Колкото и бедна откъм събития и емоции в личен план да изтече тази година, краят й наистина дойде бързо и неусетно. Ако запомня нещо специално от нея, то ще са единствено няколко случили се за първи път неща, които по различни причини винаги съм мислела, че ще ме подминат.
За първи път ми се случи не аз да търся работа, а тя сама да ме намери и да настоява упорито да я приема. При това не веднъж, а цели два пъти. На много места съм оставяла добро впечатление с направеното, търсили са ме пак за услуги, да се връщам в някоя фирма, да помагам на други да си стъпят на краката, да работят нормално или в първите им стъпки. Донякъде ме е устройвало, защото съм разполагала с времето си и не е било натоварващо, но финансово и като постоянен ангажимент е било изключително несериозно (с изключение на едно връщане за година в бивша фирма, оказало се грешка), нередовно и много временно. Тази година работата беше истинска.
Първото място беше това, за което съм мечтала. Малка фирма, 15-на човека, без администрация и формалности, където още след няколко седмици поех сама всичко и многото работа не ми тежеше, а ме радваше. Не знам до колко се справих със задачата да направя от известен спортист добър бизнесмен. Контактите му с чуждите и наши партньори вече без езиковата бариера се загладиха до степен почти приятелски отношения, разбиране от половин дума и лесно постигане на компромиси в полза и на двете страни; освен това: работещ сайт, истински и организирани складове, планиране и отчитане на производството, работа и експедиции без сътресения. Научих се да говоря бавно, кратко и с по-прости думи, за да се разбираме с шефа и с колегите. Емоционално се чувствах много добре с тях, нямаше спънки вследствие на интелектуални и религиозни различия. Питаха и се вслушваха за каквото не знаят, помагаха ми с каквото знаят. Бяха човечни, ненадути, обикновени хора, бачкащи почти без почивка и почти само за единия хляб. Все още ми липсват.
Това, което ме притесняваше там, беше единствено пътуването и висенето с часове по автогарите, вечно бързайки или чакайки преминаващи автобуси. Цехът се намира в началото на едно село след съседния областен град и предвид идващата зима, която винаги ни изненадва и не успяваме да почистим дори главните пътища, перспективата да вися още по-дълги часове в неотоплени автогари и да тръпна по два пъти дневно дали автобусът ще мине успешно някой опасен участък или дали ще хване паяжини в някое задръстване, никак не ми розовееше. Освен това струвах на шефа колкото двама от работниците му, с пътните - колкото трима и изобщо не съм очаквала щедростта му да продължи вечно.
Преди да започна да пътувам до това село, правих едни огромни технически преводи за голяма фирма, бивш соцмастодонт. Плащаха добре и когато съвсем неочаквано и настоятелно ме помолиха да се присъединя за постоянно към тях, след кратка вътрешна борба приех. Не заради малко по-високата заплата, а единствено защото е на 20-на минути пеша от нас. Знаех къде отивам - в културен затвор, от който всяка секунда могат да те изгонят без обяснение, където всичко се върши маниакално, с излишно строг ред, дисциплина и подчинение, глобява се жестоко за дреболии (нерядко комбинирано с уволнение) и където на всяка крачка се препъваш в бюстове на Маркс и Ленин, които се хилят и от портрети навсякъде, заедно с Путин, съветските льотчики-космонавти и разни други товарищи, които нито познавам, нито ме интересуват.
Мястото е далеч от соцразцвета си, вече храни не хиляди, а стотици хора, но продължава да е един от най-големите и стабилни работодатели и се опитва да гледа не само на изток, а и на запад. Макар да срещам много познати и бивши колеги, за първи път през дългия си трудов стаж се чувствам абсолютно изолирана. През повечето време непрекъснато се чудя какво правя и защо го правя. Което всъщност не е чудно, защото фирмената политика е такава - трябва да си измисляш или крадеш работа и информация, кадърните и устремените го можели, останали чакали да им се каже какво да правят. Имитирането на заетост въобще не ми е сред талантите и никак не мога да съм на нивото на колегите. Които пък са едни уникални, надарени експерти във всичко (служебно и лично), с единственото вярно и неоспоримо мнение по който и да е въпрос. Неформалните контакти в почивките ми куцат здраво. Харесваме абсолютно различни заведения, филми и музика, не гледам ТВ и не мога да съм съпричастна с вълненията по разни риалити формати и сериали, твърдо не съм съгласна със Сътворението и че Библията и трудовете на Дан Браун и Артър Хейли са най-великото писано слово. Опитвах наистина да ги заинтригувам с различни теми, но не се получава, на различни плоскости сме. Обикновено се чудят къф е тоя и кво толкоз е направил (Феликс Баумгартнер) и егати и събитието ("Кюриосити" се приземи успешно на Марс) и изместват бързичко разговора към някой псевдо-ВИП или за разликата в тежестта, строгостта и продължителността на различните пости.
Това е и първото място, където срещам толкова етническа толерантност. Всъщност този въпрос не вълнува никого, приемат го за нещо естествено и не го коментират. Тъй като си говорим на малки, често съкратени имена, ядем едно и също заедно в стола, едва при масовите отпуски за последния Байрям разбрах колко много колеги се казват по друг начин, колко са далече от религията, която се очаква да изповядват и че имената са единственото, което ги свързва с друг етнос.
За първи път тази година изобщо не почивах. На първото място не успях да ползвам отпуск, на второто, като нова, ми беше неудобно. През събраните по няколко почивни дни се налагаше да работя поне в един от тях, целогодишно много интензивно си заработвах и гевезелъците (книгите) нощем. Чаках това дълго празнично мързелуване и още не мога да го усетя, опитвам се да наваксам поне със съня. Дано ни отпуснат и обещаната седмица след Нова година.
За първи път ходих и на мотосъбори и след тях мнението ми за нахалните и неразумно фучащи по осевата линия вече не е толкова неласкаво. Видях същото като на обикновени концерти - весели и пиещи най-вече бира хора, дошли заради любимата музика. Благодарна съм на търновския мото клуб Bad Company, който направи възможни поредните ми срещи не само с приятели, но и с Удо Диркшнайдер и Джо Лин Търнър - единствените, които ми се случиха през тази година. Малко, но качествено. Пожелавам им освен всичко най-добро в личен план, да продължават в същия дух и през 2013-та.
В останалото време годината беше "Чета, следователно съществувам", както казва Николай Фенерски. За първи (но не и единствен) път обаче изпитвах неистово желание да върша грозни и непристойни неща с книги. Не просто да ги разкарам, подарявайки или продавайки ги. Няколко ме изнервиха и отвратиха до степен за кратки периоди да намразя четенето. До една бяха горещо препоръчвани и чак олигавени от хвалби, включително от хора, за които почти бях сигурна, че сме на една вълна. В резултат на това вече почти не чета ревюта (вместо това задължително повече откъси от книгата), епизодично прочетените приемам само като информация какво ново е излязло, максимално се въздържам от публични мнения и коментари и купувам или лично проверени автори, или подсказаното единствено от моите преценки, вкус, интуиция. Подходът се оказа успешен.
Съвсем в края на годината, вчера, преживях и първата си катастрофа. Разминавало ми се е няколко пъти на косъм и в кратките мигове пред очите ми се е превъртала лента с минали и само хубави мигове и по няколко тъпи въпроса-притеснения за времето след мен. Този път само осъзнах, че наистина ще ни ударят и единственото, което си помислих е, че ще съм добре - има още подаръци за даване и получаване, има още празници и дни напред - ще оцелея.
Разсеян младеж отне предимството на таксито, в което бях (с колан) и се натресе здраво в моята врата. Изкриви я доста, едва я отвориха, блокира и колелото, но нямаше нито жертви, нито дори леко контузени, което е най-важното. Уплахата минава и се забравя.
На всички пожелавам релаксиращо, пълно само с положителни емоции допразнуване и обилни дози здраве и късмет догодина (много са необходими понякога).
.jpg){kind=link}