четвъртък, 24 юни 2010 г.

Sonisphere - ден първи

Обещах на malkiatprintz разказ в картинки. :)

Не мога да кажа нищо повече за Sonisphere от изписаното по сайтове, форуми и блогове. Има достатъчно качени снимки и клипове и от двата дни. Мненията са различни и е нормално да варират, да има доволни и недоволни при толкова различни групи. Особено ако си имал определени очаквания към любимата група, не понасяш друга и имаш концерти зад гърба си, с които да сравняваш.

Половината групи не бяха "моята бира", което ни най-малко не намали удоволствието. Нито една снимка или клип не могат да предадат атмосферата там. Трудно е за разказване и показване, трябва да се изживее, за да се разбере какво е да видиш любимците си на сцената, да преживееш песните, пеейки с пълно гърло и с цялото море от хора наоколо, да поскачаш, да откриеш нещо ново и интересно в другите групи и да си тръгнеш разбит, размазан и щастлив след последните акорди.

Чувството, че си част от нещо голямо, което няма да се повтори, че те са там заради теб и на метри от теб, заради всеки един от останалите фенове, свирят, пеят и говорят езика ти - това не може да се опише, трябва да се усети.

Сетлисти и чудесно ревю има в Metal Katehizis.

А това успях да видя, чуя и усетя аз:

Поради късното тръгване, събиране на компанията по крайпътните заведения и няколко пъти бири и кафета, разтоварването на някои в различни точки на София, успяхме да се доберем до хотела чак около 16 часа. Оставихме багажа набързо и веднага към стадиона с ясното съзнание, че ще успеем точно за обявеното начало. След 500 м обаче се изсипа порой и се наложи да изчакаме в първото заведение. Оказа се някакъв много луксозен бар, който още на 15-тата минута кръстих "Барът на празните души и глави". От целия народ вътре единственото смислено нещо правеха няколко мъже, гледайки мача. Останалите близваха питиета и гледаха скучаещо и отвисоко (и тъпо според мен) околните, демонстрирайки парцалки, самочувствие и стандарт. Няколко девойки от сепарето точно зад мен не спряха да се надвикват: къде ходИхме, к`во си купИхме, ако знаеш в оня магазих как само се гримирАх , аууууууу к`во бижу съм си купИла, муциииииии, па с коя кола (ни една евтинка или народна от изброените) ще ходимЕ нам къде си, нЕмам ни един ден да съм работИла, мило, нЕма и пенсия ... и още куп глупости и празни приказки хорово. Надуха ми главата и едва си пиех кафето, изчаквайки да поспре малко.
Петнайсетина минути ходене, поставяне на гривни, чекпойнт и изненада - Anthrax започнали още в 16.15. Поради това и цялото мотаене с изчакването на дъжда и влизането, бяхме вътре по средата на изпълнението на Megadeth. Ядосах се малко, защото исках да ги чуя. Успях, но отчасти и в движение, докато си търсим места в чудене дали да са най-горе на сектора, на сухо или някъде по-напред и с по-добра видимост. Небето все още беше много сърдито и в далечината на места се сливаше със земята.


Надежда все още имаше, божиите очи виждаха и обещаваха да се смилят:





Затова решихме да рискуваме и да сме възможно по-напред. Имахме и дъждобрани, а и това, което предстоеше, си струваше едно къпане от студен летен дъжд.


Докато чакахме удобно наместени Slayer, се чудех защо навсякъде се афишираше гръмкото Sofia Rocks powered by Sonisphere Festival, след като на стадиона имаше само простичкото и напълно достатъчно Sonisphere.




Въпреки оловното намръщено небе, публиката беше в настроение, подходящо загряла, наелектризирана, пъстра във веселите бонбонени цветове на дъждобраните, когато Slayer излизоха на сцената.

















А след тях и след дълго чакане, което си заслужаваше,
Metallica взривиха нощта и всички на стадиона. Не подлежи на разказване ... като всяко сбъдване на мечта. Хиляди пеещи гърла и сърца, биещи в един ритъм, еуфория, екстаз, гора от ръце и китари, които наелектризират, но и разтапят на по-бавните мелодии, музика, красота и ритъм ...
Освен българските знамена, се развяваха и гръцки, сръбски и македонски. Феновете им са навсякъде и километрите са нищо. Защото трябва да се чуят. Имах чувството, че песните идват една след друга, без паузи, като удари, които изстрелват все по-нагоре към върха на удоволствието.






























































Случи се и това, което всички очакваха. Голямата четворка се събра заедно на сцената,
за да изпълни Am I Evil - нещо, което не се забравя. Както и прегръдките между Мъстейн и членовете на Metallica. :)
















След
Seek & Destroy, песента на която "вече всички губят глас, ум и си отиват у дома", дойде и краят. Но само на този концерт, защото има обещани нови срещи и защото за пореден път доказахме колко добра публика сме.
















Още снимки има
тук.


12 коментара:

  1. Страхотно изживяване, Точка :):):) Тханкс за готиното описание, човек почти все едно че е бил там :) Голямо приключение е било, съвсем естествено; представям си колко зареждащо се чувства човек след това. Следващият път и аз съм там - срещу работата ;) Хехехе... разсмя ме с този "Бар на празните души и глави" :) Една позната от близък до този контингент се беше засилила да ходи на АС/DC и сетюхкаше, че нямала тяхна фланелка; посъветвах я да метне някоя на Милко Калайджиев и - готово, ама не ми схвана бъзика :)

    ОтговорИзтриване
  2. Може да го разбере, който е ходил и се е потапял в това.
    Наистина ти пожелавам да си там или където е събитието следващия път. :)

    А колкото до фланелките - не мисля, че те или други атрибути те правят повече фен. Не съм ходила на нито един концерт подходящо етикирана, гледам да ми е удобно и се кефя максимално. Имам приятели, които дават луди пари, за да са в тон за всеки концерт и усещанията са еднакви. :)

    По-важното е да носиш музиката в душата си, отколкото на гърба си. :)

    Такива като твоята позната що си хабят парите за билети? Те и без това преди и след концертите групите взеха да осъмват в чалготеките. :)))
    Там и шансът да се фотне с някого е по-голям - понеже те не отиват да слушат музика на стадиона, ами да ги видят и да се хвалят после, че и те са били еди-къде си. На Тил Линдеман ако знаеш колко много му ходи една кючекчийка с огромни дупки на чорапогащника от сценичния тоалет. :)))

    ОтговорИзтриване
  3. Така е, но може да го разбере човек, който не само е бил на такива събития, но и - както казваш - носи тази музика в себе си, иначе наистина става... колкото да се каже "Ооо, и аз бях там, разбиршли" :) И аз и аз не нося такива фланлки, значки или други подобни атибути, защото това не е най-важното, обаче очевидно не всеки може да го разбере. Хехехе.... за "шанса да се фотне с някого" се сетих за едни стар тоталитарен виц :)

    Някакъв наш много добър цигулар стига до финалният кръг на някакъв международен конкурс за цигулари някъде "на Запад". Първата награда е концерт с афтентичната цигулка на Паганини. Заминава нашият, но с него пътува още някакъв, напълно неизвестен цигулар. Нашият влага сърце и душа, свири като за последно, но... остава втори. Докато другият цигулар едвам избутал някак си. Пътуват вече обратно, нашият се тръшка и се тюхка, че не е успял да осъществи мечтата си, а другият се чуди:
    - Добре де, аре са, голяма работа! И кво толкова, като свириш с цигулката на Паганини?
    - Как да ти обясня - замислил се първият. - За мен това е както за теб да стреляш с пистолета на Дзержински...

    :)

    ОтговорИзтриване
  4. :)))
    Разните идеали ...

    Като не ходя по чалготеки, изтървах шанса да се фотна с Рамщайн. :) Поне щях да си оценя късмета. :)))

    ОтговорИзтриване
  5. Ми пропуск верно, голям, ама на стари години не мога да си променям навиците вече. ;)

    ОтговорИзтриване
  6. Ех да можех и аз така като теб, на феста, с бира и приятели, нооооооо, и ти ми помогна да разбера що е било.

    ОтговорИзтриване
  7. Алекс, не можем да ходим навсякъде. Е, поне може да се опита. :)))
    Концерти ще има още много и ако и нас ни има, ще изживяваваме още такива моменти.
    Няма и месец до Каварна, стягай се за там. :)

    ОтговорИзтриване
  8. Хехе, майтап майтап, ако щеш вярвай, но сме били в един сектор. Че и Милена Савова седеше на няколко метра. Но по времето на Слейър се промъкнахме покрай охраната и изскочихме на фронт стейджа. Накрая Кърк Хамет метна перца от китара и след кратка схватка се сдобих с едно ;) Зяпам снимките и аха- аха да си ни снимала но както и да е. Пожелавам още, още и още такива преживявания да се случват на всички ни!

    ОтговорИзтриване
  9. Дано, дано! :) Същото пожелавам и аз, че и това лято изборът стана много труден.
    Ако се познавахме тогава, можеше и да те мерна и увековеча. :) Аз съм малко блейка, излязат ли онези с китарите, нищо друго не виждам. :) На входа или при бирите се оглеждам повече. Не за първи път ми се случва някой да открие по снимките, че са ни делили метри и не сме се фиксирали. :)

    П.П. Не трябваше да споменаваш за перцето. Сега ще подкупя съседа ти да ми го вземе. :Р

    ОтговорИзтриване
  10. Перцето толкова много го искаше един наш приятел, че накрая на последния, за съжаление, негов рожден ден ( R.I.P. приятелю :( ) му го подарих. Малък, но за него беше много голям подарък.

    ОтговорИзтриване
  11. Съжалявам за неуместната шега. :( Лека му пръст ...

    ОтговорИзтриване