Монолог на змията

Част от „Сътворението” – трагикомедия (или обратното) с отворен край, която се дописва със спомените на участници и очевидци, както и с тълкуванията на действителни и измислени артефакти, човъркащи мозъчните гънки на учени и фантазьори.

Публикуваните наскоро мемоари на Адам-Ламотий и Ева-Бърканиция са леко едностранчиви, защото са писани в еуфория от извършения първороден грях (но не от кулинарния елемент в него) и всичко преди него е замъглено или осветено през призмата на последвалите плътски удоволствия. Почти безпристрастно може да разкаже историята само извършилият сътворението, т.е. Бог.

Тук трябва да разсея една заблуда – Той всъщност е Тя. Само една жена може да направи от нищо нещо, особено когато й е скучно и нещото да бъде изпипано до най-мъничката подробност. В няколко от божествените си дни Тя си играла на фокуси и буквално от празното пространство материализирала Земята с разните й релефни и водни аксесоари, позанимавала се още малко да я доукраси с небе и за по-интересно го направила да си мени цвета и когато й се приспивало, да може да гаси светлината. Играчката все още й била скучна и през третия си божествен ден я поръсила с дървета, цветенца и тревички. На четвъртия ден Тя украсила и небето с лампички, а когато дошъл петият, решила да я направи още по-интересна с птички, пчелички, рибки и разни други по-малки и по-големи животинки, между които и аз.

Докато ме оформяше стройна, гъвкава и съобразителна като Нея (навсякъде влагаше по нещо от себе си), с неприкрита гордост се хвалеше и разказваше какви ги е вършила предните дни. Тук трябва да уточня, че дължината на дните я определяше Тя – според колкото време й е нужно, за да завърши замисленото. Мъдрата мисъл „Не оставяй днешната работа за утре, ако можеш да я свършиш вдругиден” се роди доста по-късно и извън Райските градини.

Райски, райски, ама скучни. Вървях си, лежейки. Ядях, лежейки. Всички твари се обичаха. Нищо не се случваше и още на следващия, шести ден, вече бях ужасно отегчена. Както и Тя. И си материализира една приятелка, по свой образ и подобие, за да си гукат, клюкарят и споделят една на друга дребни любезности: „Въй, муци, страшна си с тази прическа”. Нарече я Ева, обаче не предвиди, че може да бъде по-капризна и от Нея и да мрънка за всичко. Още следобед дружката реши, че й е много скучно и иска някаква специална играчка, лично нейна, която да няма претенции, да изпълнява всичките й желания, да не я занимава с глупости и да я гледа с телешки възхитен поглед. И понеже Ева също реши, че малко е напълняла, с готовност даде да й извадят долните ребра за материал за играчката. Красотата иска жертви. И така, сдобивайки се с тънка талия, Ева получи и персонална занимавка, която двете кръстиха Адам. Имаше си някои поносими несъвършенства, но като на всяка жена и на Нея й писна накрая и малко претупа работата. Решиха само заради неговото самочувствие да му подхвърлят версията, че той е от силния пол и е направен от кал, а после Ева – от реброто му.

След шест дни творчески занимания Тя се измори. А може би й омръзна или имаше ПМС, та обяви седмия ден за почивен. И натири Адам и Ева с благословията: „Плодете се, множете се, пълнете земята, обладайте я и властвайте над тварите, които пълзят по нея! А за храна вземете всички треви, които дават семена, и всички дървета, които дават плодове.” След което потъна в блажен сън.

Двамата се заеха усилено с плодене и множене и след няколко часа ги налегна зверски глад. И мързел също. Никой не отстъпваше да отиде да потърси нещо различно от висящите над главите им ябълки, които и двамата не обичаха. Искало им се вече нещо друго. Адам се размечта за едри, сочни сливи. Ева завъздиша за големи, твърди, непрезрели банани. Аз си лежах отстрани и кротко си хрупах ябълките, с които се замеряха, постепенно повишавайки децибелите на спора. Предлагах им ги с гадничка усмивка: „Като няма риба и ракът е риба”, от което те още повече огладняваха и се вбесяваха. И докато се усетя, започнаха да ме дърпат и да ме използват като уред за нашляпване.

В този момент вятърът отметна листото, което Адам си беше закичил незнайно как отпред и о, чудо! Пред очите ми се появи в цялата си прелест един питон, какъвто досега не бях виждала. Влюбих се на секундата и цялото ми същество се устреми към него, тръпнещо от желание за чифтосване, плодене и множене, както ни заръча Тя. Ева обаче се заинати, че питонът бил неин, не си го давала и се опита да ми скъса опашката с едната ръка, а с другата – да пребие Адам. Той не й остана длъжен (още не го бяха научили да си подава и другата буза, щом му ударят едната). За отрицателно време спретнахме страхотно меле и крясъците ни Я събудиха.

Стана Тя бясна, разфуча се, че е недоспала в единствения си почивен ден, че градината й приличала на кочина и трябвало да чисти заради нас. Напуска гръмотевици и светкавици и изобщо не чуваше никакви оправдания. Слухът й закачи само „сочни сливи” и „големи банани” и викна бясна: „Който не ми харесва манджите - аут!!!” Размята ме като камшик и натири Адам и Ева навън. Преди да хлопне райските порти, изхвърли и мен, понеже наказанията се понасяли солидарно от всички. И ей така, заради нечии кулинарни капризи, се озовах невинна извън Рая.

Още мемоари:

Версията на обратната страна

Дневникът на Охлюва на Адам

Три[o]ди

Monitoring of God

Компот от сливи

Мравешки поглед върху първородния грях