Калокаин

Всевиждащото Око и всечуващото Ухо, дебнещи без почивка да уловят и накажат не само стъпилите извън матрицата, но и всеки, мислещ различно. Свят, строго подчинен на часовия график и предаността към общите идеали.

Това не е сбит преразказ на "1984", нито кадър от предишната ми месторабота. Не е и поредният епизод от поредното издание на дебилната воайорщина, убиваща мозъчните клетки на милиони тв зрители.

Това е "Калокаин" (издаден през ноември от Enthusiast с чудесните превод на Любомир Гиздов и корица на Виктор Паунов), в който Карин Бойе индиректно изповядва впечатленията си от свое посещение в СССР през 1928 г. и последващо едногодишно пребиваване в Германия. В романа има страх, любов, война, напрежение, вътрешна борба, смърт, но изпъкват най-вече самотата и кошмарът от съществуването в калъп, като безцветен и слят с масата индивид, заливан с пропаганда и изцяло контролиран от режима.
Чувствата са недопустима отживелица, докосването на ръцете при здрависване е нехигиенично и похотливо, семейството съществува само и до когато произвежда деца, възпитавани от държавата и след 8-годишна възраст - принадлежащи й напълно за войници другари. Сивото и монотонно ежедневие протича в униформа и по график в безлични подземни градове. Познаването на миналото и географията са недопустими. 

Стремежът към жертви носи лично удовлетворение и престиж и колкото по-голяма е жертвата за общото благо, толкова по-голяма преданост показва - независимо дали губиш децата си или собственото си здраве като доброволец при експерименти. Всеки може да докладва като неблагонадежден дори и най-близкия си човек, защото приемлива и позволена е взаимността само с държавата.

Това е недостатъчно за скалъпените процеси и затова се създава калокаинът. Инжектирането му отключва споделянето и на най-съкровеното. Подготвя се закон за осъждане на мислите.

"Калокаин" е публикуван през 1940 г., 1 година, преди Карин Бойе да се самоубие в Германия и 9 години, преди да излезе "1984". Не знам до колко са верни твърденията, че тя е вдъхновила Оруел и той е използвал и доразвил идеята за тотален контрол на държавата върху хората. Не ме и интересува, защото всяка от двете книги е достатъчно силна като внушение и начин на предаването му. Аналогичен е случаят и с "Ние" на Замятин и "Прекрасният нов свят" на Хъксли. "Калокаин" смело се нарежда до тази голяма тройка.

Дистопиите са ми слабост. Звучат като предупреждение, новият свят в тях е депресиращ и плашещ, но системата никога не успява да промие всички мозъци и цветните, инакомислещи хора намират смелост да разчупят сивата й матрица.