неделя, 11 юли 2010 г.

Колко сме равни?

Чл. 6.
(1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.
(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.
(Конституция на РБ)

Теоретично обаче.
На практика едната година условно за бившия председател на Народното събрание Борислав Великов, който бързайки за баскетболен мач в Монтана, с висока скорост и при неправилно изпреварване,
уби човек с колата си или 2,5-те години условно за Максим Стависки, който също бързайки много незнайно за къде (и пил при това), също затри човек и остави друг в дълга кома, показват друго.

Новото правило е следното: Когато обвиняемият е известна и харесвана личност, получава условна присъда. Когато обвиняемият е причинил катастрофа, в която е загинала известна и харесвана личност, получава ефективна присъда. Това са фактите. Пример: Боян Георгиев, обвинен, че е причинил катастрофата, убила Емил Трифонов - Кембъла, е признат за виновен и получи 5 години ефективна присъда.


Излиза, че всички сме равни, но някои са по-равни и недосегаеми, щом имат име и могат да си платят.
А превенцията и парите едва ли са утеха за близките на загиналите при горните две катастрофи. Нито при онези, причинени от други познати и обичани имена. И едва ли такова наказание ще превъзпита някого от виновните. Нито то, нито парите ще върнат нечий живот или здраве. Само че господата съдии няма как да го разберат, докато самите те не се окажат някога от страната на жертвата.

БТВ дори пусна дебат по въпроса (Кое наказание е справедливо за убийство на пътя), който по скромното ми мнение е напълно безмислен. Двойният аршин е недопустим. Смекчаващи вината обстоятелства за условна присъда могат да бъдат само непредвидими обстоятелства (както при случая с Г. Калоянчев и изскочилата внезапно жена, пресичаща над мантинелата). Но не и това, че някой е известен и се е признал за виновен, след като е затрил или осакатил човек, карайки като джигит или пил.

Тези дни се случи поредната катастрофа, причинена от някакво местно величие и едно 14-годишно момче вече е в по-добрия свят.
Возело се е на предната седалка на ладата на баща си (42 г), когато върху тях внезапно връхлита челно луксозно возило, шофирано от шефа на шуменския ДАП Иван Банков (69 г). Банков карал към София, когато след отбивката
за село Буховци край язовир „Фисека", на правия участък тръгнал да изпреварва при непрекъсната осова линия и при забранената маневра мерцедесът му помита търговищката лада. Момчето е загинало на място, а бащата е със счупени ребра.
Банков е карал трезвен. Като собственик на автогарата и на градския автобусен транспорт вероятно ще бъде аналогично оневинен след разкаяние и крокодилски сълзи. Въпреки бързото каране и неправилната маневра. Защото не е случаен гражданин, а е от онези, които радари и полицаи не ги ловят.

Вълнува ме и друго, освен справедливите и еднакви за всички наказания. Не е ли редно да има таван на възрастта за шофиране, особено на мощни коли? Защото нов мерцедес в ръцете на 69-годишен мъж, който си мисли, че всичко му е позволено, не води до нищо добро. И той не е единствен, за съжаление.


четвъртък, 8 юли 2010 г.

Под индиго

С благодарност към г-н Ц.Ц., който успя в последните няколко дни да вдъхне жизнерадост у народа, да го накара да се посмее със сълзи и по този начин успешно отвлече вниманието му от кризи, безработици, престъпност и всякакви други по-малки и по-големи проблемчета в държавата.

Благодаря и на Стойчо, който се добра до първоизточника на гениалното творение, донесло толкова добро настроение у народа, въпреки че де факто е бледо и кофти побългарено копие на оригинала.

Отговорните другари обаче упорито мълчат по въпроса за автора на другата гениална част от спектакъла - убийствената хореография:


















































(само снимки, защото гледането на цялото творение е опасно за психиката)

Отговорните другари си мълчат, но нетът - не. Както се очакваше, този шедьовър на танцовото изкуство не само е вдъхновен отново от братската руска милиция, а и всяко едно движение на балета е копирано като под индиго:



Г-н Ц.Ц., усетихте ли какво изпълни подчинените Ви след предоставената им естетическа наслада? Всичко друго, само не и това, което се пее в набеденото за химн творение:
"Гордост е да служиш в редовете
на България и МВР."

сряда, 7 юли 2010 г.

Следнощно





---------------------
Луната се беше изгубила някъде, обаче уличните лампи създаваха илюзия за малки пълнолуния и светлината им, заиграла се с мъглата, правеше нощта много красива.




































неделя, 4 юли 2010 г.

Фаталните 27

Поредица от смъртни случаи на известни музиканти през последните десетилетия провокира легендата, че звездите имат фатална възраст. Кърт Кобейн, Джими Хендрикс, Джим Морисън, Дженис Джоплин, Брайън Джоунс, Робърт Джонсън и други музикални легенди си отидоха нелепо от живота на 27 години.

Губят ми се датите напоследък и с леко закъснение ще отбележа две големи загуби за музиката на вчерашната дата -
Браян Джоунс и Джим Морисън, и двамата на фаталните 27 и с неизяснени обстоятелства около смъртта им.

R.I.P!


На 03.07.1969 г. Rolling Stones губят Браян Джоунс, един от основателите на групата, китарист и мулти инструменталист

Официално се е удавил в басейн, но има и много правдоподобна версия, че са му помогнали да го направи.

Без Брайън нямаше да има Rolling Stones и славата, която ги застига.


снимката е от http://paper.standartnews.com





На 03.07.1971 г в Париж умира Джим Морисън - вокалистът и основен текстописец на The Doors.

Според официалната версия смъртта на Морисън е настъпила вследствие на сърдечен удар, докато бил във ваната - последица от дългогодишната злоупотреба с алкохол и наркотици.

Но Сам Бърнет, автор на наскоро излязлата книга “Краят: Джим Морисън”, твърди, че вокалистът на “Дорс” е починал от свръхдоза в неговия нощен клуб, след което е пренесен във ваната.


снимката е от http://dariknews.bg/


събота, 3 юли 2010 г.

Падане в рая

Ако ви е сиво и криво от дъжда или много горещо навън и не ви се излиза (или няма къде и с кого), ако фаворитът ви е паднал на мача или просто имате нужда от разведряване и хапче смях, подарете си го - тук има цяла шепа с такива хапчета.

Филмът е от 2004 г, попадна ми малко по-късно и тези дни го открих отново при подреждането на дисковете, на които съм запазила филми, заслужаващи второ, трето и повече гледания.


Много добър, цяло удоволствие е. Има война, блондинка, любов, хепи енд плюс още много неща и хора. Всичко това, дори и най-обикновените житейски ситуации, са представени с огромна доза хумор, балкански и неподправен.

Филмът е с цензурирани и нецензурирани субтитри, което ми се видя излишно - и без тях цветистият им език се разбира достатъчно. :-)

Не можах да намеря трейлър, има само отделни непреведени епизоди. Ето два от тях. В първия бабето учи английски. Упражнява го през целия филм и то доста по-сполучливо от "съмтайм уин, съмтайм люн". :-)






петък, 2 юли 2010 г.

Хляб не щем. И работа не щем.

Коментарите при Ondine и постингът й ме подсетиха за една история около тазгодишните Сирни Заговезни и я вадя от архива.

Докато се раздвоявам вчера следобед между Робърт де Ниро и фурната с питата и пуйката, на вратата се звъни много настойчиво. Изненада - на стълбището има някаква осаждена гражданка с тумба чавета от различен калибър, вероятно нейни всичките, сополиви и полуголи. Навън вали гаден, мокрещ костите дъжд, а в ръцете й хленчи и бебе в някакво тънко прокъсано одеалце.
На такива им затварям вратата под носа, още преди да поемат въздух за обичайната тирада. Обаче ме е тръшнала някаква доброта, вероятно покрай прошките и я изпреварвам:
- Пари нямам, изчакай да ти донеса нещо за ядене.
- Ма каку, дай и някоя с`тинка, с ляп саму ни ставъ. Мляку на бебиту, риве гладну ...
На вид тя е каката, ама знам ли, може и аз да съм, те раничко започват да се възпроизвеждат. Прекъсвам я:
- И мляко ще ти дам, с`тинки нямам, щото моите деца вече минаха през портмонето ми, а аз не ги бера от джанката под терасата.

Затварям вратата, жал ми е за децата - как ги е повлякла в това време, че и бебето ... Трябва да си абсолютно безмозъчен, за да използваш невинно малко същество в студ и в пек, за да изкрънкаш нещо. На това разчитат - че ще попаднат на милозливи хорица. Сещам се за моята кошничарка, черно, прегърбено бабе, от години наобикаля квартала, когато времето е хубаво и продава на почти символични цени разни плетени неща от ракита. Има доста сполучливи, купувам и раздавам после. Черпя я с цигари, взима си понякога по 1-2 за после, не иска цялата кутия. Все ме моли да й събирам дрехите, които са малки на децата, защото "Многу унук имам чоджум, за ляп има саму кат плитем. Ма жувейм и ни просим". Вадя от задалените за нея дрешки, както са пакетирани, изпрани и изгладени. Все ще станат на някое от зъзнещите на стълбите чавета. Докато ровя в кухнята за хляб, макарони и сухи супи, виждам през прозореца как два броя мургави субекти пушат, чешат си мустака и подритват айсбергите кален лед пред входа. Предвид очаквания сняг, не знам дали ще се стопят и напролет. Във входа ни има дефицит на петимни за работа мъже, та пенсионерите си изриват сами пътечки до тротоара и на него, обаче комшията отдолу обича да си паркира мутро-автопарка точно пред пътечките за по-удобно и всеки тъпче, както намери за добре.

Веднага ме осенява идея и пробвам гражданката навън:

- Тоя долу мъжът ти ли е?
- Ъхъ, мойту е и братъ му.
- Ако изринат леда около входа и на тротоара, ще ти дам пари.
Тя ме фиксира, сякаш съм я тряснала с нещо по главата и мучи:
- Ма каку, той мойту кръстъ гу були, ни мой, затуй и у казанити ни рови за джилязу. То секи нимой работи ...
Като го гледам как здраво подритва леда и пуши, точно кръстът го боли, ама нейсе. Ако го боли, колкото го мързи, да е умрял вече. Подавам й торбите с надеждата да се разкара, а тя:
- Мъ ний ляп и дреи саму ни щем, дай някуй лев, колкуту тий на сърцету.

Така преди две-три години ни викаше и едно индианче пред офиса. Само "с`тинки и сигарки" приемаше. Ходеше чистичко, охраненичко и не пропускаше вечер да ни причака, особено на аванс и заплата, беше изучило графика. Хвалеше се, че в някои дни и по 40-50 лв си вади, но под 30 не пада. Не съм спряла да му завиждам благородно на надника.


Цялата ми заплата ми е на сърцето, ама като знам колко е и как си я изкарвам, хич не ми идва и една стотинка да им дам. Взимат торбите, пронизват ме злобно с поглед (може да ми се е сторило, да е било мръсотия, не индианска бойна окраска по лицата им) и мърморейки, цялата сюрия се замъква надолу по стълбите. След час и нещо прескачам до магазина и подминавам същите тези торби, видимо пълни, оставени до боклука. Тази сутрин ги нямаше, явно са послужили на някой по-гладен, по-премръзнал и с по-малко претенции.


Чудя се защо всичко върви наопаки. Сигурно гражданката вчера ме е прокълнала нещо, нали сърцето ми не изцеди и една стотинка. Да е жива и здрава, още толкова чавета да си наплоди. И като няма (или като не ще) хляб, да ядат пасти. Или да карат на фотосинтеза.

От глада по-голяма сила нямало. Да да!

четвъртък, 1 юли 2010 г.

Добро утро!

Юли е, роден от първите слънчеви лъчи. Посрещнах го и тази година, както много пъти преди това. Било е на различни места, край морето и в планината и отдавна няма нищо общо с идеята за Джулай.
Някъде назад остана времето, в което дори и да не бяхме абсолютни или никакви хипари, тази нощ и посрещането на слънцето бяха някакъв наш си, неосъзнат протест - със забранените вицове и забранената музика, да си там и да си поне за малко свободен и различен. Носехме надежда, мечтаехме и бяхме оптимисти и амбицирани. После всичко се разми и отдавна не е нито празник, нито протест. Повод е да се събереш с приятели, да си припомниш ученическите и студентските години, да попееш с нечия китара, да разчупиш ежедневието с няколко различни, топли и хубави часа и с първите лъчи на слънцето да се почувстваш пречистен и да си пожелаеш с надежда светли дни занапред.
Това остана от Джулая - носталгията, купонът, надеждата и пречистването. Моето начало на лятото. И надеждата за едно ново начало, от което имам нужда. Не го усещам само като една песен. Някаква толкова размита традиция е сега, че все по-малко хора знаят откъде е тръгнала и каква е. Иначе знаят, че сутринта много народ накуп пее July Morning.
Изгреви има всеки ден и всяка сутрин можем да си правим Джулай. Стига в душите ни да е светло, иначе никога няма да съмне.

Тази година морето се оказа непосилно далече, а купоните - мираж. Навих децата и в оня мистичен час, когато мастиленото синьо бавно започва да преминава в розово-оранжево, се качихме на баирите над града. Очаквано беше пълно, почти като на манифестация преди години. Завити с одеала, насядали край огньове, подскачащи или кротко чакащи, поне 90% младежи и ученици. Няма китари, няма ги духът и онази обединяваща атмосфера. Слънцето изгря, без да се чуе и куплет от July Morning. Започнаха да се разотиват, мърморейки недоволно: "Е, затова ли мръзнахме цяла вечер, това ли чакахме - едно оранжево кълбо, дето се скри след 5 мин. в облаците ... И к`во му е по-различното на изгрева тая сутрин?"
Това е техният Джулай, неразбран и криво изпразнуван - просто напиване и студуване до съмнало. Няма как и да е другояче, цялата идея им е прекалено далечна и чужда, никога няма да се докоснат и да усетят нито нея, нито атмосферата. Няма и по какво да ги мъчи носталгия, нямат спомени и живот сякаш в два различни свята.

Добро утро, слънце! И добре дошло, лято!