Вкус на лято и още нещо

"Тревата шептеше под тялото му. Той отпусна ръка и усети мъхестата ножница на власинките по тревата, усети как далече някъде, чак долу, пръстите пропукват в обувките му. Вятърът въздъхна край ушите му. Светът се плъзгаше, ярък и шарен, по стъкления овал на очните му ябълки и той го наблюдаваше, както се виждат образи, разискрени в кълбо от кристал. Цветята бяха слънце и разжарени петна от синева, пръснати из гората. Птиците прехвръкваха като камъчета, разпилени по огромното обърнато езеро на небето. Дъхът му гладеше зъбите, нахълтваше леден и излизаше разжарен. Насекомите тряскаха въздуха с електрическа яркост. Десет хиляди отделни косъма пораснаха с една милионна от инча на главата му. Чуваше ритъма на сърцата-близнаци в ушите си, третото сърце туптеше в гърлото му, двете сърца пулсираха в китките му, истинското сърце блъскаше в гърдите му. Милионите пори по тялото му се разтвориха.

Наистина съм жив! — помисли си Дъглас. — Досега не съм го знаел, или съм го бил забравил!

Затворил очи, Дъглас виждаше петнисти леопардови лапи в мрака.

— Том! — викна той, а сетне прошепна: — Том… всички ли на този свят… всички ли знаят, че са живи?

Сигурно. Да, дявол да го вземе! Леопардите затичаха безшумно към още по-тъмни гори, където очите не можеха да се извъртят, за да ги проследят.

— Дано да знаят — промълви Дъглас. — О, дано да го знаят. "

"Момчетата започнаха да берат усмихнати. Късаха златните цветя. Цветята, които бяха залели света, преливаха по дворовете, по тухлените улици, почукваха кротко по ясните стъкла на мазетата и тъй се размесваха с всичко, че отвсякъде наоколо струеше блясъкът и сиянието на разтопено слънце.

— Всяка година — каза дядо им. — Всяка година пощуряват, но аз не им преча. Килим от глухарчета в двора. Загледаш ли се в тях, изгарят ти очите! Уж просто цвете, най-обикновен плевел, така е. Ала за нас глухарчето е нещо благородно."

"Златният прилив, есенцията на този хубав, весел месец потече, а сетне се изля от улея, за да бъде обезсилена, да й се отнеме ферментът, да се разлее после в чисти бутилки от доматен сок и най-накрая да се подреди в искрящи редици сред мрака на мазето.

Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа. "

"И ето тук, подредено в редици, с мекия блясък на цветове, разтварящи се в ранно утро, със светлината на това юнско слънце, струещо през тънкото прашно покривало, тук ще стои виното от глухарчета. Погледнеш ли го в зимен ден, през снега бързо избуяват треви, дървесата се накичват с птици, с листа и цветове, сякаш рояк от пеперуди отдъхва, понесен от вятъра. И както се взираш, небето се променя от сиво в ясносиньо.

Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято."

"Нужна е само и единствено онази пречистена вода, събирана от далечни езера и тревна утринна роса по дъхави ливади, вдигната към откритото небе, пренесена в бухнали бели купчини, продухвана от вятър деветстотин мили, наелектризирана с висок волтаж и кондензирана върху студен въздух. Тази вода, докато пада и се извалява, събира в своите кристали частици и от небесата. Като си взема по малко от източния, от западния, от северния и от южния вятър, водата се превръща в дъжд, а дъждът в този час, отреден за обреди, ще се превърне в чудесно вино."

***

"Производителите на гуменки знаеха точно какво им трябва на момчетата и какво търсят. В подметките напъхваха среда от мек и пухкав хляб, навиваха пружини и жилави треви, калени и сушени в пустошта. А вътре някъде в меките стелки на обувките скриваха влакно от най-тънките, най-жилавите мускули на елен. Хората, които произвеждаха гуменки, сигурно дълго са гледали как ветровете брулят дървесата и как реките се оттичат в езерата. Каквото и да беше това нещо, то беше скрито в гуменките и се зовеше лято.

Дъглас се опита да изрази всичко това с думи.

— Добре де — отвърна баща му, — но все пак не мога да разбера какво им е на старите ти гуменки? Защо не ги измъкнеш тях от килера?

Горките момчетии от Калифорния, помисли си Дъглас, които през цялата година носеха само гуменки и не разбираха какво е да хвърлиш зимата от нозете си, да смъкнеш оловните кожени обувки, прогизнали от сняг и дъжд, и да се втурнеш бос навън, а сетне да завържеш първите нови гуменки за това лято, което е дори по-приятно, отколкото да си бос. Магията се криеше тъкмо в тези нови гуменки. Тя можеше и да се развали към първи септември, но сега, в края на юни, имаше още много магия и с едни нови гуменки можеш да прескачаш и през дървета, че и през цели къщи. Поискаш ли, с тях можеш да прелетиш над сгради, тротоари и кучета.

— Как не разбираш — отчая се Дъглас: — Просто не мога да нося миналогодишните.

Защото миналогодишните бяха вътрешно мъртви. Чудесни бяха, когато ги подноси миналата година. Но в края на лятото, в края на всяко лято ти разбираш, става ти ясно, че с тях вече не можеш да прескачаш реки, дървета и къщи, че вече са мъртви. А сега започваше ново лято и той усещаше, че този път, с тези нови гуменки, ще може да прави всичко, всичко…"

***

"На света има пет милиарда дървета. Проверил съм го в една книга. Под всяко дърво има и сянка, нали така? Познай тогава, от какво става нощта? Ще ти кажа — сенките изпълзяват изпод петте милиарда дървета! Представяш ли си го? Сенките се понасят из въздуха, мътят му водата, тъй да се каже. Да има как да го измислим, че да затиснем тия дяволски пет милиарда сенки под дърветата, тогава ще ни оставят да играем чак до среднощ, разбираш ли, Дъг, просто защото няма да има никаква нощ!"

***

"Каква трябва да бъде една Машина за щастие? — питаше се той. — Малка ли, че да се носи в джоб?

Или голяма, че тя да те носи?

— В едно нещо обаче съм сигурен — каза Лио гласно. — Трябва да е ярка на цвят."

***

Цитатите са от "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри. Беше ми изключително трудно да се огранича само до тези.

"Вино от глухарчета" е книга за всички възрасти и се преоткрива при следващ прочит. Написана е много красиво - един албум за живота и за малките неща в него, нарисуван с думи. Едно любовно писмо до детството, което ни връща в онези сладки и невинни години, когато ваканциите бяха време за щуреене и игри с приятели, не поредните еднообразни дни без досадното задължение да ходиш на училище. И когато игрите бяха живи и истински, на площадката или по поляните, не на клавиатурата. Когато се смеехме и общувахме на живо и пълноценно, а не с емотикони. Когато продаваха сладолед с неповторим вкус във вафлени кофички от колички на улицата. Когато бързахме да върнем празните бутилки, за да има повече джобни и да гледаме за n-ти път любимия филм на кино. Когато мечтите ни не бяха толкова материални. Когато газехме боси по тревата, радвахме се на светулките, страхувахме се от тъмното и вярвахме в чудеса.

Преди да си намеря това издание, я четох донякъде онлайн (уморително ми е от монитора, а и липсва усещането да държа книгата в ръцете си) и попаднах на един коментар, който с малко думи я изразява съвсем точно:
Ако нахлуе студ в душата ти, посегни към "Вино от глухарчета".