Солено

Потапям се във всяка негова прегръдка. Искам това да продължи дълго, да усещам ласките му, да остана завинаги там ...
Плувам, спирам и се радвам на топлата вода и пак напред. Спасителят ръкомаха и свири продължително. Симпатяга е, а явно му образувам нерви в края на работния ден.

Излизам и сядам на пясъка, напълно изключила за времето и хората наоколо. Не чувам гласовете им, просто седя и попивам от слънцето, звуците, шума на вълните, мириса, полета на гларусите, улавям последните секунди от друго време и от един друг свят, който чувствам като мой. Далече от всичко онова, с което сякаш нямам нищо общо и към което не искам да се връщам.

Седя дълго, докато сенките и разпенените вълни започват да се докосват до един полуразрушен пясъчен замък. Тръгвам тихо, а морето се опитва да си отиде от очите ми на едри капки.

Вечер в Несебър

Почивам съвсем активно. В хоризонтално положение рядко - понякога на плажа и нощем, когато успея да се прибера. Толкова запланувани хора и места има, че времето със сигурност няма да ми стигне. Жегата не ме притеснява изобщо, повече ме дразни това, че навсякъде е пренаселено и въздухът не стига. Тази вечер по някаква случайност е мирно и кротко, дори се сетих, че имам и мобилен нет. Виваком си го стискаха по незнайни причини до тази сутрин.

Снощи Бургас ми отесня и реших да се разходя до Несебър. Знаех, че от симпатичното градче отдавна не е останало почти нищо - лакомията, презастрояването и лавините от хора бавно поглъщат не само красотата и очарованието му, но и парченцата история. Отидох да видя приятели, които са там и в Слънчев бряг - от началото на сезона, някои - и от преди това. Повечето работят без почивен ден, до полунощ.



И хубавото в Несебър бяха именно те, няколко лебеда до моста и нощната гледка от терасата на един спокоен и тих ресторант над морето.




























За разнообразие имаше акостирало и едно немско бижу, собственост на мексиканец, струващо скромните 180 милиона евро. Около него се тълпяха повече хора, отколкото край емблематичните за градчето места. Снимаха се за спомен не пред руините, а пред яхтите и до едно бяло ламборджини. Времената се менят, интересите - също.
Успях и аз да поснимам малко, борейки се с голямата навалица. Не знам как дишат там и в другите курорти през сезона, ужасно пренаселено е с непрекъснато ядящи, пиещи, пазаруващи, блъскащи се, облъчвани от всички страни с различна музика и крещящи хора, които си въобразяват, че са на почивка.

07.08.09

Една година може да изтече по-бързо или по-бавно, дните да са различно наситени с емоции. Моите ги обединяваше една болезнена липса, която може да утихне, но няма да изчезне.

На този ден баща ми си отиде тихо и кротко от този свят в една много реномирана варненска болница. Ракът го отнесе само за два месеца, изненадващо, защото беше абсолютно жизнен, работоспособен и пълен с идеи. Трите операции и многото манипулации не помогнаха - беше му се лепнал гаден, нелечим вид, към това като усложнение се появи и друга болест, самата тя - тих убиец. Не искам да пиша и да мисля за това точно тези дни.
Някога обаче непременно ще разкажа за въпросите, които си задавах при ежедневните си пътувания до там и през двете седмици, които прекарах до леглото му. Ще разкажа и за филма на ужасите, в който тази велика болница вкарва близките на починалите си пациенти. Не го пожелавам на никого.

От този ден вече нищо няма значение, остана празното място, което боли и топлите и хубави спомени. Искам да ги задържа по-дълго. Как докато се роди брат ми, ми купуваше електрически играчки за момченца и с часове си играеше с мен. Как ме възпитаваше като мъжко момиче и заедно с това се грижеше за обелените ми колена или пукната глава и се чудеше каква госпожица ще бъда с тези белези. За това, колко неща ми показа и на какво ме научи. Колкото и да пиша, няма да мога нито да му благодаря, нито да изразя всичко, което чувствам. Съжалявам за пропуснатите мигове с него и за това, че нито аз, нито брат ми не взехме златните му ръце.

Малко снимки имам от това, което е направил. Много обичам този кът с цветя и дракона, в който се превърна намерено в гората дърво.

Сега вече не е толкова красиво, пусто е в тревясалия двор на любимото ни местенце. Трудно ми е да се връщам там. Всичко напомня за него и непрекъснато имам чувството, че ще се появи от някъде и тази година е била само лош сън.

--------------

Надявам се, татко, че душата ти вече е намерила покой и си на едно по-добро място, без болка. И че си ми простил всички пропуснати мигове заедно и това, че не успях да остана с теб в последните три дни от живота ти. Ако знаех ...
Спи спокойно, идвам си утре да запаля свещичка и да поговорим.

И пак ...

Губиш и не знаеш защо. Светът се срутва и остава само пустотата му, самота без цвят и усещания. Чакаш и си задаваш въпроси без отговор. Преди болката да те довърши, оперираш празнотата от себе си заедно с всичко, което може да ти напомни за нея.

Болката не можеш, натъпкваш я в най-тъмния ъгъл на душата си и се опитваш бавно да се изправиш и да вървиш по пътя. Да преглъщаш сълзите и да не усещаш горчилката. Вкопчваш се в усмивка, във всяка хубава минута, в топъл спомен, в надежда и затрупваш онзи ъгъл на душата си.


И в настъпилото спокойствие, когато мислиш, че си преболедувал, внезапно отнякъде излиза призрак от миналото. Капка парфюм, сън, случайно дочуто име, песен от преминаваща кола, забравена неизхвърлена дреболия, точка на картата - и в главата ти се разлюляват камбанки, болката се връща за кратко с остро пробождане. След това те завъртат спомени, гласове, ръце, докосвания, моменти, очи, устни, смях, споделени изгреви и пълнолуния, несподелени и неслучени желания ... Времето е филтрирало само хубавото, за да зарежда и топли понякога, размило е празнотата и болката. Докато друго не извика отново призрака. Грешките се забравят и се повтарят, пак и пак ...

Всичко продължава по старому, равно и тихо. Съществуваш до някой ъгъл, зад който се изправяш очи в очи с призрака. Извинения, обяснения, не ги чуваш, като след удар с чук си. Не разсъждаваш, не осъзнаваш, желанията да избягаш и да останеш те разпъват на кръстопът. Разгонваш въпросите, съжалението за пропуснатото време и усещаш отново, че сърцето ти може да бие, че искаш и живееш, не просто съществуваш.

И пак чувстваш. Душата е като малко дете - никого не слуша и не признава разум и доводи. Иска съвсем малко - да й е светло, бяло и пълно. Търси си го и намери ли го - не пита за нищо.

Постоянство

Тези дни мозъчните ми клетки (колкото и малко да са) са впрегнати здраво в работа. Имам чувството, че 2/3 от живеещите в града и околните села са тръгнали да дирят щастието си в по-белите държави - кой се преселва и сменя местожителство, кой като студент, кой като черноработник ... Немците са измислили една културна думичка за последните - гастарбайтер и се опитват да бъдат любезни чрез нея, но до колко успяват и вътрешно как им прекипява от отворения пазар на труда при липса на граници, е съвсем, съвсем друга тема. Та юрнали са се от още неродени, под формата на плод у майките си (гонят детските добавки, които само у нас са абсолютен виц), през ученици, родители и така чак до третата и четвъртата възраст. Честно казано - на някои прав им път и щастлив живот там.
С някакво постоянство пощата ми непрекъснато се препълва с бланки, бланчици, формулярчета, удостоверения, бележки и всякакъв друг чиновнически shit за превод. Нищо като текст, но хиляди думички във всевъзможно дребни шрифтове, поръсени с огромна фантазия навсякъде. Не обичам дори да ги попълвам, а сега се налага понякога и да мисля по-човешки наименования на някои недоразумения, за да разберат хората в другите държави за какво става дума.

Толкова е досадно понякога, че за разнообразие и почивка се захващам с неща, на които точно сега изобщо не им е времето. По малките часове ме обзе желание да разчистя и подредя малко книгите, в резултат на което заформих хубава купчинка за препрочитане. След това дойде ред на едно шкафче в секцията, което с някакво постоянство съм пълнила години наред и вътре има прилежно подредени повече сантименти и спомени, отколкото полезни неща:

всякакви калибри албуми и кутии със снимки, ленти от старото ми апаратче (вкл. три още непромити), диапозитиви от Цвингера и съкровищата нa Grünes Gewölbe в Дрезден плюс джаджа за разглеждането им, нови рамки за снимки, аудиокасети с курс по френски (неразпечатани), кутия с нови мартеници, различни фирмени бележници, рекламни дреболийки от панаири, тетрадка с налепени стари плащания на различни сметки (не толкова стряскащи като сегашните), инструкции за употреба и документи на електроуреди (някои вече на боклука), десетина камиончета от игрите на "Кока Кола", джобове в един класьор, събрали впечатлили ме някога неща (изрезки от вестници и списания, ксерокопия и разпечатки), няколко писма и покани за сватби, картички - стари и нови (кой ли ги праща вече?), купчинка визитки на хора, срещани по проекти, панаири, семинари, клиенти и доставчици (нямам идея дали все още работят същото и дали някога пак ще имаме нещо общо) плюс няколко кутийки за визитки, нови ключодържатели, ароматни свещи (още в подаръчната опаковка), огромна чаша, вече поизпразнена - с нови химикали, кутийка с интересни и оригинални копчета (професионално изкривяване от първата ми работа), купчинка симпатични лепящи бележки тип "идиотки", комплект за виноманиаци в красиво дървено сандъче ...

Ако баба беше жива и беше видяла всичко това, изсипано върху масата, със сигурност щеше да ме кръсти Плюшкин. Поизхвърлих доста неща, с други ми е трудно да се разделя. Не знам как е при вас, но част от спомените ми не искам да изчезнат и кътам разни дреболии, напомнящи ми за скъпи моменти, места и хора.

На следващата почивка разчистих лаптопа. Първо разни приятелски листи от хора, с които нямам какво да си кажа и отдавна не общувам. След това поразредих малко филмите, музиката и снимките, защото горкият хард вече се задъхваше. При последната операция намерих една снимка, незнайно откъде свалена, която ме подсети, че Хераклит не е съвсем прав със своето "Панта рей, панта кинейтай", както и за началото на една любима детска песничка:

Тече, всичко тече -
времето няма бряг
и ни влече -
няма как ...

С годините у жената се променя почти всичко, но навиците й - никога. В някои от тях има забележително постоянство. :-)))

Лятно (с носталгия)

Лято е, отпускарски месец. Някои вече се върнаха от почивка, други заминават сега. Кой къде ще (няма) да ходи (или е бил) е много дискутирана тема в блогове и форуми. Чета ги мълчаливо. Ако нещо съм пропуснала в живота си, то е традиционното натъпкване през отпуската в хотел, почивна станция или къмпинг за 7, 10 или 14 дни. Не знам дали ми липсва точно това, имало е моменти, когато съм се размечтавала. Не знам дали е по-добрия вариант от това, което приемам за истинска почивка.

Апартаментът в Бургас е на 300 м от плажа, морето се вижда от терасата. В годините, когато бях дете и идваше лятото, почти не се задържах там - започваше чергарският период. Тогава имаше някакво увлечение да се дават стаи под наем на "Балкантурист". Особено се тачеха чехите и поляците, но и други са се завъртали из нас, веднъж дори и някакви родни звезди, дошли за Орфея. Това носеше и своите малки неудобства като пясък из целия апартамент, непрекъснат шум, вечно свършващата топла вода в бойлера, всякакви капризи на гостите ... Но какво бяха те в сравнение с парите, които се получаваха, дребните подаръчета и възможността да си купиш Нивеа, Бич Може или някой парцал от един друг соцсвят? Още в онези невинни детски години не можех да измисля нито една разумна причина, която кара толкова народ да утроява и учетворява морските градове и села и да харчи куп пари, за да се пържи, лежейки на пясъка. Още повече не можех да разбера предимствата на навалицата у нас, заради която се тъпчехме в две стаи. Кой ли се съобразяваше с мен ... и по-добре - имаше толкова по-приятни местенца.

Още през юни тръгвах с майка ми на лагер-школа в Равда, а когато ни осъзнаха масово идейно, започнаха да ме изпращат там и от училище. Изобщо не си спомням какво са ни обучавали, помня какъв купон беше - плаж, забави, танци, нови и стари приятели, трепети разни ... След това понякога се включвах за малко в екскурзионно летуване или лагер на планина и следваше най-хубавата част.

Тръгвахме с колата за дълго, без планове, посоката беше обикновено Стара планина, Средна гора, Рила, Пирин и Родопите. Маршрутът беше произволен, спирахме където ни хареса, разглеждахме и продължавахме или оставахме, колкото си решим. Ако имаше условия и подходящо място, спяхме понякога и съвсем усамотени в палатка, ако не - в някое симпатично хотелче из малките градчета. Палатката беше огромна или поне така ми се е струвала тогава, а татко (лека му пръст) се беше погрижил за всички удобства - походно легло за капризните, масичка и столчета, хамак, голям чадър, петромаксов фенер, чешма от огромна туба, телевизорче, касетофон. Не съм скучала изобщо, нищо не ми е липсвало. Дори с брат ми в по-късните години се разбирахме чудесно, без да се бием. Това бяха най-хубавите ми дни. Накрая се заседявахме повече в Юндола - докато задължително не ни ужилеше някоя пчела (мен най-често, бях алергична) и не се наложеше да се прибираме по най-бързия начин.

Обожавах Клептуза и водните колела.
На снимката съм там, 4-5 годишна, обяздила някакъв препариран мечок.
Спомням си, че водих дълги полемики защо е необходимо специално да ме кипрят с разни роклички, след като панталонките са много по-удобни. Освен това на мечока му е абсолютно все едно с какво съм облечена.

След като отоците спаднеха, остатъка от лятото прекарвах там, където и другите ваканции - на едно много красиво, тихо и спокойно местенце, близо до вр. Ботев. Това се вижда от двора на къщата:

















Хората са друга порода, честни, топли и гостоприемни. Нищо не се заключва, дори казаните за ракия.

Въздухът е много чист, понякога се чуват само жабите от двете реки, птичките и щурците, гората е на 50 м. Нощем мечките и дивите прасета слизат понякога до къщите. Звездите са огромни. Несвикналите могат да оглушеят или да се изнервят от тишината.

Това е перфектното място за релакс, яде се и се спи чудесно и сутрин не боли глава след тежка вечер. Цивилизацията е съвсем наблизо, на 1-2 км. Сега има разкошни заведения за всеки вкус, хотели от всякакъв калибър с басейни, магазини, нет-кафета ...

Тогава не съм и мислела за такива удобства. Бяхме огромна компания, събрани отвсякъде на гости на бабите и дядовците. Вършехме много щуротии наред с плацикането в реката, катеренето по баирите и любимите за онова време криеница и народна топка. Заедно с лудориите успявахме и да четем книги, и да помагаме съвсем съвестно в брането на малини и дренки или в събирането на сено. От ваканциите там ми е останал вкусът на истинското и пълно с усещания детство, което сега е почти непознато. Опитвам се да ходим максимално често, за да го усетят и моите деца. Профилактично сме с лаптопа и мобилния нет, но там не ги влекат много. Усещат сладостта на игрите, простора и липсата на ограничения. Животът и хората са все така кротки и спокойни и компаниите пак се събират, но вече от умалените ни копия.

Отидох да уча във Варна и там, като изключа сесиите и многото часове над чертежите, си беше една непрекъсната ваканция, която разнообразявах при всяка възможност и с ходене до балкана. Море и плаж имах достатъчно, обаче онези дълги обиколки с колата и палатката вече ги нямаше.
После почивките съвсем се скъсиха. Българският работодател така и не се научи да дава отпуск колкото и когато имаш нужда, предпочита да го прави по собствена преценка. Десетина години поради затишие в производството напролет и наесен, морските дни бяха в началото на септември. За няколко дни през лятото водех люти битки, намирах си болнични или открадвах по ден-два + уикендите. Един единствен път, вече в друга фирма, когато по навик се бях приготвила само за седмица през юли, ме попитаха кой успява да си почине за толкова. И ми дадоха две. После нещата си продължиха по стария начин. Години наред тази безценна седмица е за релакс на онова местенце в планината, заедно с няколко съботи и недели годишно. А морето ... морето остава от време на време в края на седмицата (при мама) или ако успея да се откъсна за няколко дни за феста в Каварна.

Решила съм се в най-скоро време да си осигуря друга почивка, въпреки носталгията и привързаността ми към старите места, въпреки истинската почивка там. Пътува ми се, не само у нас. Но понеже никой няма да се навие да тръгне с мен на къмпинг или обиколка с палатка, ще е вероятно някъде All inclusive. Може и да ми хареса - това е основателна причина за нормална отпуска, а и ще си спестя малко битовизми и слугинаж. Дано и да успея да релаксирам в навалицата.

Балсам за душата

Нямам време днес от задачки да се похваля. Вече съм горд притежател на тази хартийка. Не успях да съм първа, някакви си двайсетина ентусиасти са успели да ме изпреварят. :-)

Опитът ме научи, че не си ли купя билет в първите един-два дни след като ги пуснат в продажба, особено ако оставя това за преди концерта, нещо се прецаква. Затова залагам отрано на сигурното.

Това е потвърдената вече новина, която вчера ме зарадва много: Helloween пристигат у нас заедно със Stratovarius - 23.01.2011 г. Обичам такива вести, очаквам потвърждение и за други групи, стигащи в близките месеци до съседни държави. Доказахме вече, че сме публика, която заслужава големите да се отбиват често тук.

Точно година преди тази дата беше първият концерт на Стратовариус в България. Страхотен, един от най-хубавите, на които съм била. Сега удоволствието ще е двойно. Двете групи са ми голяма тръпка от доста време. Имат много сходно звучене, обичам ги във всичките им формации.

За Хелуин няма нужда да се пише, слушането е достатъчно.

И изобщо не са сгрешили в избора си на съпорт - финландците от Стратовариус си заслужават.

Много ми беше труден подборът на песни. И двете групи имат толкова хубави, че изборът на пръв между равни е невъзможен. :-)