Мечтая си ...

Мечтая си да се спъна в билет за 16-ти ноември. И 99,9% ще ми се случи, но не на улицата, а пред някоя каса на "Евентим". (Edit: спънах се успешно. :D) Това обаче е най-лесната и безболезнена част.


Мечтая си по-силно хубавите концерти да започват да се случват и другаде, освен единствено в София. Всяко удоволствие си има цена, знам. Само че така, географски нецентрирано, удоволствието се обезмисля. Защото трябва и гориво за 400-500 км и обратно, евентуално и хотел. Бирите изобщо не ги включвам в сметката, нито хапването. Получава се нещо като: 1 концерт = минимум 1 провинциална заплата (мразя думичката провинция). И това не е само веднъж в годината. Не познавам още хора, които работят единствено за удоволствията си. Познавам обаче доста, на които също им е писнало от дискриминацията и в знак на протест спряха да си купуват билети и да пътуват дори за любимите си групи. С хотел или без, трябват и 2 дни отпуска, която повечето работодатели дават не особено охотно. На работа веднага след концерт и цяла нощ пътуване не е най-удачният за никого вариант, пробвано е няколко пъти.


И изобщо си мечтая интересните и хубави неща да започнат да се случват и в провинцията - там също живеят хора, ако някой случайно е забравил. Не можем всички да станем столичани. И по-важното - не искаме да го правим.

Малко наопаки

Ако нещо особено много ме е дразнило в живота ми (освен идиотите и всякакви други душевно нечистоплътни, демонстриращи с гордост празния си втори етаж), това са слагането в рамка и излишно подробните, затормозяващите или ненужни правила. При всяка възможност ги заобикалям или се измъквам от тях.

Днес следобед ходих на интервю за работа, защото се затъжих за офисното търкане на стола 5-6 дни седмично с почти установено работно време и необятен обхват задължения, от които не остава време за посещение в двете нули или цигара (което е чудесно против всякакви опити за образуване на нови мозъчни гънки от чоплене на неподходящи теми, т.е. извън служебните). Работата у нас с непостоянните си количество и честота не ми понася особено нито финансово, нито психически.
Лекичко ми писна да пращам документи с учтивата молба отдолу: "Ако независимо, че имам точно исканите от вас стаж, образование, умения, езикови и още каквито сте си изсмукали отнякъде компетенции, все пак назначите поредната любовница, съпруга, балдъза, шурей, съсед, съученик (или други от нечие родословното дърво или минало), бихте ли ме уведомили, та да не чакам напразно дори и покана за интервю."
Колкото и да ми е встрани от логиката, малкото работещи фирми тук все още си взимат служители на принципа "Дай да намерим на Човека работа, не на работата - човека".

Затова след като прочетох обявата, си взех документите и директно се сервирах в лъскавия офис. Преди това ми уговориха среща. За първи път в живота си използвах връзки, при това доста топли и изненадващо - нито боли, нито ме е срам. Позицията е просто мечта, много отговорна и ми се вижда малко като мираж. Не знам дали нямат скрито изискване за мъж, освен това конкурсът ще е поне в 4 кръга, с различни външни оценяващи, по по-остарели или съвсем нови критерии. Отписала съм я предварително, но ако мина подбора по документи, задължително ще се боря. Запознахме се и професионално с управителя (при предишните ни срещи по масите естествено, че сме говорили за по-приятни неща). От днешния час ми остана една хубава тренировка за следващите интервюта и пълната представа за това, какво ме очаква, ако си заслужа работата. Отдавна не съм попадала на нещо, което наистина искам да работя, с хъс и желание. Толкова с мечтите, време е пак да се закъхаря с проблемите на потомството. :-)

За успокоение на нервите и за прегледност взех да си пререждам библиотеката. Докато се спъвам из книгите, реших да мина тънко из щафетата на Ламот - само със снимки. Така или иначе няма да мога да отговоря на всички въпроси адекватно, а и мразя класациите поради невъзможност да избера пръв между равни.
Установих, че от един кратък период, когато щедро исках да раздавам душевни оргазми, не всички книги са се приземили обратно при мен и за някои особено ценни ще водя разследване и ако се наложи - и бой, колкото и да не нося. С наличното ще се опитам максимално да се доближа до щафетата, групирайки отговорите.

Любими книги преди и през училищните години
Тук са и тези, с любимите ми картинки, без "Гъбарко" с илюстрациите на Лазаркевич, която най-накрая си открих и сега е на ремонт. Една торба с Майн Рид, Карл Май, Дюма, Марк Твен (и каквото още се четеше на тази възраст) е при племенника ми с възпитално-образователна цел. След това мое натрапничество в свободното му време той заяви, че вече не ме обича и не знае докога няма да ми говори. Страшно поколение расте - ни романтика в него, ни приключенски или завоевателен дух.
Някоя от тези (не от задължителните със сигурност) вероятно ме е накарала да заобичам четенето, но моментът ми се размива в миналия век. Първата книжка, която прочетох, беше за маймунката Поли - много красива, с дебели картонени страници, на немски. Чичо ми я беше превел с печатни букви и си я изсричах сама.
























Книги, за които съжалявам, че съм прочела толкова късно
Те са ме докоснали с нещо, научили на друго, разсмели, разплакали, отворили някаква врата. Четейки ги, исках това да се е случило по-рано. Разбираемо влизат и в следващите категории като много любими и такива, които мога да чета непрекъснато.

























Книги, които мога да препрочитам винаги
Не ме питайте защо, за някои изобщо не мога да обясня.
Малка част са четени само веднъж.






 





































По-ценните от тези, които прочетох последно или чета сега:































Най-дълго четох "Името на розата"; най-дебелата книга, с която се преборих, май е "Кукла" на Болеслав Прус. Приличам само на себе си, поради което не мога да реша кой герой или книга ме изразяват най-точно. Също и в коя книга бих искала да живея, но наоколо е задължително да има поляна с глухарчета. Не искам да се омъжвам никога повече, дори за така любимия ми Йосарян. Бракът е убиец на всичко, което би ви хрумнало. Искам обаче да имам апарат като в "Старата камера" на Гюнтер Грас, който запечатва на снимките и тайните, мечтите и желанията, може също да пренася в миналото и бъдещето.

Най-предстоящите за четене
Липсват "Къщата на духовете" на Исабел Алиенде и "Бог знае" на Джоузеф Хелър. За първата събирам стотинки, за втората вече трета седмица чакам един калпазанин да отдели малко джобни и време, за да мръдне до една антикварна книжарничка, където уж ми я запазил и да ощастливи майка си.
























С няколко килограма книги спонсорирах една букинистка. Знам, че мерната единица в случая звучи грозно, но ми се пречкаха, не бих посегнала още веднъж към тях и единственото, за което стават според мен, би било осъществимо, ако бяха от по-мека хартия и навити на ролка. Дано си намерят читателите, които да ги оценят, все пак някой е пропилял пари в тяхното издаване вместо в нещо по-ценно.

Не ме е срам от нищо прочетено (а по-скоро заради някои все още непрочетени книги), само малко ме е яд за изгубеното време. Но удоволствието от нещо стойностно после е по-голямо. Ако някога ми се наложи обаче отново да прочета чиклит, плоска кримка, нещо с религиозен аромат, лигаво-лепнещо от любовна сладост или приложно-психологическо, опитващо се да ме надъхва и учи кой е правилният наклон в живота ми, бих го направила само в крайна, животозастрашаваща необходимост.
Което ме замисля, дали бг мамите ми простиха за вчера?

Нещо като ...

"Хванаха ме да крада" от Станислава Чуринскиене е нещо като ...


... дълго кафе или осъмване с приятелка. Не ти се иска да я прекъснеш, докато разказва, изповядва се, споделя и дори в моментите, когато се оплаква, не е досадна. Дори напротив - интересна, земна, истинска, забавна, пряма (на моменти до цинизъм).


... огледало, в което всеки може да открие поне веднъж себе си или това, което му боде: страховете и радостите на майчинството и трудностите от (полу)самотното такова; нежеланието да си част от нечий мрак, когато имаш свой собствен и какво ще откриеш, ако го разровиш; изневярата и различните измерения на болката; самотата сред хора, упоритото затваряне в черупка и (не)съзнателния стремеж да нараняваш; кой е по-виновен за една връзка на кръстопът и може ли следващата да оживее въпреки бъдещите бивши половинки, разстоянията, родените и неродени деца; доколко сме себе си на живо и виртуално, къде свободата е по-голяма и докъде допускаме другите в своя on- и offline свят.


... наръчник по мазохизъм. Героинята има ако не талант, то непрекъсната склонност да усложнява живота и връзките си. Особено дразнещо е в частта с имейлите и съобщенията във фейсбук между нея и европейския хотшот. Води се някаква странна, абсурдна кореспонденция, доста встрани от флирта, еротичните послания или нормалните разговори на обикновените средно интелигентни хора. Тя е на някакво друго ниво, неразбираема, алогична, хаотична на моменти в темите и затова авторката разчепква и тълкува едва ли не всяка дума, предвижда и анализира чакания отговор, чете по няколко пъти вместо нас между редовете, дъвче и предъвква ... Досадно, скучно и уморително за асимилиране и посланията и усещанията се губят.


Има и известна доза нереалност и будещи недоумение моменти:
* Най-напред съпруг, търпян неизвестно защо при дълга и неспасяема липса на емоционална и физическа близост и изгонен едва след планиран съвместен живот с друг мъж. Съпруг, който абдикира от задълженията си на баща, неизпитващ нищо към естествената спойка между двамата - детето, изпаднал дори в депресия от него, неработещ, спящ през половината денонощие, а през останалото време - висящ пред телевизора, играещ мач или пиещ с приятели. Съпруг, индиферентен към хората около себе си и семейния климат; устройва го да бъде търпян, защото не иска да прави неудобни промени в живота си.

* Освен това няколко пъти се появява внушението, че по соцвремената децата масово сме отглеждани от баби и дядовци, отделени от родителите си (в краен случай безкъсметните сме захвърляни в ужасните детски градини). Когато ни върнат обратно чак след години за училище, между нас и тях вече има огромна дупка, чужди сме си и затова, когато дойде ред ние да сме родители, сме объркани и неподготвени. Това са пълни глупости. Градините си бяха свестни и посещавани, а бабите - спасителен вариант. Освен това никой не се е родил научен да бъде родител и се учи в движение. Объркването и страховете сега идват от безкрайното количество литература със спорни качества, която от едно известно време започна да се издава и да се чете в несвяст и естествено - от разбирачите по форумите. Защото вече всичко правим в нета и за всичко се допитваме пак там, независимо колко интимно или отговорно е.

* При положение, че имаш свои малки мръсни тайни и дори си зарязвала половинката си заради подобни, открити случайно при ровене в скайпа му, далеч от логиката е да си пазиш хронологиите и браузърът ти да помни всичките ти пароли. Едно или няколко изречения, прочетени извън контекста, могат да се тълкуват съвсем погрешно. А цялата интимна кореспонденция действа много по-шоково от хващането "на калъп".



"Хванаха ме да крада" е разчупена, има доста силни моменти и попадения, но съвсем не е чак толкова изключителна и добра, колкото я определят издателите й или авторитетите сред бг-мамите. Нормално е: едните си хвалят продукта, другите са гордо разчувствани, че форумът и мнения от него присъстват в написанато от тяхна съфорумка.
(Всъщност изобщо не съм очаквала впечатленията ми да се покриват с тези на хора, изпадащи в див възторг от Софи Кинсела или четива от типа на "Яж, моли се и обичай")


Книгата само би спечелила, ако историята беше споделена максимум на половината от сегашните й 323 страници.



П.П. Случайно попаднах на специална тема за "Хванаха ме да крада" в същия форум, в която едно мнение на авторката на книгата ми направи (меко казано) много неприятно впечатление.
"... това си е златна класика, с разпространението на българските книги и зависи много малко от издателствата. Част от причините те да не щат български автори е, че книжарниците зареждат много малко бройки и не следят въобще за ново зареждане. Освен, ако не си Захари Карабашлиев, де "

Мнението е абсолютно некоректно. В случайните книжарнички е възможно да липсва, в една дори ме убеждаваха, че такова заглавие няма. Но в "Хеликон" книгите на съвременните български автори се доставят почти веднага след издаването им и се поддържа някаква наличност (специално тази си я взех в деня след премиерата й). Чета ги с удоволствие. Тук съм споделяла добрите си впечатления за част от тях (Захари Карабашлиев, когото харесвам много, Васил Георгиев, Весел Цанков) - не само пишат интересно и увлекателно, но и пропускат подобни на гореописаните дразнещи или досадни дреболии.

Леко неетично е да захапваш по-успелите.

Честит петък!

Денят е почти летен, чуруликат птиченца, които не чувам, защото се радвам с подходящите за целта децибели на няколко нови албума. На съседите може и да са им омръзнали в последите дни, но на мен още не и няма никакъв шанс това да се случи скоро.


Удо си е Удо - пак в стихията си в Rev-Raptor и изобщо не дава заявки за пенсия.

Каквото и да пишат за "инфектирания" албум на Hammerfall, аз си го харесвам - обложката, рифовете, вокалите. След всяко слушане влиза все повече под кожата.

и нещо много нежно:

Овациите ми обаче обра Dreamtale - една група, която по незнайни причини открих едва сега. Съществуват още от 1999 г. и с музиката им се наваксва бързо - имат издадени само 4 албума освен този.
Изглежда, предположението ми, че финландците заедно (или вместо) с мляко, ги закърмят и с метъл, е вярно. Ако ми понасяше студът, бих емигрирала с удоволствие. Тамошната чалга е далеч по-приятна и радваща слуха от нашенската. :-)

Антиреклама

Ако имате повод и искате всякак да ви осерат празнуването, идеалното за целта място е Спа комплекс "Островче".

При положение, че поне 2/3 от местата са заети с предварителна резервация, редно е да се осигури и адекватно количество персонал. Тъй като е буквално в нищото, забито в подобие на горичка, близко е до акъла, че всички ще хапват в единствения наличен вътре ресторант. С един сервитьор в обедните часове е що-годе поносимо, ако човек разполага с 2-3 часа и повечко търпение. И без това няма какво друго да прави, освен ако с някакъв късмет не е успял да се уреди за някои процедури. Съвсем друга тема е, че при резервацията обещават някакви, включени в цената на стаята, а после истината е друга. За почивка изобщо не може и да се помисли, защото музиката от ресторанта си гърми - къде на запис, къде от репетиращия оркестър.

Трагедията обаче идва, когато решиш да вечеряш. Този път има 2 бр. сервитьори, единият от които е едва за втори ден там. Това, че си само чаровен и учтив, изобщо не те прави годен за тази професия или поне не в такива натоварени вечери.
Няма начин да се напиеш или да преядеш, просто е невъзможно - или няма на кого да поръчаш, или поръчката се бави с часове (ако изобщо дойде), сякаш продуктите за нея току-що се засяват някъде на другия край на света. Непрекъснато липсва нещо - едната салата, няколко чаши за вода, солница. Оркестърът е доста приличен, но шумът на втория етаж е невъобразим и поради музиката е абсурд да чуеш какво иска да ти каже човекът до теб.
Дали и какво ще ядеш и пиеш е малко Божа работа. Не е ясно какво поръчваш и какво ти маркират, защото никой не носи междинни (служебни) бонове. Както обясни по-късно управителят, не било практика да ги разнасят по масите. Тази практика всъщност е чудесна за трениране на нервите и въображението на клиентите, защото за всяко нещо, различно от кюфте/кебапче, се започва една дълга дискусия какво ли е това, дали е поръчано (а ако не е - за да не остане някой гладен, не бихме ли го изяли, щото било много вкусно), чиниите се премятат по масите - пълна веселба. Малко преди кухнята да затвори и след поне петкратни напомняния половината още нямат вечеря (и то тези с най-елементарните поръчки), други са приключили, без да си дочакат филийките или пърленката. Обслужващият персонал е изключително разстроен от наглостта ни непрекъснато да искаме нещо и да оспорваме донесеното, пък и го мъчи температура и още какво ли не, та в крайна сметка ни довършва управителят. Някой от дълго чаканите неща все пак пристигат (други - не), при което се налага да ядем чудната комбинация от врели пържени картофи, сладолед и топла бира, сервирани в период от 3 минути.

Кошмарът не свърши с осраната ни тържествена вечеря. Тъй като няма какво да се прави, след като ресторантът затвори, компаниите си довършват на дървените маси пред него - с викане, хилене и т.н. до 4,30 сутринта. Разбирам ги - вътре от музиката едва ли са успели да си кажат нещо. Само че има една мъничка подробност - абсолютно всички стаи гледат към ресторанта и басейна, което прави думичките почивка и релакс абсолютно неподходящи за този комплекс.

В 7,30 сутринта вече приготвят закуската, при което яко се набичват някакви тъпи италиански песньовки от миналия век, изнасилващи слуха; лаят кученца, реват бебета и деца ... Толкова със съня. Музиката всъщност си гърми с леки промени в жанра целодневно. Представям си когато и басейнът е пълен, каква аларма ще има и колко поносимо ще е в стаите.

В трите часа сутрешно затишие между неприбраните чинии и чаши по дървените маси се разхождат котаци. На същите маси се сервира без покривки. Колко са почистени, е съвсем отделен въпрос - следите от птичи курешки на нашата са си все там - както на обед предния ден, така и на закуска сутринта. Цените в менюто са високички и предполагат поне добра хигиена и обслужване.
(Съвсем между другото да вметна, че в стаите не се пуши, но пък е позволено за кученца. Освен това нетът им е толкова мощен, че не отваря дори страницата на гугъл. Това са обаче съвсем дребни кахъри на фона на останалото.)


Единственото, заслужаващо похвала там, са масажите. Само че изобщо не си струва заради един върховен масаж да се похабят толкова време, пари и нерви.

Най-щастливият ден

Песента е учебник по структурализъм и енциклопедия на паратекстуалността. Тя е иконичен знак на самата себе си и ключ към скритите значения на понятията и нелинейните душевни търсения на лирическия герой.

Можем да се опитаме да подходим предпазливо, отмествайки няколко пласта по-навътре в идейния корпус, към който ни предизвиква самия лирически герой и да се докоснем до амбивалентността като средство за игра със света и с битието покрай тях. Начинът за преодоляването й, както и на безкрайната им обратимост, е директен, знаков - един трагически неразрешим релативизъм, излизащ от духа на поетическата традиция за кръговрата на живота и съкращаващ я до полет – потъване – нов, свободен, експлицитно формулиран и мотивиран полет.

Терминологичният апарат е унифициран от тривиалности и самопонятности в тясното пространство на емпирията. Творбата е един вид хармония на парадоксите, докосването до която е също полюсно, защото предизвиква мистични и реалистични асоциации, но няма значение, че са разнопосочни, те лежат на една права.

*****

Това по-горе са абсолютни глупости и свободни съчинения. По-точно компилация от няколко рецензии на книги, на които попаднах случайно и които (като един пълен илитерат според последната ми виртуална диагноза) естествено не разбрах. Но въпреки, че от тези продукти на нечий умствен труд изобщо не ми стана ясно за какво иде реч в книгите, дали трябва да ги прочета и с какво ще ме обогатят, някои пасажи ми станаха особено любими и ме вдъхновяват. Звучат много умно, макар и мъгляво, пълни са с интересни чужди думички и най-важното са универсални. Спокойно мога да ги лепна на всяка книга, филм или песен.

Исках всъщност да обясня колко обичам тази песен. Много пъти съм имала желание да я пея, сериозно или на шега и често съм успявала (на четири, шест, осем и повече очи и уши). А на днешния ден си е просто задължителна – няма да съм аз, ако не подразня с нея, без да си пожелавам да ми се случи наистина.

Отдавна вече не въздишам „Ах, защо не се ожених за Пища Хуфнагел” (11:14), нито си мисля като в една друга песничка, „че е цяло чудо как в този брак останах жив(а)”. Оцелях - въпреки квалифицираното мъжко мнозинство у нас и споровете за чорапите, пастата за зъби, тоалетната, телевизора, футбола и разни други навици, въпреки полувойните относно покупки, сметки, пари, възпитанието на децата и въпреки и напук на честото присъствие на Първата съпруга (т.е. свеки). И другите изненадващо оцеляха покрай и с мен, дори установявам, че с вариращи радост и спокойствие продължават да ме търпят, колкото и да съм крива, проклета, приличаща на себе си и палеща на четвърт.

Денят щеше да е още по-щастлив и съвършен, ако го бяхме отбелязали (не „отпразнували”, много отдавна беше случката, за да е все още празник) както миналата година на това райско местенце:

... или в Бургас, където още вчера се събраха много поводи, или на площада в Каварна с Rhino Bucket:

Поради лошото време и още ред прозаични причини ще ми се наложи да го вместя в тихата си, кротка и идилична тридневна лежаща стачка, по време на която пак ще трябва да се мъча с книжките с много шарени картинки. Нямало пълно щастие, казват ...

П.П. Ако случайно намине някой именник – честит Гергьовден! :-)

Поздравителен адрес

„Йосарян обясни, че парите идвали от фирмата, в която работел – още се водел в щата като полуработещ, по-точно като полупенсиониран полуконсултант и можел да остане там цял живот, при условие че никога няма да прави опити да работи.

- Това е само една от професиите ми. Работя на непълен работен ден за цяла заплата и никой не се вслушва в повече от половината неща, които казвам. За мен това е полупенсиониран полуконсултант, не съм ли прав? Фирмата ми плаща сметките.
....
- А ти с какво се занимаваш?
- Възразявам.
- Не бъди толкова докачлив.
- Отговарям на въпроса ти – любезно го осведоми Йосарян. – Възразявам на неща, които не се покриват с нравствените ми критерии. Понякога се скъсвам да възразявам. А те карат, както си знаят или се отказват. Аз съм съвестта на фирмата, нравственото присъствие, това е още едно от нещата, с които се занимавам ...”

Джоузеф Хелър, „Залезът”

Впечатления от книгата - тук.

***

„Едничката сериозна цел на всеки ръководител – продължи приветливо Грийн – е да стане излишен колкото се може по-скоро и след това да няма собствена работа, докато не го издигнат на поста вицепрезидент или не се пенсионира.”

***

„Том ме научи, че ако обикалям с празен лист хартия, мога да прекарам колкото си искам дълго (работно време), без да си мръдна пръста.”

***

„Кейгъл е способен и опитен, но това вече е без значение. От значение е, че няма лустро.”

***

„Казвам си (мъдро) в заключение, че е тъп този, който е убеден, че е мъдър – като нас, мъдрите възрастни хора в компанията, които по цял ден влизаме и излизаме крадешком, плашим останалите по бюрата, стаичките и тоалетните и се опитваме да избягваме хората, които ни плашат. Идваме на работа, обядваме и си отиваме в къщи. Пристъпваме тържествено насам – натам, сменяме партньорите си и се мотаем навсякъде, гледаме да ни забележат и да ни погладят по главата и правим разходки до дома, докато един ден не се строполим мъртви.”

***

„Смята се за много по-добър тон да водим битки подло, зад гърба, вместо да стигаме до пряко сблъскване, при което се дава външен повод за оплакване ... Всички ние се обръщаме приятелски един към друг, на равнището на първо име, особено към хората, които ненавиждаме (колкото повече ги ненавиждаме, толкова по-приятелски гледаме да се държим) ... Имах навика да окуражавам момичетата, които свалях, да ме наричат по име, но от опит научих, че винаги е по-добре, по-сигурно и по-ефикасно да запазваш разстоянието между началника и подчинения, между работодателя и работника – дори и в леглото. (Особено в леглото.)”

***

„Компанията си има своя политика за чукането. Смята се в реда на нещата. И изглежда, всички знаят това (въпреки, че не е описано в нито един правилник на служителите). Да приказваш за чукане е дори по-редно, отколкото да го вършиш; но да го вършиш, също е в реда на нещата – въпреки че да разправяш как се чукаш с жена си не се смята за редно ... Но да се чукаш с жената на някой друг си е съвсем в реда на нещата, при условие, че съпругът не работи в компанията или не е някой известен човек, когото всички харесват ... Компанията одобрява чукането, ако се прави с възторг и устрем, с чувство за хумор, просташки и сръчно, без емоции; с момичета, които са млади и хубавички или с жени, които са по-зрели и необикновени или имат някакъв друг чар; без много шум и поне с някакъв малък формален белег за дискретност; без даване на гласност или каквито и да е други сериозни усложнения, съпровождащи любовното приключение.

Чукането (или обсъждането на чукането) е важна съставна част на всяка конференция на компанията и има решаващо значение при избора на място за провеждането й ... Почти всеки в компанията се чука (или дава вид) или най-малкото говори така, сякаш го върши (или го е вършил). Всъщност това вече е станало comme il faut на конгресите на компанията – дори най-висшите и най-старите, импотентни мъже в компанията – всъщност най-вече те – перчейки се, игриво загатват за собствените си и чуждите сексуални отклонения, когато произнасят речи на откриването, дават преценки, представят някого или отправят неофициалните встъпителни думи към речи на по-сериозна тема.”

Джоузеф Хелър, „Нещо се случи”

Така се прави – работи се точно по този начин, в такъв колектив и в компания с такива ценности. Той знае! :-)

Не е случайно - роден е на днешния Ден на труда преди 88 години.

Днес е денят на талантите. Четеш, омагьосваш се и онемяваш след думите им. Специален поздрав за Скай - всичко най-най и много поводи за усмивки! :-)

Честит празник и на всички, които се трудят; които искат да се трудят, но по ред причини не могат; които не искат, но им се налага; които го правят само за удоволствие/слава/пари/престиж, от скука или необходимост и т.н. и т.н...

И честит ви май! :-)