Имало едно време избори...

"Имало едно време избори..." е книга, която с удоволствие препоръчвам на всички, имащи право на глас. Императивът на понятието "задължителна за прочит" не ми допада, намирам го изпразнено от смисъл, но е пожелателно и да се вмести някъде в учебната програма на последните гимназиални класове.

В нея Жак Сегела, известен като "Рекламистът на Митеран", е събрал 10 истории на предизборни кампании в бившия Източен блок, Русия, Гърция и Австрия, проведени около падането на Желязната завеса. Макар и на тема политика, книгата е невероятно забавна, чете се буквално на един дъх и със широка усмивка. Между веселите моменти прозират и не толкова забавни факти, умишлено скривани или съзнателно незабелязвани от верния електорат - червени лампички, които размислят и които биха ни предпазили от инсинуираната от корицата следизборна ситуация.

Станал известен с многото си успешни кампании, Сегела е търсен от различни политици. Директен е, дори остър с тези, които не му допадат. Отказва нечистоплътните кампании и приема онези, които са в посоката на демокрацията. Където е водеща страстта, е неговата стихия, включва се веднага, работи за каузата и дори финансира рекламните клипове. Загубени приема лично и се учи от своите и на кандидата грешки.

Комични случки не му липсват. Елцин се интересувал колко ще му платят, за да участва в собствения си клип, което сложило светкавично точка на съвместната им работа.

В бившия Източен блок го шокират мизерията и силното желание за промяна, съществуващо паралелно със старите навици (правилното решение е това на вожда, подходящите музика, цветове и мото не са отговарящите на новата ситуация, а на държавния култ и отмиращата идеология).

Страстта е тази, която го довежда и в България. От предното му идване нищо не се е променило, сякаш тези 30 години изобщо не са съществували. Всеки град си има цвят, София е жълта, като с чернодробна криза, навсякъде е запуснато, неприветливо, уеднаквено. Странно е и първото му впечатление от Ж. Желев, което много бързо се променя (вж. цитатите по-долу).

И малко цитати (много е трудно да се подберат, цялата книга си заслужава):

„Съдържанието е равностойно на незначителността на кампанията: „Вашите проблеми“, се заявява на половината от афишите. „Моите решения“, отвръща в хор другата половина. Автор на тази баналност е американска агенция. Можехме да го предположим, защото рядко един кандидат се превръща по такъв начин в прах за пране.” 
(Мелина Меркури, ранената звезда)

„На срещата на високо равнище в Александропулос грехът още присъства. Този път Живков, министър-председател на България, загуби дар слово.”

„Можеш да имаш зад гърба си четири хиляди години история. Достатъчни са сто и петнадесет сантиметра изкусителна гръд, която виси като Дамоклев меч над главата на властника, за да бъде развълнувана обществеността.”

„Преди да ръководи страната, първата роля на един държавник е да управлява мечтите си. Горко на този, който разруши легендата му. Превърнал се отново в простосмъртен, той убива у себе си създателя.” 

(Папандреу, разглезеното татенце)

"Човекът е странно животно, готов е да си пролее кръвта за независимостта си, но не и да пожертва един час в неделя, за да отиде да гласува за нея."

„По определение една кампания е единна и неотчуждима. Кой продукт би имал идеята да се кичи с рекламните козове на друг? ...(Хайнекен да подпява „Мъжете знаят защо!”) Политиците не притежават подобна почтеност. Те с удоволствие превръщат рекламата, която е по поръчка, в конфекция.” 
(Йозеф Антал, Унгария)

„При самата дума „българин” се сещаш за чадър, в най-лошия случай – за атентат срещу папата.”

„Широките му къдрави и сивеещи бакенбарди го правят да прилича на театрален слуга.  Физика на замечтан селянин, мълчаливост на horseguard, прическа на клоун. Първата ми реакция е да се усъмня. Как този щурак би могъл един ден да бъде президент? Но когато Желев заговори, у него сякаш се запалва пламъче, което се разпалва с думите, докато ви възпламени.

... От всички нови държавни глави, изникнали от случайностите в опозицията, Желев, въпреки външните белези, е може би най-мъдрият.”

„Ние сме създали един жалък свят: той е готов на всякаква солидарност, на всякакво партньорство, стига държавникът, който моли за тях, да знае как да се показва по телевизията.

Поради липсата на медийна харизма, България е бедният роднина на Изтока.”

„Дребният философ с глава на клоун стана първият президент на свободна България. Успя без нито един изстрел! ... Измамният наивник беше успял да разчупи предубежденията със своята кадифена революция. ...Желев беше без репутация, без чуждестранна помощ, без признание на Великите сили, но се бореше за няколко идеи, които ни изглеждат наивни поради очевидността си: свободата, собствеността, труда.”

„Подобно на децата, демокрациите плачат при раждането си.” 
(Ж. Желев, измамният наивник)

„Наистина, всеки може да бъде държавен глава: подофицер (Амин Дада), пианист (Падаревски), електротехник (Лех Валенса), драматург (Вацлав Хавел), даже търговец на фъстъци (Джими Картър) или актьор (Роналд Рейгън). Но тази най-стара професия на светаедин ден ще бъде оставена на професионалистите.” 
(А. Собчак, надеждата)

„...рекламата е като като християнско милосърдие, трябва първо да го приложиш към себе си. Да мислиш, че можеш да управляваш без да общуваш, е суета. Животът е много кратък, за да гласуваш за тъгата.” 
(Л. Валенса, родоначалникът)

„Впрочем, да управляваш днес означава да чуваш мърморенията на народа, преди да са се превърнали във викове.”

„Познавам достатъчно добре властниците, за да зная, че у всеки от тях дреме по един убиец. Какъвто и да е хуманизмът им, те трябва да бъдат способни, по подобие на големите мениджъри и когато обстоятелствата го налагат, да покажат зъбите си и да разкъсат дори и верните си привърженици. Държавните интереси не признават душевни настроения.” 
(В. Хавел, неопетненият)

„Тази държава на Крез е последната блажена земя. Но внимавайте, опасност! Там царува един консерватизъм на ръба на расизма, няколко идеи нацизъм и добра доза егоизъм. Животът е обикновен, малко провинциален, културен без интелектуализъм, заможен без парадиране. За разлика от швейцарците, австрийците са бивши бедняци, а не новобогаташи. А това им помага да приемат за президент един социалист, докато сърцето им бие надясно, в посока на портфейла. Нормално, това е страна на старци.”

„Какъв отвратителен импулс подтиква хората да следват в расисткия им делириум разните там Льо Пеновци или Хайдеровци? Няма страна, която да не притежава дежурния си “фашага”, чието влияние непрекъснато нараства. А колко съучастнически медии се поддават на играта му! Наистина, в републиката всеки има право да изразява идеите си. Но тези, които насочват обществеността, имат задължението да не правят от тези хора звезди. Уви, фашистката воня повишава зрителския интерес и продава вестниците. Но на каква цена за демокрацията!” 
(Враницки, непоклатимият)

„И така, в една демокрация няма какво да се спечели чрез осмиване на най-добрите служители. Политическата класа би трябвало да спре клането, преди да се самоунищожи. Който афишира вятър, жъне бури.”

„Трябва да се общува, но по-лошото от това да не се прави реклама е, когато се прави прекалено много реклама. ...Човек банализира имиджа си, ако взима думата при всеки повод. Избирателят ви прощава всички слабости с изключение на тази, че вече не го учудвате. Политиката боледува от прекалени приказки и прекален фалш.”

„Популизмът е ускорител за изборите, но спирачка за правителствата.”

„Очите му ми се усмихнаха с бръчиците на неръждаемия каубой:
- Най-щастливият ми ден е утрешният.
Какъв по-добър урок по младост е да добавиш живот към годините си, отколкото години – към живота си!” 
(А утре?)

---------------

Бях убедена, че това е единствената книга, която така ме е погълнала и ме забавлява, че дори не се дразня от повтарящи се груби грешки (ат като пълен член в м.р., съвсем обикновено и като притежателно местоимение в ж.р. вместо ѝ/й).

Обаче стигнах до Австрия и там кашата беше пълна. В немския език има едни гласни  - умлаути, с особено изписване (с две точки), които някои шрифтове си заместват с произволни знаци при печат. Тъй като по-нататък ги има в няколко текста на мото на кампания, предполагам, че посочената като "стилов редактор и коректор" госпожа е пропуснала тези страници. Получили са се някакви странни и непроизносими партийни наименования: Социалдемократическата партия (SPÖ) е Spц, Австрийската народна партия (ÖVP) е Цvp, Партия на свободата на Австрия (FPÖ) е Fpц.

Аз си ги прочетох, имам стабилен тренинг от служебните мейли, но е важен принципът - всеки да си върши съвестно работата (което в родното книгоиздаване все още е проблем).