

Подрязваш храст – и мириса на клонки будиш,
посока даваш на сапуна и на пяната,
изкачваш се по лудите ми стълби и въжета,

разчиташ почерка ми по незнаен начин,
на пясъка намираш страниците ми изгубени
и буквите, които твоята уста са търсили.

В четвъртия цикъл се усеща повече тъга от приближаващото време, когато единият вече няма да го има. Сонетите в него са като послания към оставащия и като химни на вечната им любов – единственото, което съществува, има смисъл и дава сили.

„А ако аз умра, живей с такава сила,
че всеки студ и болка да помръкват ...
и аз – без дъх – ще виждам как живееш,
нещастна ли си – ще умра отново.”

„Помислих, че умирам и за миг усетих хлад.
От всичко на света ми домъчня за тебе само,
защото твоята уста създаде моя въздух
и моите целувки кожата ти сътвориха.

За миг изчезнаха приятелства и книги,
съкровища и редки вещи, трупани безкрайно;
домът прозрачен, който с теб градихме,
се скри, за да останат само твоите очи.”

За корица на книгата е използвана картината на Диего Ривера „Desnudo con alcatraces” („Гола жена с калии”, 1944). Той е много добър приятел на Неруда, негов е и описаният в Сонет LXXVI интересен портрет „Матилда Медуза” (1953):

 
Диего Ривера, мечка истинска, не бърза,
той търси горски изумруд в боите,
цинобър – кръв избухнала внезапно,
и всички светлини в света за тебе.


И нарисува той носа, изтӝчен властно,
зениците ти дръзки и дълбоки
и нокти, на които месецът би завидял,
и кожа слънчева, и динена уста.


И с две лица те нарисува, два вулкана
араукански, бликащи любов и огън.
И тези две лица от златна глина

обви със светеща корона – яростен пожар
и кула недостъпна; тайно бе заплел
и моя поглед там, сред огнената грива.


***
Обичайте (се) споделено, казвайте го и го показвайте - без причини и дати, не само с повод и по празниците.

Обзор на новините

Днес не само ми остана време да се наспя човешки (напоследък ми е дефицитно), но и да попрегледам по-подробно новините, които накратко ще обобщя.

1. Във връзка с усложнената зимна обстановка областният управител обяви бедствено положение: "за 24 часа се забранява влизането, пребиваването и движението на територията на областта. МВР съобщи, че в района вече закъсват и високопроходимите пожарни и скоро ще могат да пътуват само верижни машини. От сряда затварят всички училища в областта." Време беше, вместо да се чудят къде да настаняват децата от селата, учещи тук и как да приберат учителките от селата. Пътищата са непроходими не само защото непрекъснато вали и навява, а и защото едната фирма, която трябва да ги почиства, както всяка година, вече е свършила парите, полагащи за почистване до края на м. декември. Кметът дружески, без забележки, мрънкане и въпроси й отпуснал днес известен брой хилядарки.

Същият този кмет два часа след заповедта на областния управител отказа да обяви бедствено положение в града, защото липсвали предпоставки. Може и да липсват наистина, да не се намираме в центъра на областта, а на някоя друга планета като Трафалмадор. Или човекът да има проблеми със зрението (или с чашките), щом градът му се вижда проходим. Пишейки това, поглеждам непрекъснато дали междувременно не е отменил и заповедта на РИО за ваканцията в града. Той е велик, той може всичко и дори вярва твърдо в това.

2. Следващите две новини са пример за това, какво не трябва да произвеждат журналистическите факултети. За първата се чудя дали българският език е майчин на автора/авторката и дали някога е чувал/а за словоред. Втората може да прочете тук и да научите също, че зад щанда в бакалията стои бакалийка, не търговка, продавачка и т.н.

3. Групите със странни имена са ми слабост и днес колекцията ми се обогати с още една: Brown Тoilet Paper. Докато търсех по-слушаема песен от тази с хубавото, звучно и тематично свързано име, попаднах на една картинка:

Фирмата предлага хартийки в удивителни цветове, дори и черни: "Best choice for daily use or party events (?!?)" ... Разни хора с разни задници, имащи своите разни естетическите вкусове и желания...

Едно само ме чопли цял следобед: как ще разбере ползващият тази, кафевичката, че вече е готов и няма нужда повече да се забърсва? С помирисване вероятно ...

4. Това не е новина, а отново чуденка. Гледам си новата печка и се опитвам да разбера кой е адресатът на този мултилингвистичен бисер:

Букварче

Букварчето е книжка, в която по-любопитните дечица понякога откриват познати неща, но независимо от това, заедно с останалите жадно поглъщат страница след страница. Всяка следваща отваря ново прозорче, надгражда знанията им и след последната те се чувстват малко по-пораснали и нетърпеливи за следващото букварче или друга интересна книжка.

Децата растат физически и интелектуално в права пропорционалност на купчинката букварчета. Всъщност една част от тях окончателно зарязват на даден етап от живота си подобни скучновати четива и се отдават изцяло на жадно и ненаситно поглъщане на всевъзможни ТВ- и хартиени бози. Но те не стоят на едно място и не спират своето развитие, дори напротив. Гордо и до пресъхване на устата (респ. схващане на пръстите или повреда на клавиатурата) могат да черпят с глътки от бозата и да цитират останалите източници на своята информираност - сайтове (по дифолт с кафяво-жълто ухание), в които основните теми са прелюбопитни подробности от ежедневието на разни ВИП-персони, било то и световно неизвестни, както и сензации, силно влияещи върху начина им на живот, открити/доказани от екип учени вчера. Утре в същите сайтове друг екип открива/доказва тъкмо обратното, но това е без значение. Мисленето и задаването на въпроси не са приоритет.

За разлика от тях, една друга групичка пораснали дечица, спохождани (нерядко и обсебени) от делюзии, понякога се питат някакви неща, но търсят отговорите в единственото букварче, побрало цялата тяхна истина, с размерите на тухла четворка и подвързано с черна кожа. Предполагам, че и тяхното питане е до време, след което си живуркат с удобното убеждение, че причината за всичко е само една и че малкият свят вътре в тях, както и големият около тях, са някаква прищявка свише и каквото се случва, е резултат единствено на нечии капризи, бесове или благоволение.

Трезвомислещите дечица, наред с другите любими книжки, продължават с интерес и постоянство да гълтат букварче след букварче в търсене на нови отворени прозорчета и на отговори на въпросите си.
Когато последните започнат да се появяват настойчиво, макар и с различна честота и да звучат така:
* какъв е произходът на законите, управляващи природата?
* имат ли тези закони изключения, т.е. случват ли се чудеса?
* само един възможен избор на тези закони ли съществува?

или леко по-отвлечено:
* реалността на златната рибка в сферичен аквариум ли е правилната или тяхната?
* съществува ли масата, когато излязат от стаята и не могат да я видят и защо е реално съществуването на разни неща (частици), които също не виждат?
* колко голямо и сложно трябва да бъде нещо, за да се държи като вълна или защо не може хипопотамът да мине като вълна през пръчките на клетката си в зоопарка?
* защо големите неща слушат Нютон и (ако не са прекалили с алкохола) стигат от т. А до т. В по права линия, а съвсем малките неща се движат по техни си, привидно хаотични и вероятностни траектории?
и за всякакви други подобни мистерии,

спокойно могат да отворят новото букварче, прясно издание на "Бард".

То е мечтата на читателя: твърди корици, лъскави страници в достатъчно и недотягащо количество и с едър шрифт, побрали полезна и интересна информация (на много прилична за естеството си цена), споделена увлекателно, на достъпен език, без нужда от гугълски подсказки и богато илюстрирана с цветни картинки.

Не го подминавайте! :-)


П.П.1 Гледната точка на списание "Българска наука"

П.П.2 Длъжна съм да предупредя за съпътстващите рискове - възможно е да оплескате нещо друго, дори няколко неща, докато му се отдавате с радост, както се случи при мен. Вчера попрепекох едни сърми, днес - сладкиш (за утре още не знам). За късмет само приятно, без да наподобяват по цвят и мирис една чернилка, с която мога да рисувам графити по гаражите пред входа.

Среднощни съчинения

Почти до входа ни имаше денонощен магазин. Тип малък супермаркет, много добре подреден и винаги зареден с разнообразни стоки от много и неслучайни марки. Случвало се е доста пъти късно вечер да прескачаме за дреболии. Беше от онзи тип квартални магазини, в който винаги усмихнатите продавачки са почти част от семейството; подават ти, без да питат, цигарите на касата; кимат към съседния салам или паста, ако избраните не са съвсем пресни; водят те почти за ръчичка до търсената стока, независимо дали ще ти извади очите или е набутана в ъгъла на някой стелаж и предупреждават, ако някой от семейството вече е минал и е купил хляб или сладолед.

В населените места, оправдаващи името си голям и цивилизован град (не само нарочени за такива), има по няколко магазина на различни големи вериги. Уважавам ги, особено когато конкуренцията им на цени и качество е изцяло в полза на потребителите. На по-човешките места това обикновено (но не винаги) се случва. Понеже живея почти на четирибуквието на географията, положението тук е малко по-различно. Снощи започнах да пиша по няколко добри (и не толкова) думи за тукашните рехави представители на чужди вериги, благите спомени за повечето от тях ме приспаха и се отказах. От българските има само една и тя като хидра поглъща всеки добре разработен квартален магазин. Табелите й са нацвъкани из целия град и при липсата на алтернатива наоколо се пазарува това, което предлага тя. Обаче заедно с конкуренцията са убити и всякакви напъни за атрактивни цени, качество и разнообразие на стоките - с малки изключения са световно неизвестни и съмнителни, дори при елементарни неща като мляко, сирене и дамски превръзки.

В края на миналата година хидрата не подмина и денонощния ни магазин. Много благословии отнесоха по време на едномесечното му преустройство. Точно тогава жесток грип натръшка мъжкото мнозинство у нас и съответно нямаше кой да обикаля из квартала да търси хляб, та се наложи едната вечер, куцайки със счупен пръст, да правя питка. Магазинът вече е лъснат и работи, но не го харесвам и пазарувам от там по принуда и само най-спешното. Останалото е от Билла, най-свястното възможно от наличните тук. Не искам тепърва да свиквам с нови и странни марки храни и санитарни продукти. Имам си любими, изпитани и си държа на тях.

Представете си трима мъже от различен калибър, които вечер и нощем са непрекъснато пред хладилника (и дори не им личи!). Цялото това предисловие беше заради тях. Снощи примираха за нещо сладичко, но не плодове. Всичко беше изядено - приготвено, купено, резерви ... освен някакви бисквити за торта. С дълбока въздишка се заех да забъркам нещо бързичко. Оказа се трудна работа - имах само чаша мляко, няколко яйца, половин чаша захар - нито за крем-карамел, нито за крем или мляко с ориз. Съответно хубавичкият ни нов магазин вече беше затворил - няма продукти, няма шоколад, сладолед, бонбони или пастичка за такива спешни случаи, няма го доброто старо време, когато денонощно можеше да се пазарува само на няколко крачки.


Без рецепта и с малко фантазия преди полунощ се получи следното съчинение:

Докато фурната загряваше, нарязах на филийки (около сантиметър) няколко обелени круши. Намазах хубаво с маргарин една къдрава форма за кекс (с масло щеше да е по-добре, но нямах) и подредих ветрилообразно на дъното част от тях, поръсени обилно с орехи на едри парчета. Половината чаша захар допълних с мед и разбих на пяна с 3 яйца, добавих лъжичка сода, разтворена в две с кисело мляко, ванилия и чаена чаша брашно. Половината от това изсипах във формата, наредих останалите круши, ръснах канела и пак орехи и покрих с останалата смес. Пекох го около половин час на 180-200 градуса и вентилатор и когато изстина, го обърнах.

Получи се много леко и приятно на вкус нещо, достатъчно сладко, напомнящо меденки, сочно и меко от крушите. Така изглеждаше в момента на опитването - още недоизстинало съвсем, а сутринта намерих останало само едно мижаво парченце. :)

Рипорт

В края на миналата година показах на един приятел-блогър, когото много уважавам, какво съм писала в гудрийдс за „Игра на въображението” на Джоузеф Хелър (интелигентен коктейл от личности, епохи и събития, който ми тръгна леко изнервящо и мъчително, след което не исках да свършва). Беше ми поръчал ревюта за всичките му книги и се чудех дали между празниците, трапезите, късметите, равносметките и пожеланията и на още някого ще му се четат точно моите впечатления и то точно за тази чудесна, макар и малко странна книга. Оставих ги да си отлежават заедно с няколко други и вероятно така и ще си останат.

Причината беше, че той ми отговори същото, което мислех и аз: напоследък стана малко наситено с ревюта на книги и извън специализираните блогове. Не че в това има нещо лошо, радващо е, но темата май вълнува само шепа четящи и започва да става скучно-уморителна. Като че ли почти не се споделя друго, сякаш хората вече нямат за какво да пишат. Или не искат. Признавам си, че при мен е така – в личен план ми се случват твърде обикновени, безинтересни и нескандални неща, които не заслужават нито нечие внимание, нито труда ми да ги обличам в красиви думи или да ги излъсквам, докато станат забавни. А да отчитам присъствие тук, изсмуквайки от пръстите си чисто теоретичен оптимизъм и изкуствена веселост, гарнирани с притчи, мантри и картинки, просто не е моята стихия. Творческият запек е за предпочитане пред творческата диария.

По тази причина мислех да си кротувам в някой ъгъл за неустановено дълго време – докато музите и музовете ми се разхибернират. Обаче Ностро, на когото (почти) нищо не мога да откажа (понеже ми е полуастрален близнак), ме е посочил вчера с пръст да се наредя в някаква щафета/верижка.
=> Съвсем бърз и импровизиран читателски дневник за 2011-та:

Според статистиката на гудрийдс съм прочела около 33 000 страници, т.е. средно няма и по 100 дневно. Приемам го като съвсем относителна и нищо незначеща цифра, защото има книги, които се гълтат за час-два, други – за една нощ и трети, от които по 20 или 50 страници на ден идват множко. Имаше първи, втори и трети прочит, открития и разочарования, нови и любими имена, някои с по едно, други – с по няколко заглавия. Катастрофирах в най-некадърния превод, на който съм попадала в последните години, при това на много любим автор, който обаче се оказа с някогашна номинация от издателството си за наградата „Кръстан Дянков”. За щастие си е останал само с номинацията. Спрях изобщо да купувам от друго издателство – чашата преля с една чудесна, но мърляшки недогледана книга, пълна с грешки и двусмислици, плюеща на труда и на автора, и на преводача. Бих простила донякъде, ако си бяха направили труда да отговорят на културно възмутените ми имейли. Продължава си неписаното правило почти масово и безхаберно да се издават книги, без да минат през редактор и коректор, макар всяка да е накичена с имената на поне двама такива. А може и да са минали, но редакторите и коректорите да не са разбрали, спейки или сърфирайки из нета. Знае ли човек ...

Понеже изчетените книги са много, не съм ги снимала, няма да ги има и като списък. Ще изброя по памет само авторите, които не ми оставиха гаден вкус и които ще продължавам да чета: Албер Камю, Алън Силитоу, Артър Кларк, Арчибалд Кронин, Бил Брайсън, Борис Виан, Васил Георгиев, Весел Цанков, Госини&Семпе, Греъм Грийн, Гюнтер Грас, Джак Керуак, Джеръм К. Джеръм, Джеръм Селинджър, Джон Стайнбек, Джордж Оруел, Джоузеф Хелър, Дмитрий Глуховски, Евгений Замятин, Ивайло Петров, Иън Макюън, Карел Чапек, Карлос Мария Домингес, Ким Монзо, Клифърд Саймък, Кристофър Прийст, Кърт Вонегът, Майкъл Ондатджи, Олдъс Хъксли, Павел Горковски, Патрик Зюскинд, Рей Бредбъри, Робърт Хайнлайн, Робърт Шекли, Ромен Гари, Станислав Лем, Стивън Кинг, Съмърсет Моъм, Теодор Щорм, Труман Капоти, Уди Алън, Уилям Голдинг, Уилям Сароян, Филип К. Дик, Филип Рот, Харпър Ли, Хауърд Лъвкрафт, Хенри Милър, Хърбърт Уелс, Чарлз Буковски, Zотов + тези от следващата снимка.

В момента довършвам започнатото в края на 2011-та, все така бавно и на порции. И не защото книгите са скучни, трудни или неразбираеми, напротив. Удължавам си удоволствието, а и те не са точно от тези, които се гълтат за една нощ или докато се лашкаш нанякъде в обществения транспорт. Малко по-различна е само „Лайла”. Макар Пърсиг да си я харесва повече от мотоциклета, на мен Федър ми идва в повече, когато прекалено се отнесе из безкрайните си кутийки с листчета, където е записвал философските си проблясъци за качеството и нравствеността и периодично го зарязвам. Губят ми се сарказмът, леко циничният хумор и интимността, с която в първата книга разсъждава и споделя най-съкровените си мисли. Пътешествието с яхтата няма нищо общо с онези негови шътóкуа (пътуващи сказки за обучение), на които свежда системата, университета и всяка възможна житейска ситуация до нещо съвсем простичко и разбираемо - един мотоциклет (който всеки може да проектира върху себе си, защото всъщност е неговото АЗ) и неговата поддръжка. Толкова елементарно и вярно, че понякога е като удар с чук. Продължавам с надеждата и „Лайла” да ми хареса толкова (с първата 1/3 не се получи).

Освен да дочета горните книги, през изминалата година не ми останаха време или пари за още няколко неща:
- Да изгълтам всичко от Хелър и Вонегът (успях като пчеличка да събера всичките им издавани у нас заглавия и на част от тях продължавам да се радвам все още само на кориците).
- Да намеря „Тенекиеният барабан” и „Да люспиш лука” на Гюнтер Грас на български и поне едната - в оригинал.
- Да си купя минимум по една книга на Етгар Керет и Милорад Павич.
- Да прочета Библията (за n-та поредна година си остава само добро намерение).
- Да направя втори опит с Пратчет. Най-учтиво настоявам феновете му да се въздържат от коментари, хвалби и препоръки. Опитах преди време с най-неподходящия Дядо Прас, не се разбрахме изобщо и си остана да чака по-добри времена. И те ще дойдат, вече знам кое да му чета.

Преди това обаче, освен един списък за купуване, ме чакат няколко други книги, които определено са ми по-важни и по-интересни - това е последният остатък от плануваното и непрочетено миналата година, с който стартирам тази:

Няма да предавам поименно щафетата, за да няма пропуснати обидени или недоволни нарочени. Който има време и желание, нека сподели – по-важното от количеството книги, жанра и авторите им е това, че ги е прочел.